Мо Хейдър
Ритуал (41)

40.

18 май

Беше десет сутринта, а Джак Кафъри отново мислеше за изкупление. След като се прибра вкъщи предната нощ, дълго лежа буден, мислейки за Крейг Евънс — разпънат на кръст, завързан за дъската за гладене. Мислеше и за Пендерецки. Все още го болеше, че дебелият дърт поляк бе успял два пъти да измами правосъдието. Първо се измъкна чист от процеса за убийството на Юан, а след това се самоуби. Кафъри го бе открил обесен, заобиколен от мухи, барбитурати и лайна. Човекът, който бе убил Юан, никога нямаше да разбере през какво е преминал Крейг Евънс. И сега, в тази слънчева утрин, докато стоеше на паркинга пред обществения център на Менготсфийлд, Кафъри си припомни още нещо от думите на Ходещия мъж: „Не се опитвай да ми пробутваш онези неща за изкуплението“.

Спомни си това, защото цяла сутрин се занимаваше с разпитите на управителите на центровете за наркомани и в момента беше на адреса на един от тези, които бяха получавали пари от Мабуза — Томи Бейнс — главен попечител в благотворителната организация „Улеснения за потребителя“. Кафъри погледна към прозорците на църквата и към корнизите, които хвърляха остри сенки. Анализите на банковата сметка на Мабуза и на списъка, предоставен от Човека с чантата, показваха, че всяка от осемнайсетте групи, които Моси вероятно е посещавал, е получавала пари от Мабуза. Сумите бяха различни, но южноафриканецът имаше контакти с всички тези организации. По някаква необяснима причина Кафъри най-много се интересуваше от организацията на Бейнс.

Бутна входната врата и влезе в хладния коридор. Простият син килим заглушаваше стъпките му. „Тиг“^[1] така се бе нарекъл Бейнс. Спомняше си, защото прякорът го бе подразнил. Откри, че изпитва странно усещане спрямо думата „Тиг“. Зачуди се дали не е някакъв остатъчен гняв, породен от факта, че Пендерецки се бе отървал. Хора като него и Тиг като че ли винаги получаваха втори шанс. Докато отиваше към офисчето, Кафъри си помисли, че единственото мъничко нещо, което може да направи, е да вгорчи живота на Тиг.

— Пак ти? — каза Бейнс и вдигна очи от копирната машина. Из стаята се мотаеха и две жени, по-възрастни от него. Те бяха облечени с рокли в трудно определим цвят и Тиг силно контрастираше на техния фон. Той имаше леко агресивна стойка и носеше потник, камуфлажни панталони и обувки „Док Мартенс“. — Срещата ми започва в единайсет, но хората идват по-рано, така че, каквото имаш да ми казваш, казвай го бързо.

Кафъри се засмя леко. Точно така очакваше да реагира Томи Бейнс.

— Бих искал да поговорим на спокойствие — каза той.

Тиг погледна през рамо към двете жени, спря копирната машина и отговори:

— Можем да отидем в залата. Там още няма никого.

Застанаха пред едно табло, върху което бяха закачени листа с информация за йога, готварски курсове за деца и тарифата за наема на залата. Тиг бе скръстил ръце като бияч. Едната от вените му изпъкваше, като че скоро бе правил упражнения. Кафъри обаче се възползва от предимството на по-високия си ръст. Стоеше с ръце в джобовете и леко наведена глава, за да подчертае, че Тиг е по-нисък от него.

— Мабуза — каза Кафъри без предисловие. Така беше по-добре. Просто му казваш едно име и чакаш резултата. — Гифт Мабуза.

— Мабуза? — Тиг се намръщи и опита да се направи на изненадан. Кафъри обаче видя, че определено не е изненадан. — Да, познавам го, разбира се. Какво за него?

— Откъде го познаваш?

— Той е дарител.

— Дава ти пари.

Тиг не отговори. Без да помръдва, той започна демонстративно да оглежда Кафъри. Класическо агресивно поведение. „Хубаво, прави го, щом така се чувстваш по-добре“, рече си Кафъри.

