Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Кафъри (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ritual, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2022 г.)

Издание:

Автор: Мо Хейдър

Заглавие: Ритуал

Преводач: Стефан Георгиев

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска (не е указано)

Редактор: Боряна Даракчиева

Коректор: Зоя Стефанова

ISBN: 978-954-761-408-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17797

История

  1. — Добавяне

33.

— Кога видяхте за последно Куанеле Дламини?

— Дламини?

— Да. Куанеле Дламини. Приятелят ви. Помните ли го?

Мабуза и Кафъри седяха един срещу друг, а в ъгъла се беше разположил един детектив. На масата имаше чиния с бисквити и две чаши кафе. Намираха се в стаята за задържани и затова чашите не бяха порцеланови, а пластмасови. Мабуза все още не беше задържан. Въпреки че съдействаше на разследването и се бе появил точно навреме за разпита, изборът на тази стая бе правилен. Можеше да се наложи да го арестуват. Именно тази пластмасова чаша издаде нервността на Мабуза. Щом чу името на Дламини, той започна да я човърка с нокът.

— Господин Мабуза? Попитах ви за Куанеле Дламини.

— Дламини? — Мабуза бързо облиза устните си. Главата му беше наведена, а очите му щъкаха нервно нагоре-надолу. — Дламини… Беше много отдавна.

— Отдавна? И колко отдавна? Седмица? Месец? Година?

— Половин година. Шест месеца.

— И защо не сте се виждали през това време?

— Прибра се вкъщи.

— Южна Африка?

— Точно така. Не поддържаме връзка оттогава.

— Останах с впечатлението, че сте близки приятели.

— Не. Не толкова близки. По-скоро познати.

— Нямате последния му адрес?

— Не.

— Просто се опитвам да насоча разследването в правилната посока, нали разбирате? — Кафъри наведе глава и се опита да срещне очите му, да разбере какво става в тях. — Искам да преследвам правилния човек, а не да подлагам вас на натиск. Един адрес ще свърши работа.

Мабуза поклати глава.

— Или имена на негови роднини. От Йоханесбург ли беше?

— Да — промърмори той, — но това е всичко, което знам за него. Тук се срещнахме. Не сме разговаряли за родината си.

Кафъри преметна ръка на облегалката на стола и се загледа в темето на Мабуза. Не само приятелството между двамата мъже го беше заинтересувало. По-рано тази сутрин Мабуза бе подписал необходимите формуляри и бе позволил на полицията да претърси къщата му. Екипът бе открил някои интересни неща, за които искаше да попита африканеца. Погледна листата пред себе си. Там имаше и информация от лабораторията — по-интересна дори от находките в къщата.

— Бяхте така добър да ни позволите да претърсим къщата ви — каза той и прекъсна дългото мълчание. — Някои от намерените неща ни харесаха.

— Нямам какво да крия — промърмори Мабуза.

— Взехме например влакна от килима. Този в предната стая. — Кафъри говореше бавно и подчертаваше всяка дума. Искаше да се знае, че влакната са взети легално. Резултатите от влакната, които Флий беше взела, щяха да са готови към края на деня и затова той поръча на хората от екипа да вземат проба от килима в дневната. Беше им казал: „Вземете пробата пред очите на жена му“. — Запознат ли сте за какво се изследват те от криминалистите? — попита той Мабуза. — Да предположим, че някакъв човек е седял на килима или просто е вървял по него. Част от влакната полепват по него. Знаете ли това?

Мабуза се мръщеше.

— Какво искате да кажете? Въпрос ли ми задавате?

Кафъри се престори, че обмисля думите му.

— Прав сте. Това не е съвсем по правилата, нали? Особено като се има предвид колко време е нужно на лабораториите в наши дни. Нали разбирате, трябва да дам експресна поръчка за тези влакна и дори тогава резултатите ще дойдат чак в края на деня. — Кафъри погледна часовника си и поклати глава, сякаш беше разочарован от мудността на полицията. — Пак добре че с другото се справиха по-бързо.

— Моля?

Кафъри разпръсна с пръст листата и се намръщи така, сякаш се опитваше да разреши сложен ребус.

— В къщата на Дламини имаше гърне. Глинено гърне. Виждали ли сте го?

— Гърне? Какво гърне?

— Ето толкова голямо. С капак. Е, то не е нищо особено, но се стреснах от това, което лабораторията откри в него.

Мабуза отвори уста, за да каже нещо. След това я затвори. Погледна към Кафъри, а после към листата на бюрото му. Колебанието му продължи само секунда, но в тази секунда се случи нещо, от което на Кафъри му се прииска да се усмихне.

— Да — каза бавно той, като гледаше Мабуза в очите. — Намерихме кръв. Човешка кръв. Тази сутрин потвърдиха чия е. Искате ли да ви кажа, или вече знаете?

Мабуза преглътна. На челото му се беше появила пот.

— Не — каза притеснено той. — Не знам.

— Кръвта е на Иън Мелоус. — Той потропа по листа с показалеца си. — Знаете това име, разбира се. Това е нещастникът, чиито ръце намерихме под вашия ресторант. Пише си черно на бяло. Иън Мелоус. — Спря да говори и се усмихна. — Странно съвпадение, бих казал.

Мабуза извади една кърпичка и започна да бърше челото си. На няколко пъти погледна към вратата. Явно вече не искаше да сътрудничи. Кафъри веднага усети това. Според инструкциите бе дошло време за бързите въпроси. Трябваше да го притисне.

