Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Кафъри (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ritual, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2022 г.)

Издание:

Автор: Мо Хейдър

Заглавие: Ритуал

Преводач: Стефан Георгиев

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска (не е указано)

Редактор: Боряна Даракчиева

Коректор: Зоя Стефанова

ISBN: 978-954-761-408-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17797

История

  1. — Добавяне

18.

15 май

В седем часа сутринта на следващия ден, след като вече беше показала пет резултата, „Айдент 1“ отнесе отпечатъците от отрязаната ръка към една точно определена личност — Иън Мелоус. Двайсет и две годишен наркоман от Ноул Уест. По времето, когато почтените жители на Ноул Уест закусваха и гледаха зареяно през прозорците на къщите си, населеното място се препълни с униформени полицаи от Ейвън и Съмърсет. Те чукаха на входните врати и задаваха въпроси.

Облечен само по риза, Кафъри стоеше до вратата на служебния микробус. Все още чувстваше ефекта от изпития предната нощ сайдер. Беше уморен и го болеше гърбът. Знаеше обаче, че по случая има развитие, и си мислеше, че ако е достатъчно настоятелен, до края на деня ще бъдат открити важни доказателства — останалата част от тялото на Мелоус. Или самият Мелоус — жив, ако началникът на криминолозите беше прав. Един от детективите отиде да интервюира пробационния служител, който се занимаваше с Иън Мелоус, а в това време част от помощната група отвори апартамента на наркомана. Оказа се празен и в момента криминолозите го проучваха. Останалите детективи обикаляха района и показваха снимката на Мелоус. Често получаваха следния отговор: „Питайте Човека с чантата. ЧЧ ги знае тези работи. Питайте ЧЧ“. Докато гледаше ниските тухлени постройки и мръсната трева, осеяна с кучешки лайна, Кафъри бързо се досети кой може да е ЧЧ.

Стоеше до стълбището с ръце в джобовете. Беше се подпрял с крак на стената, а на врата му подрънкваше нещо като кучешки нашийник. Носеше сив пуловер с качулка и черно кожено сако. Лицето му беше бледо и интелигентно, носът — римски, а бузите — леко розови. Ако човек го погледнеше отблизо обаче, щеше да види, че е типично момче от Ноул Уест. Това личеше от непрекъснато щъкащите му очи, от отпуснатото му, наедряващо тяло и дебелите бедра.

— К’во? — попита ЧЧ, когато Кафъри се приближи, показвайки полицейската си карта. ЧЧ се отдръпна от стената и погледна подозрително картата. — Какво става?

— Имаш ли минутка, синко?

— Не, нямам.

— Както искаш. — Кафъри прибра картата, вдигна яката на ризата си и се загледа в изрисуваните с графити стени и влагата по мазилката.

ЧЧ го гледаше кръвнишки, чакаше го или да започне да говори, или да си тръгне. Кафъри си мълчеше, изкашля се шумно, усмихна се и продължи да наблюдава стълбището, сякаш стоеше на спирка и чакаше автобуса. Сякаш притежаваше цялото време на света и можеше да стои така цяла вечност. Всъщност не му пукаше дали ЧЧ ще говори с него.

От предната нощ мислеше единствено за това, което Ходещия мъж щеше да му каже, но все пак трябваше да се концентрира, защото имаше задължения към нещастния наркоман с отрязаните ръце.

ЧЧ извади ръце от джобовете и цъкна с език, както правят ямайците от Дептфорд. Обърна се и тръгна нагоре по стълбите.

— ЧЧ — каза спокойно Кафъри. — Познавах един човек със същия прякор в Лондон. Знаеш ли защо му казваха така?

ЧЧ се поколеба. Кафъри гледаше мръсните подметки на маратонките му.

— Човека с чантата. ЧЧ. Събирач на дългове — продължи Кафъри. — Предполагам, че твоят прякор има друг произход. Може би трябва да попитам пробационния служител?

Последва кратко мълчание. Отнякъде се чуваше музикалната тема от сериала „Тази сутрин“. След няколко секунди ЧЧ приклекна и промуши главата си между подпорите на перилата.

