Мо Хейдър
Ритуал (31)

30.

— Единственото, което Джак Кафъри все още не ми е казал, е защо иска да се види точно с мен. Не съм ясновидец, нито пък мога да чета чужди мисли. Нямам магически сили и не съм бог. Струва ми се, че не си тук по работа.

— Да, дошъл съм по личен въпрос.

— И какъв е той?

Кафъри се почеса по носа. Много странен ден. Не можеше да разбере защо някои хора купуват човешка кръв и я държат в къщите си. След като даде гърнето за анализ и нареди да следят Мабуза, нямаше повече какво да прави в службата. Прибра се вкъщи и се опита да заспи, но не успя. Не можеше да се отърве от чувството, че някой го наблюдава и сенките около къщата изглеждат някак странно. Затова се качи в колата и тръгна да търси Ходещия мъж. Не очакваше да го намери толкова бързо.

Изненада го и фактът, че той веднага започна да разпитва.

— Джак Кафъри? — Беше обул кожените си чехли, бе натъпкал парцали в ботушите си и сега ги поставяше в найлонова торба. След като завърза торбата, той я мушна в малката канавка, която минаваше покрай храстите. Избърса ръцете си. — Попитах те нещо. По какъв въпрос си дошъл?

Кафъри погледна огъня. Дърветата най-отдолу бяха червени като раци.

— Един човек си отиде — каза той най-накрая. — Беше ми отнет.

— Дъщеря ти?

— Не, не. Не дъщеря ми. Аз нямам деца. Никога няма да имам.

— Жена ти?

— Не, аз я напуснах. Преди два месеца. Просто си тръгнах.

— Тогава кой?

— Брат ми. Това беше през… — Кафъри не довърши изречението си. — Беше отдавна.

— Когато си бил дете?

— Да. Живеехме в Лондон. Ние… Знаеш как е. — Той подпря с пръсти долната си челюст и леко я натисна. Преди време беше разбрал, че това е един от начините за спиране на сълзите. — Ние… така и не го намерихме. Всички знаеха кой го е направил, но полицията… Не можаха да намерят доказателства. — Преглътна и махна ръката си от гърлото. Насочи палеца си към огъня и започна да го върти насам-натам. — В деня, в който той изчезна, аз нараних нокътя на палеца си. Остана си така. Трябваше да израсне, но никога не израсна. Никой не можа да каже защо. Включително лекарите. — Той се усмихна тъжно. — През всичките тези години аз го гледах и си мислех, че в деня, в който намеря брат си, нокътят ми ще започне да расте. Виж го само.

Кафъри протегна ръката си. Ходещия мъж стана и се приближи, за да погледне нокътя.

— Нищо не се вижда.

— Преди около четири години, след цялото това време, той внезапно започна да расте. Раната зарасна и усещането изчезна. Изчезна и усещането за мястото, където се е случило. Просто така. Сякаш отговорът не беше там, където живеех — Югоизточен Лондон, а някъде другаде.

— Тук?

— Не знам. Може би тук, може би на друго място. — Той свали ръката си и се взря в светлините на Бристол. Мислеше си за Източния бряг, за Норфолк.

— Нещо друго се е случило — каза Ходещия мъж. — Преди четири години се е случило нещо.

— Може би. — Кафъри вдигна рамене. — Мислех, че съм близо. Това е всичко.

— Някой е умрял, нали? — Ходещия мъж си пое дълбоко дъх няколко пъти. — По времето, когато си загубил връзката, е умрял някой.

Кафъри кимна.

— Да — каза тихо той. — Умря един човек.

— Да?

— Този, който го направи. Пендерецки. Той умря. Самоубийство. Ако се чудиш.

— Не. — Ходещия мъж започна да мушка огъня.

В продължение на няколко минути Кафъри обмисляше тази нова идея. Идеята, че смъртта на Пендерецки е прекъснала връзката му. Това никога не му беше минавало през главата. Когато Ходещия мъж заговори отново, гласът му изглеждаше променен.

— Как се казваше? — попита тихо той.

Кафъри се стресна. Отдавна не го бяха питали това. Хората обикновено казваха „брат ти“ или „той“, сякаш им беше трудно да произнесат името му.

— Юан.

— Юан — каза Ходещия мъж. — Юан.