— Той направи едно-единствено дарение. Това е всичко.

— Защо го е направил? Как мислиш?

— Помага на всички. — Тиг се извърна и разгледа таблото. Махна някои от листата и пренареди други. Още една класическа тактика. Колко сме отегчени само. — Ако това има нещо общо със снимката, която ми показа, значи търсиш връзка там, където такава няма.

— Така ли?

— Да. — Тиг смачка няколко стари бележки и ги хвърли в кошчето. Вършеше всичко небрежно, за да покаже, че не се страхува. — Синът на Мабуза беше наркоман. Излекувал се е благодарение на такива като мен. Парите му са отишли на правилното място. И така той казва едно голямо „благодаря“.

— Но не на теб. Не си ти този, който е помогнал на момчето му, нали?

— Не, но той знае на кого да дава пари.

— Той трябва да благодари и на други хора? Знаеш ли на кого още?

Тиг поклати глава.

— Не, не. Тук вече не мога да помогна. Наистина не мога. Не мога да говоря зад гърба му.

— Защо не?

— Нямам какво да кажа. Дори и да искам. — Той се отдръпна от таблото и погледна Кафъри в очите. — Нищо.

— А какво ще стане, ако променим перспективата? Какво ще стане, ако ти кажа, че той може и да е забъркан в убийство. А за онова момче без ръце — Иън Мелоус — какво ще кажеш?

Думата „убийство“ стресна Тиг. Той примигна няколко пъти, след това преглътна.

— Знаеш ли, струва ми се, че този разговор приключи.

— Не мисля така. Има още какво да ми кажеш.

Тиг се обърна към таблото и започна злобно да забива кабарчета в него. Натискаше ги силно с палеца си, сякаш се опасяваше, че ще паднат. Кафъри обаче виждаше, че по бръснатата му глава се появи червенина, която се спусна по врата му и потъна под потника. Хората понякога реагираха така, щом чуеха думата „убийство“. В такъв момент те осъзнаваха колко сериозни са нещата.

— Както вече споменах, мисля, че има още какво да ми кажеш. — Кафъри изчака, но Тиг не отговори. Продължаваше да се занимава с кабарчетата. Може би това беше жизненоважен проблем. — Какво? Нищо ли няма да кажеш? Дори след като ти напомня, че е бил жив, когато са отрязали ръцете му? — Тиг продължаваше да мълчи. Кафъри извади една визитна картичка от джоба си и я закачи с кабарче на таблото. — Ето. — Той почука с пръст по нея. — В случай че си спомниш нещо. — Разгледа профила на Тиг, след това тръгна към вратата, като въртеше ключовете на показалеца си.

Беше стигнал до изхода, когато Тиг проговори. Гласът му бе толкова тих, че Кафъри едва го чу. Обърна се. Тиг все още бе с гръб към него, но вече не забиваше кабарчета. Подпираше се с едната ръка на таблото, а с другата се притискаше отстрани на кръста. Главата му бе сведена. Приличаше на грохнал маратонец, на човек, който се е предал.

— Какво каза? — Кафъри тръгна към него. Обувките му скърцаха по ламинирания под.

— АДРИ — каза припряно Тиг, опитвайки се сякаш да замаже факта, че се е раздрънкал. — Името на клиниката.

— Клиника? Каква клиника?

— Той им дава пари. Това е единственото място, за което не иска да говори. Не знам защо.

— АДРИ? Къде е това?

— Нищо друго не знам, само името. Но не си го чул от мен. — Бавно вдигна глава. — Не съм ти го казал аз. Ясно?

Въпреки измъчения вид на Тиг и въпреки че помагаше, колкото и да не искаше да се забърква, Кафъри не изпита и капка съчувствие към него. Кимна, отиде до таблото и откачи визитката си. Пусна я в джоба си и я потупа с ръка, за да покаже, че там е на сигурно място.