— Нямам пробационен служител — изсъска той. — Нямам досие.

— А искаш ли да имаш?

Този път мълчанието беше дълго. ЧЧ седна. Чуваше се как диша, извади някакво пакетче от джоба си и го мушна под входната врата на един от апартаментите. Кафъри си отбеляза мислено местоположението на апартамента, но не помръдна. Не трябваше да го притеснява в момента. След малко маратонките на ЧЧ изскърцаха и той започна да слиза по стълбите. Ръцете му пак бяха в джобовете.

— Какво? — попита тихо той. — Какво искаш? — Кафъри му показа снимката. ЧЧ се почеса по носа и започна да пристъпва от крак на крак. — Това е Моси. Нали? Къде е? В затвора ли е?

— Няма го.

— И си мислиш, че аз съм го отвлякъл?

Кафъри прибра снимката.

— Някой му е отрязал ръцете. С ножовка. От тези, които човек може да купи от железарията. Вероятно е мъртъв, но не сме съвсем сигурни, защото тялото му още не е открито.

Розовината по бузите на ЧЧ изчезна и той внезапно седна на най-долното стъпало. Ръката му помръдна. Като че ли искаше да се пресегне и да се хване за парапета. Кафъри обаче го гледаше, така че той само притеснено се подпря с лакти на коленете си.

— Добре ли си, синко?

— Точно това е имал предвид — промърмори той. — Точно това е имал предвид. — По горната му устна избиха капки пот. — Преди много време той ми каза нещо. Тогава имаше проблем и аз си помислих, че нещо се е смахнал. Нали разбираш, говореше глупости.

— Какво каза?

— Каза, че се е срещнал с някакъв човек. Бил на едно от онези места, които уж помагат на човек да се отърве от хероина. Всеки се навърта около тях и чака някого.

— Помниш ли кое е мястото?

— Те са стотици. Има ги навсякъде. Със сигурност не е това в Ноул Уест, защото никой от местните, които все още се друсат, не би се мярнал там.

— С кого се е срещнал Мелоус?

— Не знам. — ЧЧ пъхна ръце в джобовете и погледна към неприветливите улички, по които пъплеха полицаи. Погледът му престана да се рее и той се присви в сенките, оглеждайки се наоколо. Лицето му изглеждаше изпито, когато се обърна към Кафъри. От розовината по бузите му нямаше и следа. — Каза ми нещо много странно. Каза, че някой ще пострада. Помня думите му: „Там има извратени типове, ЧЧ. Не знам какво щяха да правят, ако нямаше такива глупаци като мен, които са готови на всичко“.

— Добре — каза Кафъри, хвана ЧЧ за ръката и го дръпна да стане от стълбите. — На хероина нищо няма да му стане, ако почака малко. Там под изтривалката е на сигурно място. А сега ще трябва да дадеш официални показания.

 

 

Кафъри си помисли, че Флий винаги изглежда малко нервна, щом излезе от водата. Изглежда предпазлива, сякаш всеки момент очаква да чуе лоши новини. Това беше първото, за което той се замисли, когато я видя на паркинга пред полицейското управление.

Разследването буксуваше. В показанията си ЧЧ не казваше много повече от това, което беше споделил с Кафъри на стълбището. Моси бил от тези хора, които се сприятеляват с всеки срещнат — пълен идиот. Нямаше нищо ново и по отношение на извратените типове, които Моси му беше споменал. ЧЧ даде около четиридесет имена и посочи двадесетина места, където според него Моси често ходел. Към това той добави и местоположението на седемнайсет организации, които провеждат срещи и подпомагат наркоманите. На практика ЧЧ правеше предположения. Той нямаше представа дали Моси е посещавал някое от тези места наскоро и се чудеше с какво онези хора са го подмамили. Кафъри нямаше много работа, но началникът му искаше обобщената информация за събитията и беше насрочил среща, така че той тръгна към Портисхед.