Мекият начин, по който произнесе името му, накара гърлото на Кафъри да се стегне. Отново трябваше да притисне челюстта си, за да спре сълзите. Отвори един буркан със сайдер и отпи от него. След това дръпна яката си нагоре, взря се в звездите и се опита да мисли. Не за Юан, а за Флий. Тя държеше отрязаната ръка и гледаше към него. Като че ли искаше да каже: „Не се тревожи. Аз ще се погрижа за това. Ти си тръгвай. Прекарай известно време насаме“. По някаква необяснима причина му се прииска да повярва на посланието в очите й.

Кафъри бръкна в джоба си, за да извади кафявата торбичка. Луковиците на минзухарите представляваха малки кафяви топчици, които се лющеха при допир. Докато Ходещия мъж си обуваше чорапите, Кафъри протегна ръка. Държеше торбичката, а огънят осветяваше хартията и караше малките форми вътре да блестят като въглени.

Ходещия мъж застина, взирайки се в торбичката. След това стана и я взе, без да отрони дума. Извади една луковица, поднесе я към светлината и започна да я върти с почернелите си пръсти.

— Минзухар. — Огледа луковицата, все едно върху нея имаше някакъв надпис. — Има прекрасен син цвят, когато разцъфне. И малко оранжево петно в центъра, точно като жълтък на яйце.

Върна луковицата в плика и започна да бърника с пръст в него. Приличаше на дете, което брои бонбоните си. След това внимателно прегъна горния му край и го прибра във вътрешния джоб на мръсното си палто. Отново насочи вниманието си към огъня.

Останаха безмълвни за известно време. Кафъри пиеше сайдер и наблюдаваше вечерния ритуал на Ходещия мъж. Той събличаше дрехите си, сгъваше ги и ги поставяше под спалния чувал, за да ги предпази от влагата. Нощно време обличаше специални дрехи. И те бяха мръсни, но си личеше, че са скъпи. Приличаха на тези, които се използват при екстремните спортове. Имаха надпис „О3“, същия като този върху водолазния костюм на Флий. След като приключи с това занимание, Ходещия мъж навлече палтото си и отиде да сложи още дърва в огъня.

Кафъри разбра, че не остава много време.

— Хей! — каза той и се прокашля. — Ти получи това, което искаше. Сега е твой ред. Трябва да ми кажеш как беше, какво направи на Крейг Евънс.

— Когато реша. Когато реша.

— Обеща, че ще ми кажеш.

Ходещия мъж изсумтя.

— Вече ти казах, че ще го направя когато реша. Трябва първо да си помисля. — Той хвърли още една цепеница в огъня и изтупа ръце. — Какво виждаш, когато погледнеш лицата на онези момичета? Онези проститутки, с които не спиш достатъчно често.

Кафъри се намръщи. Трябваше да извади тютюна и да си свие една цигара, преди да отговори.

— Не ги гледам — отговори той и запали цигарата. — Опитвам се да не гледам. Не искам да виждам отражението си.

— Да, защото ако го видиш… нали знаеш какво се вижда?

— Не.

— Вижда се смъртта.

— Смъртта?

— Да. Смъртта. Е, ти все още имаш избор. Засега обаче изборът ти е същият като моя.

— Същият избор? Моят избор е съвсем друг.

Ходещия мъж се усмихна и хвърли последното дърво в огъня.

— Грешиш. За момента си избрал смъртта. Да. Точно това търсиш. Ти търсиш смъртта.

Кафъри отвори уста, за да възрази, но думите на Ходещия мъж го спряха. Устата му остана леко отворена. Ходещия мъж се изсмя в лицето му.

— Шокът е голям, нали? Шокиращо е да разбереш, че си се отказал от живота. Ти се стремиш към смъртта.

Кафъри затвори устата си.

— Не. Не е така. Аз не съм като теб.

— Такъв си, Джак Кафъри. Полицай. Ти си съвсем същият като мен. Единствената разлика е, че моите очи са отворени. — Той дръпна с пръсти клепачите си и показа зачервените си очни ябълки. На светлината от огъня изведнъж заприлича на чудовище. — Виждаш ли? Аз не гледам назад. Аз знам, че искам да умра. А ти? — Той се ухили. — Ти все още дори не подозираш това.