Мо Хейдър
Ритуал (22)

21.

В осем часа, когато Кафъри се прибра в офиса, хората от информационния отдел си бяха тръгнали. Един от подчинените му поиска допълнителна работа, така че Кафъри му каза кои центрове за наркомани провеждат срещите си вечер. Скоро управлението съвсем опустя.

Кафъри се радваше на тишината и се помота още малко, като се опита да свърши нещо полезно. Прочете съобщенията си, прегледа автобиографиите на някои от новите детективи и без особен ентусиазъм започна да претърсва полицейската информационна система. Пусна търсене в свидетелските показания, като за ключови думи използва „река“ и „малолетен“. Когато написа „ексхибиционист“, на екрана изскочиха огромно количество резултати. Операторът от информационния отдел беше прав — приблизително хиляда мъже от Бристол имаха навика да показват интимните си части пред местните момичета. Кафъри нямаше желание да се занимава с подобен списък.

Отиде до прозореца, дръпна щорите и в този момент го връхлетя необяснимо униние. Арабската месарница отсреща беше затворена, но ресторантчето за бързо хранене до нея още работеше. Кафъри си погледна часовника. Осем и половина. Сравнително рано. Слънцето обаче скоро щеше да залезе, а това означаваше, че момичетата скоро ще застанат покрай пътя. Ръката му стисна силно щорите. Трябваше да излезе, за да не ги счупи. Извади мобилния си телефон и набра номера, който Флий му беше дала — на някакъв стар приятел на майка й, който движел бизнеса си от вкъщи.

Телефонът звъня дълго и Кафъри беше на път да се откаже, когато градинарят отговори на обаждането. Обясни му, че лилавите минзухари са малко демоде и не се срещат често, но би могъл да поръча известно количество от тях. Кафъри трябвало обаче да отиде в Бишъп Сътън, за да си ги вземе, защото фирмата му не извършвала доставки. Докато говореха, мъжът попита как е „милата Флий“. „Не е ли истинска трагедия това, което се случи с бедното момиче? А няма още трийсет!“ Кафъри започна да почуква с пръст по бюрото — не му харесваше, че не знае историята, за която всички други бяха в течение — и отговори: „Мисля… мисля, че като се има предвид случилото се, тя се справя добре. Ще й предам много поздрави“.

Разбраха се за начина на плащане и градинарят отбеляза, че по гласа му личи, че не е местен. Кафъри говореше спокойно, но когато приключи, се смръщи. Почукваше още по-силно по бюрото и обмисляше думите на градинаря. Някаква трагедия в живота на Флий Марли? Каква трагедия? Тогава си зададе въпроса дали тя има приятел, който да й помага. Тук обаче трябваше да спре. Нормално е да си любопитен, старче. Нали затова си детектив. Но не отивай твърде далече. Ще загазиш.

Отиде до залепената на стената карта и постави палец върху Бишъп Сътън. След това насочи кутрето си към Шептън Мелит. На пръв поглед маршрутът на Ходещия мъж изглеждаше случаен. Когато онзи ден обаче видя скритите в храстите буркани със сайдер, Кафъри стигна до извода, че той планира придвижването си. С помощта на докладите, включени в базата данни, и имайки предвид мястото на срещата им, Кафъри започна да разбира замисъла. Маршрутът на Ходещия мъж приличаше на полуотворено ветрило или на парче торта. В основата беше Шептън Мелит, а горната част се оформяше от пътя между Конгресбъри и Кейншам. Той се взира в образувалата се геометрична фигура още известно време, а после взе якето си и бръкна в джоба за ключовете.