Кафъри беше паркирал служебното БМВ и вървеше към преддверието, приглаждайки гънките на сакото си, когато я видя да пресича тревната площ. Беше се насочила право към него. Косата й беше влажна и отметната назад. Носеше цивилни дрехи — стари дънки и сиво потниче.

— Инспектор Кафъри — провикна се тя. — Как си?

Изглеждаше нервна. Може би защото се опитваше да го настигне, а може би заради мушнатите в джобовете ръце, които сякаш беше прибрала, за да не се размахват. Кафъри стигна до извода, че всичко в Западна Англия е различно. В Скотланд Ярд нямаше нито такива тревни площи, нито пък такива полицайки. Тя го настигна и влезе в крачка с него. Приличаха на хора, които са тръгнали за една и съща среща.

— Някакви новини по случая? — каза тя.

— Да. — Той я погледна предпазливо. — Идентифицирахме го. Знаем кой е собственикът на ръцете.

— Как?

— По отпечатъците. Иън Мелоус. Известен и като Моси. Наркоман.

— Нещо друго?

— Има влакна под ноктите. Успяла си да запазиш веществените доказателства, докато си изваждала ръката. Лилави влакна. Може би от килим.

— Аха — каза непринудено тя и погледна стъклената сграда, към която вървяха. — Знаеш ли защо са му отрязали ръцете?

Кафъри спря.

— Не, не знам.

Тя го погледна и също спря.

— Това, което са направили, е много странно. — Флий сякаш искаше да каже още нещо, но се въздържа. — Защо са му отрязали ръцете? — Приближи се и добави: — Знаеш ли, че е африканец?

— Кой?

— Собственикът на „Ровът“ е африканец. Не мислиш ли, че това може да е от значение?

Кафъри се намръщи, втренчи се в разрошената й руса коса. Като гледаше тази жена, човек не можеше да предположи, че има толкова тежка професия. Може би личеше донякъде по носа, който бе леко сплеснат, сякаш е бил чупен преди години. Флий не му изглеждаше обикновена. В нея имаше нещо нереално. Като нещата, които говореше в момента.

— Съжалявам — каза той. — Кое да е от значение?

— Това, че е африканец. Може би има нещо общо с тези ръце и с това, че са заровени толкова близо до входа на ресторанта му.

Кафъри се засмя. Зачуди се дали не го будалка.

— Шегуваш се, нали? Сигурно трябва да отгатна какво искаш да кажеш.

След няколко секунди лицето й се проясни и тя промърмори:

— Не е моя работа. — Почеса се разсеяно по главата. — Но се опитвам да разбера как ръцете са се озовали под ресторанта.

— Едва ли трябва да мислим за нещо друго, освен за неуредените сделки с наркотици в района. Не мисля, че мястото е от значение за разследването.

— Нима?

— Ще се насочим към жертвата. От дълго време е наркоман и има проблеми със закона. От единствените показания, които взехме днес, става ясно, че силно се е изплашил от нещо. Бил е на среща с други наркомани, опитвал се е да се изчисти. Тогава е станало. В момента се работи по въпроса. Трябва да се проверят тези места и аз мисля… — Той не се доизказа. Изражението на Флий се беше променило. Очите й гледаха безизразно. Кафъри се зачуди дали да не я попита какво я притеснява. — Мисля, че ключът към разрешаването на случая е в тях. — Тя продължаваше да го гледа втренчено. — Какво има? Защо ме гледаш така?

— Нищо — отговори Флий. — Не трябва да ти се меся. — Отстъпи назад, но не отделяше очи от него, сякаш очакваше нападение. След това се отдалечи, извади мобилния си телефон и започна да пише съобщение.

Кафъри беше чувал, че тийнейджърите имат силно развити палци, защото пишат много съобщения. Прииска му се да й каже нещо по този въпрос.

— Флий?

Тя спря и бързо мушна телефона в джоба си. Държеше се така, като че ли са я хванали да върши нещо нередно.

— Да?

— Аз съм нов тук. Не познавам района.

— Знам.

— Бих искал да получа някои съвети. По отношение на Бристол. — За да не си помисли, че я кани на среща, той бързо добави: — Търся градина. Чудех се дали можеш да ми кажеш къде мога да намеря добра градина.