— Ние дори не сме разговаряли. Не съм идвал тук. Дори не съм стъпвал на това място. И… — Погледна към вратата и към празния коридор. Никой не ги наблюдаваше.

— И?

— И не съм казвал „благодаря“. Ясно? Тази дума не съм я изричал никога.

 

 

Кафъри намери адреса на АДРИ в указателя, а след това пропътува десетте мили, които разделяха клиниката от Бристол. Оказа се, че тя представлява потънал в зеленина комплекс близо до Гластънбъри, със стъклени стени и изкуствени рекички. Тук имаше всякакви специалисти, включително такива, които се занимават с акупунктура, акупресура и ароматерапия. АДРИ се помещаваше в една изпълнена със светлина сграда, оградена от зелен бамбук. Човек трябваше да премине по дървено мостче над течаща вода, за да стигне до входа. Рецепцията беше подобна на тези на шикозните спа хотели, а зад бюрото се усмихваха две облечени в кимона момичета.

АДРИ работеше от десет месеца. Името на директора беше Тей Питърс — една хладно привлекателна, четиридесет и няколко годишна малайзийка, която носеше ленена дреха и скъпи сандали. Тя вежливо го покани в офиса си, наля сок в две високи чаши и избута едната пред Кафъри.

— Акаи — каза тя. — От Бразилия. Има двойно повече антиоксиданти от боровинките.

Кафъри сложи пръст на ръба на чашата и я наклони към себе си, за да инспектира течността.

— Благодаря — каза той и избута чашата встрани. Извади една папка и добави: — И благодаря, че ме приехте толкова бързо.

Тя вдигна чашата си и се усмихна.

— Добре дошли!

Кафъри извади бележника си, разхлаби вратовръзката и се настани удобно. Не се нуждаеше от бележника, използваше го по-скоро като реквизит — като начин да спечели време за мислене.

— Бих искал да знам повече за капитала ви.

Тя вдигна вежди и свали чашата.

— Нашият капитал?

— Може би ви се струва, че стрелям напосоки, нали? Моля ви обаче да отговорите, защото имам нещо предвид. Работите от… колко? Десет месеца? И сте започнали от нулата?

— Така е. От съпруга си получих малък начален капитал, но всичко останало свърших сама — бизнес планове, реклами, интервюта, презентации. Всичко това е мое дело.

— А инвеститорите?

— Само частни, никакви държавни средства. Някои от тях са рискови инвеститори, но аз имам и ангели хранители — частните вложители. Освен това има и неколцина филантропи, които правят дарения. Оценяват това, което правим тук.

— Лекувате наркомани?

— Да, но по нестандартен начин. — Тей издърпа едно чекмедже и извади от него някаква брошура. Върху грубата хартия имаше светлосив щампован надпис: АДРИ. — Ние използваме естествени продукти. Това… — Тя показа първата страница. — … е корен от ибога. — На илюстрацията се виждаше един силно извит корен. Над него имаше няколко листенца. — От него правим алкалоид, наречен ибогаин. Това е психоактивно вещество, което племето буити в Камерун използва при своите ритуали. То намалява хероиновия и кокаиновия глад и помага на наркозависимите да разберат какви са мотивите им да взимат наркотици. Най-важното обаче е, че ибогаинът редуцира неприятните ефекти, породени от спирането на наркотика.

Кафъри разгледа картинката и се замисли.

— Тези неприятни ефекти са причината, поради която хората идват при нас. Другото е по-скоро странична полза — щастливо стечение на обстоятелствата. И всичко е напълно легално. Моля. — Тя затвори брошурата и му я подаде. — Задръжте я.

Той я взе и започна да я разглежда.

— Ще я дам на някой от Обществена сигурност. Мисля, че те поддържат списък с различни организации. — Кафъри прибра брошурата в джоба си. — Бих искал да ви попитам за един човек. Вероятно е един от тези ваши филантропи.

Тя сви рамене.

