Мо Хейдър
Ритуал (30)

29.

Флий нямаше представа как ще й се отрази ибогаинът. Ами ако решеше да се поразходи, или още по-лошо — да се качи в колата? Трябваше да е заключена, затова с Кайзер решиха да стои в голямата му претрупана всекидневна, а той да бъде някъде наблизо — в кухнята или в кабинета. Той нави пластмасовите ленти, които висяха над вратата, за да я чува добре, и постави три електрически печки до дивана, за да й е топло. Флий го чуваше как се тътри из съседните стаи, обут в опърпаните си чехли.

Ибогаинът се вземаше, като се сдъвкваше една горчива клечка — парче влакнест корен. Челюстта я заболя и й се догади. Когато сдъвка корена, седна на дивана на Кайзер и зачака. Доста време само отпиваше по глътка вода и се опитваше да премахне с език влакната, които бяха влезли между зъбите й.

През мръсния прозорец се виждаше неподдържаната, окъпана в слънчеви лъчи ливада, по която растяха глухарчета и грамофончета. Оттук дори и през деня не се виждаше почти нищо. Нито неолитните паметници, нито средновековните катедрали, нито пещерите. Виждаха се единствено върховете на дърветата. Земите около къщата на Кайзер бяха осеяни с дупки и ями и затова навремето майка й не им даваше да си играят там. Казваше, че има шахти, в които могат да паднат и да се пребият, и че Кайзер вероятно нарочно ги е оставил отворени. Джил едва ли бе предполагала, че тя самата ще загине на дъното на подобна дупка.

Флий въздъхна, сви крака под себе си и се покри със стария прашен юрган. Притвори очи за момент и се опита да насочи мислите си към телата, лежащи на дъното на Бушменската дупка. Представи си начина, по който баща й се е гмурнал надолу. Според изчисленията, които беше правила, вземайки предвид тежката им екипировка, родителите й се бяха движили към дъното със скорост двайсет метра в минута. При разстояние от сто и петдесет метра спускането до дъното вероятно им бе отнело около осем минути. Едва ли някой можеше да каже кога точно са умрели.

Докато мислеше за онези осем минути, тя разбра нещо, за което не се беше замисляла преди. Разбра, че може да „вижда“ времето. Човек обикновено не го забелязва, но сега вече й беше съвсем ясно, че то е разделено на видими отрязъци. Трябва само да знаеш как да го погледнеш. Винаги е било така, още от самото начало. Някои отрязъци от време са големи, а други — малки. Цветът им е различен в зависимост от размера. Най-малките — миговете, през които човек може да избегне куршум или удар, са яркочервени. Тези, които са достатъчно дълги да спасиш човек от задушаване, да се затичаш и да хванеш топка или да загубиш контрол над колата и да катастрофираш, са оранжеви и леко издути в краищата. Сънят представлява бледожълти кубчета — осемчасови късове, които се цепят и разчупват неестествено, когато се събудиш по-рано. Точно затова всичко изглежда нереално на следващия ден.

Тя държеше очите си затворени, като изучаваше отрязъците от време и начина, по който се разпростираха надалече и оформяха бъдещето й. Хиляди малки форми, подредени в дълга редица. От далечината долиташе шум. Уа-уа-уа. Постепенно се засилваше. Уа-уа-уа. Тя дръпна глава назад, мразеше този шум. Като водолаз за нея той означаваше начало на токсично претоварване. Този път обаче шумът не беше в главата й, а идваше отвън, проникваше през прозореца. Уа-уа-уа. Уа-уа-уа. Тя отвори очи. Очакваше да види как звукът влиза, но вместо това видя, че стаята се е изменила до неузнаваемост.

На отсрещната стена се беше появила пукнатина. Флий се втренчи в нея като хипнотизирана. Пукнатината се удължи и засия със сребърен блясък. Стаята сякаш се белеше. Шумът се засили и тя веднага разбра какво се случва. В момента, в който вдигна ръце, за да се предпази, таванът се продъни, накланяйки се настрани. Грохотът я оглуши. Тежка, непоносима светлина се стовари върху нея и я потопи. Тя се хвана здраво за дивана, защото знаеше, че ако бъде отнесена, нищо няма да може да я върне обратно.

Щом шумът най-накрая престана, тя бавно свали ръце и се огледа. Нищо не беше както преди. Всичко изглеждаше променено. Дори въздухът беше различен — трептящ и сребрист. Снопове бяла светлина се спускаха отгоре, а около тях танцуваха облаци тиня. Усещането за студенина и ужас й подсказа къде се намира. Намираше се в Бушменската дупка. Мястото, което принадлежеше на глупавите и на мъртвите.