Не беше съвсем сигурен, но му се стори, че тя погледна към ръката му. Към безименния му пръст.

— Ще поразпитам наоколо — отвърна. — На каква възраст е… детето ти?

Кафъри се усмихна. Заради абсурдната грешка и заради факта че все още няма деца.

— Не — каза той, — нямах това предвид. Исках да кажа градина с растения. За луковици.

 

 

Съобщението, което изпрати, беше за Тиг. Флий не можеше да мисли за друго, освен за снимката в книгата и за заровените под ресторанта ръце. Затова се опита да убеди Тиг да я запознае със собственика на „Ровът“. Въпреки че отначало той беше ужасен и говореше развълнувано за професионална етика: „Моята и твоята етика, Флий“, накрая все пак каза с неохота, че ще види какво може да направи, и я помоли да дойде, за да поговорят. Тогава обаче Кафъри й каза за Мелоус и тя се разтревожи.

При положение че полицията следеше хората, които помагат на наркоманите, рано или късно щяха да попаднат на Тиг. А какво щеше да стане, когато разберяха, че Тиг познава собственика на „Ровът“? Освен това той щеше да реши, че тя ги е насочила към него. Очертаваше се голяма гадост. А ако Мелоус бе ползвал услугите на „Улеснения за потребителя“ — фирмата на Тиг, тогава наистина ставаше мазало. След като скочи в колата и написа следното съобщение: „Здравей Тиг, идвам след час“, тя си помисли, че Кафъри не изглежда заинтересован от думите й. Защо ли не прояви някакъв интерес по отношение на произхода на собственика? Флий беше абсолютно сигурна, че някой трябва да обърне внимание на този факт.

Центърът, в който Тиг провеждаше срещите, представляваше една викторианска сграда — почистено и ремонтирано бивше училище. На пода имаше ламиниран паркет, а тоалетните бяха пригодени за инвалиди. Когато Флий пристигна, срещата вече беше приключила. Тиг беше сам в ечащата сграда. Носеше черен пуловер и камуфлажни панталони, заврени в ботушите, а под мишница стискаше купчина папки.

— Е? — попита тя, щом тръгнаха към малкото му офисче, което миришеше на нови килими и почистващи препарати. Тя вървеше бързо, защото се опитваше да не изостава от него. — Говори ли с приятеля си? Със собственика?

— Да — каза той и метна папките на бюрото. Седна на един въртящ се стол и сплете пръсти върху корема си. Усмихна й се по начина, по който би се усмихнал на кандидат за работа.

— Добре. — Тя пусна чантата на пода, съблече си якето и пъхна ръцете си в джобовете. — Ще се наложи да те моля.

Тиг се засмя сухо.

— Нямаше го. Беше в Португалия с жена си. Дойде си днес по обяд. Можем да отидем на кафе, но не очаквай да ни приемат с отворени обятия. Ще се преструвам, че искам да изкрънкам още пари за фирмата. Така че, мило момиче, не задавай разни полицейски въпроси! Разбра ли?

— Разбрах.

— Никакво ровене. Ще седиш и ще си мълчиш. Без значение какво искаш да научиш, оставяш го да говори, а ако не желае, си тръгваш. Веднага. Правя ти голяма, много голяма услуга, разбра ли? А ако нещата се оплескат и той разбере, че си ченге, тогава… — Той прокара пръст по гърлото си. — С мен е свършено. И ти ще си виновна.

— Господи, Тиг. — Тя седна и скръсти ръце. — Как така ще съм виновна?

— Така стоят нещата. Такава е сделката. Съгласна ли си?

Тя се загледа в него, в здравото му тяло и обръснатата му глава. Мислеше си за снимката, която беше в чантата й, снимката на Иън Мелоус.

Пое си дъх и се извърна встрани, за да извади снимката от чантата. Тогава Тиг внезапно попита:

— Как е професорът? Говори ли отново с него?

— Имаш предвид Кайзер? Не. Защо?

— Но ще ходиш при него утре, нали?

— Да. Следобед.