— Господин Мабуза — каза Кафъри, — какво е отношението ви към наркотиците? Ако някой от служителите ви каже, че има проблем с хероина, какво бихте предприели?

Мабуза примигна. Не беше очаквал този обрат.

— Моля? Ако някой от служителите ми има проблем с наркотиците?

— Да. Как бихте реагирали?

— Те са същински дявол, господине. Наркотикът е дявол.

— Затова ли давате двайсет хиляди лири на година за благотворителност? Или така плащате по-малко данъци? — Кафъри вдигна друг лист. — Банково извлечение — обясни той. — Открили са го в къщата.

Мабуза свали кърпичката.

— Вие се занимавате с финансовите ми дела?

— Разрешихте ни да претърсим къщата.

— Но не съм разрешавал да правите това.

— Спонсорирате най-малко петдесет доброволни организации за борба с наркоманията. — Кафъри се приведе напред. — Не е без значение колко пари им давате. Иън Мелоус е бил клиент на такива организации. Употребявал е хероин. Знаехте ли го?

— Защо се интересувате на кого давам пари?

— Поддържате връзка с тези организации, защото са добър източник на жертви, така ли? Уязвими хора, които никой няма да потърси.

Мабуза мушна кърпичката в джоба си и стана. Беше слаб и нисък, но яростта на лицето му за миг го накара да изглежда по-едър.

— Не съм докосвал това момче. Не знам как ръцете му са се озовали под входа на ресторанта ми. — Взе сакото си и започна да се облича. — Време е да си ходя.

— Моля, моля, седнете. Не искам да се стига твърде далече. Просто сега сме доста изнервени.

Мабуза обаче закопчаваше сакото си и оправяше ръкавите си с резки движения.

— Вие ме обидихте. Време е да си ходя.

Кафъри опря длани върху масата и тихо каза:

— Ако се опитате да напуснете, ще се наложи да ви арестувам.

Мабуза замръзна. Детективът, който седеше в ъгъла, се беше изправил и се готвеше да изпълни нареждането.

— Не ви разбрах. Какво казахте? — прошепна Мабуза.

— Казах, че няма да имам друг избор, освен да ви арестувам. Уважаван бизнесмен. На местните вестници ще им хареса.

Мабуза се опули. Устните му изглеждаха лилави. Кръвта му сякаш бе спряла да циркулира.

— Другият вариант е да продължим спокойно разговора си. Да ни сътрудничите. Не е нужно никой да разбира.

Мабуза дълго обмисля предложението. Детективът стоеше зад него и го чакаше с наклонена на една страна глава. Мабуза седна отново със сведен поглед, сякаш нямаше сила да вдигне очи. След малко заговори кротко:

— Знаете ли за сина ми?

— Не — отговори искрено Кафъри и разтвори длани. — Не, не знаем. — Разгледа посивялата коса на Мабуза. — Защо? Какво за сина ви? Наркоман ли е?

— Беше — отговори Мабуза. — Той беше наркоман. Излекува се. — Въздъхна тежко. Изглеждаше смазан от живота. — Беше му много трудно, когато дойдохме в тази страна. Изключително трудно. Не очаквахме расизмът тук да е такъв. Казваха ни друго в Южна Африка. Расизмът тук идва от неочаквани места — от хората с карибски произход. Съучениците на детето ми са такива. На външен вид са същите като него. Синът ми е добро момче. Много е кротък и затова децата, с които общуваше, се опитаха да го пречупят. И за момент успяха. — Мабуза изглеждаше потънал в спомени. — Един човек му помогна. Доброволец. Ако не беше го направил, синът ми щеше да е вече мъртъв.

Кафъри мълчеше. Настроението му бавно се скапваше. Да, историята за сина му изглеждаше леко преувеличена, но изражението и поведението на африканеца подсказваха, че темата за наркотиците ще вкара разследването в задънена улица. Банковите извлечения бяха просто съвпадение.

Стана, отиде до прозореца и вдигна щорите. По улиците имаше много ученици. Играеха си, бутаха се и се смееха.

След като откриха банковите извлечения, Кафъри веднага извика двама от подчинените си, които в момента посещаваха отново двайсетината организации, посочени в тях. Това вече му се струваше безсмислено, излишно прахосване на енергия. Вероятно трябваше да заложи на влакната от килима. Един от служителите беше обещал да ги донесе в стаята за задържани веднага щом излязат лабораторните резултати. Може би точно това трябваше да направи — да изчака, а после да закове Мабуза с влакната. Понякога факсът идваше в четири следобед. Още половин час.

Точно когато се канеше да се обърне, в съзнанието му се появи лицето на Ходещия мъж. „Ти търсиш смъртта, Джак Кафъри. Ти търсиш смъртта“. Пусна щорите и разтърка очи, за да прогони образа на бившия затворник. Обърна се и погледна Мабуза. Той седеше приведен на стола си и отново чоплеше пластмасовата чаша. „Толкова е нервен, помисли си Кафъри. Очевидно не разбира, че всичко това няма значение. Наистина няма. Няма значение какво се случва и с какво се занимаваме, защото всички умираме. Аз умирам и ти умираш, Мабуза. Ти ще умреш и всичко, което си сторил, ще умре заедно с теб.“