Мо Хейдър
Ритуал (55)

54.

Върху светлосинята врата беше изписана цифрата „11“. Дребният мъж очевидно беше влязъл тук. Кафъри гледаше към нея, дишайки тежко заради продължителното тичане. Съвсем обикновена врата и мизерни мрежести завеси на прозореца, чието мръсно стъкло имаше цвета на използвани филтърни торбички с чай. Интуицията му подсказваше, че точно тук е бил нарязан Моси. Само господ знаеше какво има вътре.

Кафъри заобиколи сградата, за да провери дали няма заден изход. От другата страна имаше само входни врати към други жилища. Той почака известно време, наблюдавайки решетките по прозорците. Внезапно осъзна, че все още се намират в Хоупуел. Сградата, в която живееше Джона, се виждаше в далечината. Не можеше да ги види, но в момента там със сигурност имаше поне двайсетина полицаи, които търчаха нагоре-надолу по стълбищата. В тази сграда повечето от прозорците на долните етажи бяха обковани с дъски. Той ги огледа внимателно и се ослуша. По гръбнака му се стече струйка пот. Върна се отпред и забеляза, че Флий се държи странно.

— Единайсети номер — промърмори тя. — Това е номер единайсет.

— Да — каза той. — И какво от това?

Тя наклони глава, отстъпи няколко крачки назад и му направи знак да дойде. Той я последва. Приближиха се до паркинга и застанаха на място, на което нямаше как да бъдат забелязани от апартамента. Кафъри трябваше да се наведе леко напред, за да чуе какво му говори тя.

— Знам кой живее тук — прошепна тя. — Той е мой приятел.

— О, прекрасно! Просто прекрасно!

— Да… а ти… ти също го познаваш. Томи Бейнс. Тиг. Човекът от центъра за наркомани в Менготсфийлд. Този с болното око.

Кафъри се опитваше да осмисли думите й.

— Този с… — Той спря по средата на изречението. — Откъде, по дяволите, го познаваш?

Тя притвори очи и пребледня. Като че ли не можеше да повярва, че всичко това се случва наистина.

— Ами аз… познавам го отдавна. Дори съвсем наскоро се видяхме. Той ми каза, че си го разпитвал.

— Чудесно! Всичко се получава чудесно, когато хората около теб не могат да си държат езика зад зъбите и когато…

— Чакай малко — промърмори тя. Лицето й стана мрачно. — Фактът, че някакъв човек е идвал тук, не означава, че той крие нещо. Не се дръж така с мен. Може би няма нищо… може би просто… — Някаква мисъл пресече думите й. Тя внезапно затвори устата си и погледна нагоре. Като че ли се взираше в небето. — О, мамка му! — Сви пръсти и се чукна по челото. — Мамка му, мамка му!

— Какво?

— Тотално съм прецакана.

— Какво?

Тя въздъхна, отпусна ръка и закрачи към колата. Отвори вратата, измъкна торбата, която лежеше на задната седалка и започна да рови из нея. Изправи се, а след това мушна в задния джоб на панталоните си нещо, което приличаше на водолазен нож. След това взе две кевларени жилетки, затръшна вратата и се върна обратно. Застана пред Кафъри и каза:

— В деня, в който намерихме ръцете.

— Да?

— Получих съобщение от него. От Тиг. — Тя подаде на Кафъри тази от жилетките, която беше напълно комплектувана. — Той искаше да се видим. Дълго време не се бяхме срещали и изведнъж той се обади. Когато отидох при него, започна да човърка, да ме подпитва за случая с ръцете. — Тя се нацупи. — И ето на̀. Аз съм пълна идиотка. Вероятно ще загубя работата си.

Последва кратко мълчание. Кафъри си припомни чувството, което изпита, когато се срещна с Тиг. Онова чувство, което го бе подтиквало да го удари с юмрук в лицето. Сега то отново се беше появило.

— Добре — каза той, като отблъсна жилетката и посегна към другата. — Нека да не правим прибързани заключения. Както ти каза, това, че някой е влязъл в неговия апартамент, не означава нищо. Нека първо да проверим. Става ли?

 

 

Облякоха жилетките, Флий приглади косата си назад, изправи рамене и почука силно на вратата.

Мълчание. Тя се изправи на пръсти и надникна през малкото прозорче.

— Тиг! — извика тя и блъсна дървената врата е длан. — Тиг! Там ли си? Аз съм.

От другата страна на вратата долетя шепот и шум от бързи стъпки. Затръшна се някаква врата.

— Тиг? Само искам да те питам нещо.

