Мо Хейдър
Ритуал (58)

57.

Вече се беше стъмнило, когато Флий се прибра вкъщи. Облаците се плъзгаха пред луната и хвърляха зловещите си, подобни на привидения сенки върху хълма. Тя паркира колата със задната част към долината, за да не ги вижда. Чувстваше се уморена и изпитваше глад. Екипът, който трябваше да проучи местопрестъплението, беше взел жилетката и дънките й и й беше дал назаем полицейска риза и панталони. В колата не беше останало почти нищо, с изключение на едни работни дрехи. Тя ги набута в торбата и излезе от колата. В този момент забеляза, че върху чакъла има един потрепващ квадрат. Изкуствена светлина.

Спря и се обърна към къщата на Оскарови. Точно навреме, за да види как лампата изгасва и прозорците стават тъмни. Все пак Флий видя помръдване на завеса — съвсем лека промяна на формата и цвета.

По-рано, когато изкарваха завързания Тиг от апартамента, тя забеляза, че един от полицаите стои върху опърпаните тревни площи отвън и се взира в прозорците на високите сгради. Попита го какво гледа, а той сви рамене, потрепери и каза нещо от рода на: „Не знам. Имам чувството, че някой ме наблюдава“.

Първото нещо, което тя си представи тогава, беше прозорецът до банята. Тя си представи извитата решетка, през която можеше да мине само много дребен човек. Глупава мисъл. Всички в апартамента бяха задържани, но въпреки това тя си мислеше за тези неща.

Още едно помръдване в къщата на Оскарови — някой се отдръпна от прозореца може би. Прииска й се да отиде там, да започне да блъска по входната врата и когато Катрин излезе, да я попита кога ще спре да шпионира. Не го направи. Вместо това си пое дълбоко дъх и вдигна ръка, за да им покаже, че знае и че не й пука. След това спокойно извади торбата и затвори вратата на колата.

Електронният ключ отказа да отвори багажника, така че нямаше как да остави нещата си там. Влезе в къщата и захвърли торбата до входната врата. След като се изправи, видя, че в кухнята свети лампа. Усети и миризма — на джинджифил, цитруси и меласа. Веднага разбра кой е там. Само един човек знаеше, че тя държи резервните ключове в клоните на глицинията. Кайзер.

Не трябваше да му обръща внимание. Трябваше да отиде горе, да се постопли и да се изкъпе. Вместо това дръпна надолу ръкавите на ризата, покривайки студените си длани, и се отправи към кухнята. Кайзер стоеше до масата и слагаше кифличките в една тава.

— Здравей! — каза той, без да поглежда към нея. — Оставил съм кутията с меласа отвън, за да те подсетя, че трябва да купиш още.

— Защо си дошъл?

— О — каза небрежно той. — Защото искаш да поговорим. Има неща, които не си ми споменавала.

Флий въздъхна, приседна до масата и мушна длани под мишниците. Гледаше го как работи. Чувстваше го много близък, но същевременно й се струваше, че не го познава изобщо. Той все още носеше онази изцапана бяла риза и въпреки че огромното му черно лице беше извърнато настрани, Флий разбра, че е плакал. Сейфът, който беше взела от кабинета на баща си, лежеше на масата, а не на полицата. Кайзер го беше преместил. Тя протегна ръка и го докосна.

— Кайзер? — каза тя. — Има нещо общо с Нигерия, нали? Това тук има нещо общо с експериментите.

Кайзер спря да работи и погледна към Флий.

— Този проект беше мой, Фийби. Дейвид беше просто страничен наблюдател. Той не смяташе, че трябва да се срамуваме от това, което правим, но когато ме изхвърлиха от университета, разбра, че е по-добре да скрие участието си. Съжалявам, че не ти казахме, но това се случи преди да се родиш и затова си помислихме, че не е нужно да знаеш. — Той намести последната кифличка и се наведе да сложи капака. — Бележките му са в сейфа. Не знам комбинацията. Мисля си обаче, че е хубаво да запазим тайните му.

Той се обърна, сложи таблата за печене в мивката и пусна кранчето. Флий измъкна дланите си изпод мишниците и разтърка уморените си очи. Погледна през прозореца. Луната висеше ниско над Бат, а облаците се плъзгаха покрай нея, обагрени в жълто и сиво. Кошмарът, който бе започнал с откриването на ръката в пристанището, най-сетне бе приключил. Вече можеше да не мисли за случилото се — за лежащия на плочките в банята Кафъри; за гнева в очите му, когато удряше Тиг; за прерязаното гърло на Джона; за изцъклените му очи. Тиг беше арестуван и всичко беше приключило. Тогава защо все още се чувстваше така? Защо все още й тежеше?