Ходещия мъж имаше навика да върви по цял ден всеки ден. Който искаше да го намери, трябваше също да се движи. Или пък да знае какво си е наумил. Кафъри подкара към шосе А-37 — един от най-старите пътища в Британия, използван още от рицарите тамплиери. Подмина Фарингтън Гърни и навлезе в Стон Истън. От двете страни на пътя се появиха покрити с влага стени. Между камъните бяха поникнали бурени. Човек имаше чувството, че пътува по дъното на изсъхнал стар канал. След като излезе извън границите на селцето, Кафъри намали скоростта. Не се виждаха други коли на пътя. Фаровете осветяваха надвисналите над пътя клони и създаваха впечатлението, че отгоре има филигранни сводове. Той държеше страничното стъкло свалено и се подпираше с лакът на вратата. Претърсваше с поглед тъмнината от двете страни на пътя и се мъчеше да види огъня на Ходещия мъж.

След известно време подмина една малка пътечка. Беше се отдалечил на стотина метра от нея, когато нещо го накара да спре и да направи обратен завой. Отби леко встрани и паркира. Слезе от колата, прескочи ниската ограда и навлезе в полето. Околността тънеше в мрак, само едно обрасло с дървета хълмче сивееше на хоризонта. Кафъри внезапно почувства студ. Облече си якето и пъхна ръце под мишниците си. Не чуваше пукане на клонки, нито усещаше мирис на огън.

Ходещия мъж отрязал носа на някакъв човек с помощта на резец. Това нещо се случило в гаража му в Шептън Мелит. Името на жертвата било Крейг Евънс. Ходещия мъж предварително го завързал за дъска за гладене, използвайки широко червено-бяло тиксо. След това натиснал с палци (това впечатли Кафъри най-много) очите на мъжа толкова силно, че те изскочили от орбитите си. Щом приключил с това занимание, подпрял дъската за гладене на стената и заковал ръцете на жертвата за стената. На практика разпънал Евънс на кръст.

Полицията знаеше подробностите, защото Ходещия мъж бе записал всичко на видео. Просто искал да гледа записа по-късно, за удоволствие. Оставил очите с висящите от тях окървавени нерви на един рафт, после счупил с щанга капачките на коленете на Евънс и отрязал пениса му. Хладнокръвно събрал всички отрязани части — очите, носа и пениса, и ги поставил в тенекиена кутия за бисквити. Когато полицията ги намерила, те били толкова разложени, че капакът се бил отворил от отделените газове.

Кафъри си пое дълбоко дъх, усещайки как студът щипе ноздрите му. Заслуша се в тишината, а в това време една сивкава сова прелетя над него. След като не долови никакъв шум, той се върна при колата си. Седна вътре и погледна мрежата от клони, която висеше отгоре. Над нея се виждаха плъзгащите се пред луната облаци.

Леката болка се появи отново. Кафъри реши, че този път тя е свързана не с напрежение, а с умора. Умората, от своя страна, беше свързана с разговора, който бе провел с градинаря. „Не е ли истинска трагедия това, което се случи с бедното момиче?“

Отне му известно време да си припомни усещането, което изпита тогава. Усещането, че не е в течение на нещата и всъщност е един страничен човек. Може би щеше да поразпита за случилото се. Внимателно, за да не привлече внимание. И в този момент в съзнанието му прозвуча гласът на Ходещия мъж: „Не ми липсва, като си представя, че това е нещо, което другите хора правят в друг живот“. Беше прав. Забрави. Преди години щеше да изровиш всичко за нея. Щеше да разбереш какво й се е случило. Но не и сега. Твоят свят е вече друг.

Кафъри запали двигателя и подкара колата. Минаваше десет часът, което означаваше, че щеше да стигне в Бристол малко преди единайсет. Точно по това време Кийли излизаше на улицата. Отвори прозореца и миризмата на пара и пръст нахлу в колата. Дори и да се концентрираше напълно, пак нямаше да може да си спомни лицето на Кийли, нито цвета на косата й. Спомняше си обаче нещо друго. Тя притежаваше едно прекрасно качество — никога не го гледаше в очите, когато се чукаха. А това според него беше от голямо значение.