Още шум, а след това дълго мълчание. Изскърца врата и една ръка дръпна завесата. Едно лице се появи зад мръсното стъкло.

— Госпожо Бейнс. — Флий допря ръката си до стъклото. — Аз съм. Добре ли сте? Мога ли да вляза?

Жената се опули така, сякаш не можеше да я познае.

— Аз съм. Може ли да вляза?

Чу се изщракване на ключалки и крехката старица, облечена с дрипав пеньоар, отвори вратата.

— Не знам къде е, миличка. Отново тръгна нанякъде с черните.

Кафъри надникна в мизерния коридор. В апартамента цареше бъркотия — навсякъде се виждаха натъпкани в найлонови торби вестници. На всяка от торбите с маркер беше написана годината — 1999–2006. Миришеше на доматена супа и на нещо друго. Той не можа да определи какво. Всички вътрешни врати бяха затворени.

Кафъри пристегна ремъците на жилетката и влезе вътре.

— Сама ли си, драга? — попита той старицата.

— Да, да. Той винаги ме оставя сама.

Кафъри отвори едната от вратите. Малка кухня и пълна с мръсни чинии мивка. Нямаше никого.

— Знаем, че някакви хора живеят тук.

— Наистина ли, скъпи? — Флий влезе в дневната, като надникна зад дивана и зад завесите. Жената не изглеждаше притеснена. — Е, трябва да питаш сина ми за това.

Кафъри отваряше врата след врата.

— А той тук ли е?

— Не, не. Не е напълно тук. Не и така, както предполагаш.

— Какво означава това?

Тя го дари с една беззъба усмивка.

— Само господ знае. Аз съм малко смахната. Те все това ми повтарят. Повтарят, че не съм с всичкия си. — Тя се чукна с пръст по челото. — Не съм като преди.

— Все пак синът ти тук ли е?

— О, не. Разбира се, че не е.

Кафъри огледа щъкащите й очи, оредялата й коса и мръсния пеньоар. Доколкото знаеше, неговата собствена майка още беше жива. Беше се отрекла от него, след като Юан изчезна, и сега, след трийсет години, той дори беше спрял да мисли за нея.

— Включила си радиото, нали? — попита Флий.

— Радиото? О, не. Сега гледам телевизия.

— Може ли да го погледна? — намеси се Кафъри.

Тя махна пренебрежително с ръка.

— Прави каквото искаш. Какво ме интересува.

Той влезе в спалнята. Завесите бяха спуснати, а на масичката до неоправеното легло имаше четири-пет чаши. Вътре нямаше никого. Той погледна радиото. Както бе казала жената, то не работеше. Побиха го тръпки от тази стая, защото тя сякаш беше напомпана със застоял въздух. Той се върна в коридора, където жената стоеше и се мръщеше, вдигнала предупредително пръст.

— Все пак ще трябва да извикате полицията — каза тя. — Трябва да го спрете. — Усмихна се. — Само това ще ви кажа.

Кафъри хвърли един поглед към Флий, която стоеше до вратата на дневната и гледаше навъсено госпожа Бейнс.

— Какво означава това, госпожо Бейнс?

— Каквото казах. Полицията трябва да дойде, за да оправи нещата. Тези, черните, тичат навсякъде, през цялото време, а и това, което правят… Вие обаче не се тревожете за мен. Не се тревожете. — Тя чукна с пръст слепоочието си и закуцука към спалнята. Влезе вътре и затвори вратата. След малко се чу звукът на телевизора. Флий се канеше да я последва, но размисли и се обърна към единствената врата, която все още не бяха отваряли.

— Неговата стая — промърмори тя. — Никога не съм влизала тук.

— Ножът е у теб, нали?

— Видял си го?

Кафъри не отговори. Опря гръб на стената и ритна вратата. Тя се отвори широко и двамата погледнаха в мрачната стая. Някаква дрипава синя покривка висеше над прозореца. В стаята имаше гардероб, бюро, компютър и едно метално легло, което заемаше по-голямата част от пространството. Придържайки се с гръб към стената, Кафъри се протегна и включи лампата.

— Нищо?

Флий се наведе напред, огледа стаята и кимна.

— Нищо.

Кафъри прекрачи прага, отиде до гардероба и го отвори. Вътре имаше дрехи. Погледна под леглото, а после дръпна юргана. Нищо. Прозорецът беше затворен. Очевидно никой не беше излязъл оттук. Дребният човек сякаш се бе изпарил.

Кафъри се чудеше къде не е проверил, когато забеляза, че Флий е замръзнала на място. Стоеше на прага, взирайки се в стените. Той проследи погледа й и разбра защо се е умълчала.