— Кайзер — промърмори тя, като продължаваше да гледа към долината. — Ти ми каза, че с помощта на ибогаина може да се разговаря с мъртвите. Наистина ли вярваш в това?

Той търкаше таблата.

— А ти, Фийби, ти вярваш ли?

— Видях мама. Не ти споменах, но наистина я видях онази нощ. Тя ми каза две неща. Каза ми, че съвсем скоро ще ги открият и че не трябва да се опитвам да вадя телата им на повърхността. И Кайзер… — Тя се поколеба, а след това прошепна: — Това наистина се е случило. Точно както каза майка ми. Някакъв човек ги е видял. Видял ги е в Бушменската дупка.

Настана мълчание, през което Флий се зачуди дали я е чул. Той остави таблата в мивката, избърса ръцете си в панталоните и извади една кърпичка от джоба си. Издуха си носа.

— Да — каза с глух глас. Прибра кърпичката и вдигна глава, поглеждайки през прозореца. — О, да. Знам.

— Знаеш?

— Знам. Дейвид беше мой приятел, Фийби. Две години чаках да ги намерят, като проверявах всеки ден.

— Но аз не бях проверявала. Тогава как съм разбрала, Кайзер? Не вярвам, че съм говорила с мъртвите. — Тя замълча, помисли малко, след това с още потих глас добави: — Или съм говорила?

Той се обърна и я погледна.

— Може и да си, а може и да не си. Ти обаче разбра, че са открили телата тогава, когато седна пред компютъра.

— Моля?

— Ти посети сайта. Намерих те пред компютъра, когато се върнах от кухнята.

— Влизала съм в „Дайвнет“?

— Ти плачеше.

— Но аз… — Тя опря пръсти в челото си и се намръщи. Чудеше се как е могла да забрави. Дали ибогаинът бе изтрил спомена?

— Знам какво си мислиш. Мислиш, че това е невъзможно. Ти обаче не вярваш много на ибогаина, а и на инстинктите си не вярваш много.

— Инстинктите ми?

— Искаш да видиш родителите си отново.

„Искаш да видиш родителите си отново.“ Тези думи я накараха да прехапе устни. Внезапно гърлото й се сви, а очите й се напълниха със сълзи.

— Кайзер — измънка тя. — О, Кайзер. Продължавам да мисля, че трябва да се опитаме да ги извадим. Ти как смяташ?

— От теб зависи. От теб и от Том. А може би…

— Може би?

— Може би от родителите ти. Какво каза Джил, докато ти халюцинираше?

— Каза да не ги изваждаме. Каза на всяка цена да ги оставим там.

Той поклати глава, издърпа един стол и седна, подпирайки се с лакти на масата. Гледаше право към нея. Флий видя как кожата около очите му се сбръчква и това й напомни, че е стар. Толкова стар и мистериозен, колкото континента, от който беше дошъл.

— Тогава не мислиш ли, че трябва да я послушаш? Да ги оставиш на мира? Да оставиш миналото на Дейвид на мира? — Замълча за момент. — И, Фийби, нещо още по-важно…

— Да.

Той се усмихна и постави ръката си върху нейната.

— Не мислиш ли, че трябва и себе си да оставиш на мира?

Тя отдръпна ръката си и избърса сълзите, които се стичаха по лицето й. „И себе си да оставиш на мира. И себе си да оставиш на мира.“ Думите препускаха из главата й. Тя извърна очи към прозореца. Да, имаше болка — факти от миналото, срещу които не искаше да се изправи. Да, и бъдещето вероятно щеше да й донесе болка.

Сред горите в далечината проблесна червеникав огън. Може би някой самотен скитник го беше запалил. Огънят беше чак от другата страна на долината и не се виждаше ясно, но въпреки това тя фокусира очите си върху него. Бавно, много бавно нещата в нея започнаха да се наместват. Тя затвори очи и се облегна назад в стола си.

— За какво си мислиш? — попита Кайзер. — Защо се усмихваш така?

Флий не отговори. Поклати глава и просто се вкопчи в частицата настояще — в огънчето, в думите на Кайзер и в зараждащото се в душата й спокойствие. Усмихваше се, защото знаеше, че той е прав. Тя можеше да го направи. Можеше да остави себе си на мира.