Тиг заби поглед в тавана. Като че ли се опитваше да си спомни нещо.

— Я ми припомни. С какво се занимаваше той?

— Той е… — Флий се поколеба. — Не знам. Сравнителна религия. Халюцинации. Такива работи. Защо?

— Защо? — Тиг започна да дърпа яката на пуловера си, сякаш му беше топло. — Просто се чудех с какви хора общуваш. Каква измет познаваш.

— Измет?

— Може би трябва да обърна внимание на това с какви мъже се виждаш.

— Аз не се виждам с мъже, Тиг. Знаеш го.

— Може би е така. — Лицето му изведнъж стана сериозно. — Може би е така. Но все пак трябва да обърна внимание.

— Какво?

— Отдавна трябваше да го направя, Флий. Трябваше да проявя по-голям интерес към теб.

— Я стига. Изобщо не разбирам какви ги дрънкаш.

— Наистина ли? Наистина ли не разбираш?

Флий се усмихна плахо.

— Тиг? — каза стреснато тя. — Ти си гей.

След краткото неловко мълчание Тиг започна да се смее.

— Гей? Хайде бе! Гей?

— Да, аз… — Тя се поколеба, след като разбра накъде отива разговорът. — Тиг. Моля те. Не говориш сериозно, нали?

— Сериозно говоря — прошепна той. — Съвсем сериозно.

Тя примигна. Това беше безумие. Тиг беше гей. Винаги е бил. И ще бъде. Точно затова изградиха здраво приятелство. Тя не беше най-досетливият човек на света. Можеше с вързани очи да намери пирон в езеро, но когато станеше въпрос за хора, срещаше трудности. Но чак пък толкова? Това беше абсурдно и невероятно.

— Е — каза Тиг, — какво мислиш?

— Какво мисля? Мисля… — Тя поклати глава. — Мисля, че ако казваш това, което си мисля, че казваш, а то, в интерес на истината, е доста странно, ще трябва да кажа „не“.

— Не?

— Ти знаеш как стоят нещата при мен, Тиг. Аз просто съм… — Тя потърси точната дума. — Аз съм прекратила. След инцидента вече не мога да мисля по този начин. Аз просто… — Тя въздъхна. Чувстваше се страшно неловко. — Тиг, за бога, как така не си гей!

Той бутна стола си назад, вдигна ръце и се изсмя. Приличаше на човек, който иска да каже: „Знаех си, че така ще се получи. Страшно съм добър в предсказанията“. Челюстта му беше издадена леко напред, но в очите му нямаше гняв.

— Не се тревожи. Помисли по въпроса. — Размърда език, сякаш нещо беше влязло между зъбите му. — Помисли си и след това ми кажи. Става ли?

— Става — промърмори Флий и продължи да го гледа стреснато. — Става.

За да прикрие неудобството си, тя се опита да си намери някакво занимание. Вдигна си чантата и започна бавно да рови из нея. След известно време, вече поуспокоена, взе смачканата снимка, но се поколеба. Можеше днес да отиде на срещата със собственика на ресторанта, а друг път да каже на Тиг за Мелоус. Не. Трябваше да го направи сега. В противен случай щяха да възникнат проблеми. Сложи снимката върху бюрото, с лицето надолу. Избягваше погледа на Тиг.

— Какво е това?

Флий си пое дълбоко дъх. Знаеше какво ще й отговори той: „Това е един от клиентите ми. Защо ми показваш тази снимка? Нагледал съм се на такива копелета“. Тя обърна снимката.

Лицето на Тиг стана безизразно. Последва дълго мълчание, след което той сви рамене и попита:

— Какво трябва да кажа сега? Показваш ми снимката на някакъв тип и какво?

— Не си ли виждал този човек?

— Не, а трябва ли?

— Не е ли твой клиент?

— Не.

Тя въздъхна и се подсмихна леко. Вече се чувстваше по-добре.

— Супер. Поне едно нещо да е наред днес — прошепна съвсем тихо.

Прибра снимката в чантата, а след това посегна към якето си. Точно тогава се чу звънецът на входната врата.