По стените имаше плакати с гей садомазохистични сцени. Виждаха се серия от снимки на мъж, носещ прозрачна туника. Пенисът му беше стегнат в кожен пръстен, а от раните по тялото му течеше кръв. Под прозрачната материя имаше съсиреци. На първите две снимки се виждаше как той ближе краката на някакъв официално облечен мъж, а на последната — как натискат главата му в една тоалетна чиния.

— Ау — прошепна Кафъри. — Сериозна работа!

На стената отляво имаше само една снимка. Трудно можеше да се каже дали е истинска, или не. На нея един плешив мъж, облечен в кожена престилка, хапеше гърдите на друг мъж. Вторият носеше само черни обувки „Док Мартенс“ и бял кучешки нашийник. Към снимката с кламер бяха прикачени десетина листа с формат А4. Кафъри се наведе, за да ги разгледа, и тогава видя нещо, което веднага би вкарало Бейнс в затвора. Фотографиите показваха всичко, което се бе случило в тази сграда. Те показваха малкия чернокож мъж — с червено наметало, перука и омазано с бяла боя лице. Виждаше се как той танцува, облечен като магьосник, и как се зъби срещу камерата. На една от снимките стоеше до полугол бял мъж и източваше кръв от ръката му, а на друга — клечеше до него, доближил нож до окървавените чукани на ръцете му. Кафъри прещипа носа си с пръсти, опитвайки да задържи в стомаха си храната, която беше изял. Преглътна и се насили да огледа тази снимка по-подробно. Трябваше да игнорира някои неща — тялото на Мелоус, бледите ръце, кръвта, която шуртеше от чуканите, оцъклените му очи. Трябваше да се концентрира и да блокира всичко това, защото зад тази отвратителна сцена се криеше още нещо. Лицето на лечителя изглеждаше някак неестествено.

Кафъри се взря в тези очи и видя празнота и лъжа. Имаше нещо в стойката на мъжа, в изражението на лицето му и в театрално вдигнатия нож, което го накара да си представи нагласена снимка. Не си отрязал ти ръцете му, нали? Ти си просто актьор. Не беше нужно да си задава въпроса кой е отрязал ръцете на Моси, защото вече знаеше отговора.

Мамка му! Няма да бъдеш оправдан поради липса на доказателства, приятелю Тиг. Никога няма да получиш опрощение за греховете си. Ти ме прати за зелен хайвер, когато спомена за АДРИ. Сега вече разбирам защо.

— Флий — каза Кафъри. Тя стоеше зад него с пребледняло лице. — Той познава ли Кайзер? Чрез теб ли?

— Моля?

— Попитах дали Бейнс познава Кайзер.

— Не — каза плахо тя. — Ами… — Тя погледна Кафъри. — Да… чувал е за него.

— За него и за ибогаина?

Тя облиза нервно устните си.

— Вероятно. Защо?

Той въздъхна.

— Нищо. Някога имала ли си чувството, че те баламосват?

Флий застана до него и продължи да се взира в снимките. Протегна ръка към тях, но се разколеба и не ги докосна заради полицейския инстинкт да не се пипа нищо. Кафъри обаче знаеше, че тя иска да го направи.

— Господи! — прошепна Флий. — Кой е той?

— Не знам със сигурност, но вероятно е приятелчето, което гонихме. Бих могъл да се обзаложа, че онзи на канапето е Мелоус.

— О, не! — измърмори тя дрезгаво. — Това означава, че е истина. — Приседна до бюрото и покри лицето си с ръце.

Кафъри отмести поглед от снимките. Искаше му се да я докосне, да сложи ръката си на косата й, но знаеше, че не трябва.

— Кажи ми?

— Нищо. Единствено това, че…

— Да?

— Мабуза знаеше, че съм полицай. Сигурна съм.

— Как така?

По лицето й мина сянка.

— Нищо. Просто имах чувството, че е бил предупреден. Навсякъде имаше кръстове, сякаш се опитваше да покаже, че е ревностен християнин. И…

— И? — попита Кафъри, гледайки снимките.

— Той е гей — измънка тя. — Тиг. Напълно гей.

— Абсолютен гей — каза Кафъри. — Поне така изглежда. Ти не знаеше ли?

— Да, знаех — каза тя монотонно. — Винаги съм знаела. Той ме накара да се усъмня в този факт, но сега си мисля, че се опитваше да ме предразположи, да ме накара да му дам информация по случая.

— А после е казал на Мабуза. Знаех си, че някой режисира нещата, но не предполагах, че е бяло момче с обратни наклонности.