— Нямам какво да крия. Всичките ми спонсори са уважавани хора.

— Познато ли ви е името Гифт Мабуза?

— Да.

— Какво знаете за него?

— Той дава много пари за благотворителност. Известен е в отрасъла, ако това може да се нарече отрасъл.

— А вие получавали ли сте много пари от него?

Тя се усмихна.

— На нас не е давал нищо.

— Моля?

— Нищо не ни е давал. Нито се е обръщал към нас, нито ние към него.

— Но го познавате?

Тя се засмя. Кафъри никога не беше виждал толкова бели и равни зъби.

— Да, светът е малък, но все пак не чак толкова. Никога не сме се срещали с господин Мабуза. Познавам го по име, но не съм го виждала.

— И не сте имали бизнес отношения?

— Не съм.

— Сигурна ли сте?

Тя стана, отиде до един шкаф и извади хартиена папка, върху която бе отпечатано името на някаква счетоводна фирма.

— Ето. — Измъкна някакъв отчет и го постави на масата. — Подробна справка за инвеститорите.

Кафъри разгледа документа, като се почесваше разсеяно по челото.

— АДРИ — каза той. — Това някакво име ли е?

— Асоциация за детоксикация и рехабилитация посредством ибога.

— Има ли и други клиники със същото име?

— Искрено се надявам да няма. Компанията ни е регистрирана.

— Нямате клонове?

— Не. Защо?

Хладнокръвието на малайзийката караше Кафъри да се чувства неефикасен и неугледен. Сякаш бе Коломбо и носеше смачкан шлифер. Извади снимката на Моси и я постави пред Тей Питърс. Тя извади очилата си за четене и ги намести на носа си. Кафъри натискаше с палец снимката, канейки се да я прибере, когато Тей се намръщи и я придърпа по-близо до себе си.

— Сетихте ли се нещо?

Тя мълчаливо разглеждаше Моси. След това стана и отиде до вратата.

— Клоуи — извика тя едно от момичетата на рецепцията. — Би ли дошла? — Чу се скърцане на стол, а после по-високото от двете момичета — това с вързаната на опашка черна коса, се появи на прага. Тей й подаде снимката. — Миналата седмица, спомняш ли си? Когато чакахме доставката.

Момичето погледна снимката.

— Може би. — Тя отдалечи снимката от очите си и продължи да я разглежда с наклонена на една страна глава, като в същото време гризеше нокътя на палеца си. — Да. — Погледна Кафъри. — Мисля, че беше тук, макар и за съвсем кратко. Защо? Какво е направил?

Кафъри отиде при двете жени. Слънчевите лъчи минаваха покрай дърветата навън и изпълваха рецепцията със светлина.

— Какво стана, когато дойде?

— Нищо особено. Влезе и попита колко ще струва лечението. Ако трябва да бъда честна, помня го само защото не приличаше на обичайните ни клиенти. Тези от улицата обикновено не идват тук. Ние не сме приют.

— Колко струва лечението?

— Зависи. При условие че си направите пълни изследвания при нас, цената може да достигне хиляда и седемстотин лири. Такива като него обаче вероятно биха могли да си извадят медицинско от личния лекар. Както и да е, казах му каква е цената, а той отговори: „Окей, ще се видим“. Това беше всичко. След това си тръгна.

— Сам ли беше?

— Да, сам влезе, приятелят му остана да го чака отвън.

— Приятелят му?

— Да. Той излезе навън и явно му каза каква е цената, защото другият веднага отиде да говори по телефона. — Тя посочи през стъклените врати. Отвън имаше един лакиран пън, който беше издълбан и направен на пейка. — Ето там бяха. След като спряха да говорят по телефона, седнаха на пейката. Мълчаха и дори не се поглеждаха. Сториха ми се разтревожени. Сякаш нещата бяха толкова лоши, че не им се приказваше. Това е. Тук има много такива хора.

Кафъри се загледа в покритата с шарена сянка пейка.

— Как изглеждаше приятелят му? Говорихте ли с него?