Флий продължаваше да се взира в стените.

— Повечето от клиентите му са чернокожи или азиатци. Той е момче от улицата. Той е един от тях. Дори му предложиха да стане сътрудник на полицията във връзка с операция „Атриум“.

Кафъри огледа малкото рафтче, което се намираше над главата на Флий. Там бяха наредени дискети за видеокамера. Върху една от тях с разкривен почерк беше изписано „Магия“, а върху други две — „Мабуза“.

Кафъри посегна към тях, но нещо го накара да спре. Накара го да настръхне и да се извърне към Флий. Не беше нужно да говорят. И двамата знаеха какво мисли другият. И двамата знаеха, че шумът, който току-що бяха чули, е от преместване на тежки мебели.

 

 

— Откъде дойде? — прошепна Кафъри. Стоеше до нея с протегната напред ръка. Беше изцапал ризата си по време на преследването из улиците. — Откъде дойде?

— Не знам — отговори Флий. — Не беше от апартамента… не съвсем. Зад стаята. Там трябва да има друг апартамент.

Тя бавно се извърна и погледна леглото и шкафа. Опита да си припомни какво мърмореше миналата седмица майката на Тиг. Да, тя каза: „Кажи им да спрат да надничат през стените“.

— Стените — прошепна тя.

— Стените?

— Провери ги!

Той я изгледа странно, но все пак отиде до стената и започна да я опипва, търсейки неравности. Изражението му подсказваше, че не взема думите й на сериозно. Дръпна покривката, която висеше над прозореца и провери дали някъде няма дупки. В същото време Флий коленичи на мръсния килим и погледна под леглото. Нищо. Кафъри отвори гардероба, срита боклуците настрани и в този момент застина на място.

— Какво? — Тя стана, отиде до него и видя в какво се е вторачил. Отзад не се виждаше мазилка, а само шперплат, подпрян зад окачените дрехи. Той приклекна, мушна пръстите си зад него и го издърпа напред. Вдигна се облак прах и двамата веднага усетиха миризма на плесен и амоняк.

— Добре — измърмори Кафъри и изтупа прахта от ръцете си. — Май го намерихме.

В стената имаше дупка с размери приблизително метър и половина на един метър. Прахът от мазилката се стелеше по пода, а отстрани висеше скъсан тапет. Те се наведоха и погледнаха през дупката. От другата страна се виждаше малък коридор. От тавана стърчаха оголени жици. През заключената с катинар метална врата, която се намираше отляво, се процеждаше светлина. Някъде капеше кранче. Отвъд вратата имаше стая. Виждаше се само подът, скъсаният килим и един отворен на спортната страница вестник. Коридорът пред тях тънеше в мрак.

Кафъри мина през отвора и леко бутна вратата с крак. Тя не помръдна. Той провери катинара и след като видя, че е заключен, се обърна в другата посока — към тъмнината.

— Точно това е направило малкото копеле. Шмугнало се е в другия апартамент.

— Господи! — Флий потрепери. Въздухът беше влажен и застоял като в плътно затворена пещера. Сърцето й заби учестено, когато си представи лабиринта от коридори. Тя прокара ръка по стената, търсейки ключа за осветлението. Нищо. Само дневна светлина отляво, а напред — тъмнина.

— Той сигурно е…

От тъмнината долетя шум. Чегъртане. Тя се наведе напред и се вгледа в мрака. Очите й смъдяха от страх. Забеляза примигваща червена светлина — съвсем мъничка, с големината на човешки ирис. Някакво електронно устройство може би. Отново чу чегъртане и под мишниците й избиха капки пот.

— Мамка му — измърмори тя и отстъпи към спалната, изваждайки радиото си. Натисна червения бутон и блокира всички други обаждания.

— Браво контрол, браво контрол — изсъска тя в микрофона. — Място — Хоупуел, северозападната сграда, статус — нула, спешна нужда от подкрепление. Екипите трябва да носят средства за проникване в затворени помещения. И… — Тя присви очи по посока на коридора, който сякаш завиваше наляво, към центъра на сградата. Кръвта й се смрази, когато си представи как се е окопал Тиг. — Да, кажете им да отцепят сградата от всички страни. И да носят противогази.

Тя прекъсна връзката и се обърна към Кафъри. Той стоеше до отвора с гръб към стената. Червената лампичка продължаваше да мига, като хвърляше отблясъци по лицето му. Той клатеше глава.

— Какво има? — попита шепнешком тя.

— Имаш намерение да ги чакаш?

— Да. — Флий намести жилетката си така, че да не притиска гърдите й. — Оценка на риска — промърмори тя. — Оцених риска и взех това решение.

— И колко навътре в шибаната сграда мислиш, че е влязъл?

Тя разбираше какво има предвид Кафъри.

— Не ме интересува колко навътре е влязъл.

— Но те интересува дали ще излезе от другата страна — изсъска той.

— Интересува ме да си свърша работата и да изляза навън. Така съм обучена. Няма светлина, не знаем какво има вътре и аз не искам да рискувам живота си. Ти ако бързаш да умреш, аз не бързам.

В този момент светлината, която се отразяваше в очите на Кафъри, стана малко по-рязка. Той отвори уста, за да каже нещо, но се въздържа. Погледна към коридора, после към нея и за момент Флий си помисли, че ще тръгне сам. Не го направи. Вместо това отстъпи назад и протегна ръка. Днес тя за втори път трепна, защото й се стори, че ще я удари. Той обаче просто искаше да вземе флакона със сълзотворен газ, който беше закачен на жилетката й. След това той приближи устните си много близо до ухото й. Дъхът му гъделичкаше врата й.

— Това — прошепна той — е най-голямата лъжа, която съм чувал някога.

Флий остана абсолютно неподвижна. Той се отдръпна от нея и тръгна по коридора. Червената лампичка примигваше зловещо, осветявайки силуета му. Мускулите на челюстта й се свиха конвулсивно, когато си представи Бушменската дупка и си припомни как бе оставила Том да влезе в нея. Представи си тъмната вода и родителите й, плуващи към дъното. Заля я силно чувство. Мушна радиото в джоба на жилетката си и настигна Кафъри. Сложи ръка на рамото му.

— Слушай! — просъска и присви очи към тъмната стая. — Газът. Използвай го само в краен случай. Тук е много тясно. Ако го използваш, ние също може да се обгазим, а тогава наистина ще се наложи да чакаме кавалерията. — Тя започна да бърка из джобовете на жилетката, проверявайки дали всичко е на мястото си. Белезниците. Радиото. Издърпа ножа от задния джоб на панталоните си и го подаде на Кафъри. — Те ще очакват да сме изправени в цял ръст, затова ще се придвижваме ниско долу.

Подмина го и приклекна. Кафъри я последва, като също се сниши. Дишаше точно зад врата й. Отпред не се чуваше нищо — чегъртането беше спряло. Очите й се мъчеха да пронижат тъмнината, а съзнанието й автоматично се опитваше да прецени всичко — целта, формата на стаята, позицията на противника. В този случай обаче всичко това нямаше никакъв смисъл. Сега обучението й не струваше и пукната пара.

— Ти отиваш наляво, аз — надясно. На три. — Тя извади покритата с неопрен метална палка и я стисна здраво. Тежестта й я накара да се почувства по-добре. Реши да не я разпъва засега. И така можеше да е достатъчно ефективна, а и нямаше да пречи на придвижването й. — Едно, две, три.

Тя пропълзя в стаята, като държеше лявата си ръка пред лицето. След няколко крачки маратонките й се хлъзнаха и тя политна напред. Коляното й се удари в твърд предмет. Нещо я перна леко по лицето в момента, в който лакътят й се блъсна в пода. Тя се удари в стената и остана да лежи на една страна. Сърцето й блъскаше като полудяло. След като си пое дъх, се надигна с мъка.

— Спри! — Гласът на Кафъри долетя от тъмнината. — Виждам нещо. Не мърдай, докато не намеря ключа.

Тя замръзна на колене. Косата й висеше пред лицето.

— Сериозно говоря. Не ставай!

Флий трепереше, а по ръцете й се стичаше пот. Чуваше как Кафъри се придвижва в тъмното. Усещаше позната миризма, миризма на смърт. В момента, в който се извърна към входа, си помисли, че неясната светлина изглеждаше някак „отрязана“. Сякаш над нея самата имаше нещо. Сякаш се беше изтъркаляла под нещо. Чуваше се и някакъв звук. Звук, идващ отгоре и отдолу, различен от шума от придвижването на Кафъри. Неясен, неприятен звук.

— Какво става? — прошепна тя. Не искаше да мисли какъв е този звук. — Какво правиш?

Тишина. Тогава Кафъри въздъхна тежко и синкава светлина обля всичко наоколо. Флий примигна. Мозъкът й започна да обработва формите и цветовете. И когато го направи, се почувства така, сякаш в дробовете й нямаше никакъв въздух. Задъхваше се.

— О, мамка му! — каза Кафъри. — Не, не, не.