— Той така и не влезе. Остана отвън.

— Спомняш ли си как изглеждаше?

— Не съвсем.

— Нищо? Бял ли беше? Чернокож?

— О, чернокож — отговори тя така, сякаш това се подразбираше, — но не помня как изглеждаше в действителност.

— Възрастен ли беше? — Тя се опита да си спомни, смучейки пръста си замислено. Изобщо не беше толкова изтънчена, колкото му се стори в първия момент. Дори червилото й се беше поразмазало лекичко. — Млад?

— Наистина не знам.

— Висок?

— Беше седнал, така че…

— Как беше облечен? Каква му беше прическата? Забеляза ли нещо необичайно в него? Каквото и да е.

— Май носеше бяла риза, а вероятно и яке. Не съм сигурна. Не обърнах внимание.

— Добре — промълви замислено Кафъри. Тей явно бъркаше, ако си мислеше, че Мабуза няма нищо общо с това място. Имаше връзка, но може би тя не знаеше за нея.

— Добре. — Започна да потупва джобовете си. — Трябва да проведа един разговор. Ще изляза за минутка.

— Моля — каза Тей и протегна ръка към вратата. Кремавата материя на дрехата й се плъзна към рамото й. — Ще сложа сока ви в хладилника.

Навън беше топло. Дали някой знаеше коя част от тази страна ще е все още над водата след петдесет години? По южния склон растяха стари широколистни дървета, а пътечката беше обградена от фиданки. Младите дръвчета засенчваха входа на АДРИ. Кафъри погледна към рецепцията. Клоуи и Тей бяха с гръб към него и вършеха някаква канцеларска работа. Той отиде зад пейката и се подпря на твърдата й облегалка. Извади торбичката с тютюн от джоба си. Беше излъгал, че иска да проведе телефонен разговор. Всъщност искаше да изпуши една цигара и да помисли.

Интересуваше го човекът с бялата риза и якето. Запали цигарата и изпълни дробовете си с дим, оставяйки отровата да проникне там, където не трябва да прониква отрова. Някакъв човек беше седял до Моси на тази пейка. Може би в последния ден от живота му. Много интересно. Издиша и димът се изви като змия и се отправи нагоре, към боровите иглички и подобните на човешка ръка листа на гинко билобата. След това изчезна в синевата.

Нещо помръдна сред дърветата. Кафъри го видя с периферното си зрение, но когато се обърна, там нямаше нищо. Само няколко раздърпани сенки, които танцуваха около миналогодишните листа по земята. Той се взря в стволовете на дърветата и се опита да определи дали е било животно, или поклащащ се клон. А може би нещо припкаше из мозъка му? Както и да е. Тази част на света беше много, много особена. Земята, на която стоеше, някога е била под водата. До седемнайсети век Гластънбъри Тор е бил остров. След това направили дренажните системи и Гластънбъри се превърнал в град. Град, известен с вещиците си. Странна работа, независимо каква националност има човек и какви са обичаите и вярванията му, суеверията и магиите винаги има за какво да се захванат. Тей бе казала, че ибогаинът се използва от някакво африканско племе. За ритуали…

Извади от джоба си брошурата на АДРИ. Стисна цигарата със зъби, бръкна във вътрешния си джоб и извади химикалка. Сгъна брошурата върху коляното си, а след това очерта кръг около снимката на корена. Ибога. Ибогаин. Днес за първи път чу за това растение. То по някакъв начин бе свързано със съдбата, сполетяла Моси. А може би в тази връзка имаше нещо магическо.

Прибра химикалката и брошурата. Наведе се да смачка цигарата си в пейката, когато очите му се спряха върху едно монтирано над входа устройство — малко кръгло стъкълце. Усмихна се. Иронична, доволна усмивка.

„Благодаря ти, Господи“, помисли си той. Разкъса цигарата с нокти и хвърли парченцата на земята върху изгнилите листа. „Благодаря ти за камерата, Господи“.