Тя се опита да се отдръпне и да се върне на дивана, но водата я повдигна и преобърна тялото й. Преди да се усети, вече плуваше в студената вода. Спря и започна бавно да размахва лявата си ръка, за да се извърти настрани. Не можеше да се ориентира и дори не беше сигурна в коя посока е повърхността. Лъчите пак се виждаха, но този път бяха остри като сталагмити и тя се страхуваше, че може да се пореже на тях. Започна да плува, чувствайки как прекрасната, абсолютна чистота проблясва по лицето й. Нямаше никакви мехурчета. Единствено теченията се плъзгаха покрай водолазния й костюм. Кристална чистота. Сега разбра какво означава кристална чистота.

След като поплува известно време и разбра какво е да си риба, тя видя, че отдясно идва светлина. Спря и се извърна към нея. Виждаше се ярко осветеният вход към някаква пещера. След кратко колебание се насочи към нея. Щом се приближи на десетина метра, видя, че вътре има някакви хора. Три лица, окъпани в жълта светлина — баща й, брат й и Кайзер. Флий виждаше някаква стая — две легла, стол с куфар върху него, снимка ма орхидея на стената и прашни завеси. Позна я. Това беше хотелската стая, в която бяха настанени в нощта преди инцидента.

— Татко? — каза плахо тя. — Татко?

Шумът се появи отново. Беше по-силен от преди. Уа-уа-уа. Фигурите изведнъж започнаха да се движат, като че ли някой беше натиснал бутона „Плей“. Тримата тихо разговаряха, като в същото време проверяваха водолазната си екипировка. Флий усети болка в стъпалата си и разбра, че това не е халюцинация, а спомен. Тогава тя също беше в стаята, малко встрани от тях, но все пак там. В онази нощ седеше на леглото и наблюдаваше как мъжете проверяват екипировката. Краката й бяха бинтовани.

Кайзер и баща й се дръпнаха леко встрани от Том, който, въпреки че беше достатъчно близо до тях, не чуваше разговора им. Беше твърде зает с монтирането ма скруберите. Двамата направиха всичко възможно мърморенето им да изглежда непринудено. Разговорът беше таен, но Флий го разчиташе по устните им. Разбираше всяка дума.

— Странно ли е? — попита баща й и погледна Кайзер в лицето.

— Кое да е странно?

— Знаеш кое. Да си отново в Африка.

— Ние сме в Южна Африка, а не в Нигерия. Не се случи тук.

Флий разбираше всичко, чувстваше се, сякаш паметта й е пречистена, а после възпроизведена на екран с висока разделителна способност. Всеки пиксел изглеждаше брилянтно ясен, а картината оставаше стабилна въпреки водните течения.

— Въпреки това сигурно се чувстваш странно след всичките тези години. Би ли могъл да се върнеш и отново да заживееш тук?

— Не — отговори Кайзер. Лицето му за момент стана тъжно и старо. — Знаеш отговора. Знаеш, че искаха да ме унижат. За назидание.

Двамата продължиха работата си — почистваха маските и проверяваха бутилките. За момент се възцари приятелско мълчание. Баща й провери ремъците на плавателния си компенсатор и след като се увери, че всичко е наред, го остави настрани. Вече нямаше какво да прави и погледна през рамо, за да провери дали Том е близо. Приведе се към Кайзер и му прошепна:

— Слушай, това е важно!

Кайзер изглеждаше изненадан от тона му.

— Какво, Дейвид? Какво има?

Баща й говореше в ухото на Кайзер и Флий вече не виждаше добре устата му, затова долови само някои думи.

— Там долу… обещай ми… сигурен… опит.

Тя се взря в него и сърцето й запрепуска. Точно когато се канеше да доплува по-наблизо и да го попита за какво говори, периферното й зрение регистрира някакво движение. Тя се извъртя бавно настрани. Опасяваше се, че ако главата й се разклати, ще й се завие свят. Вдясно от нея имаше дълга ивица пясък. Докато очите й все още се нагаждаха, от мрака бавно започнаха да изникват форми. Първо се появи ръка на скелет. Пръстите бяха разперени, а неопреновият костюм достигаше до китката. След това още една ръка. Светлината се процеждаше зловещо между костите. Сърцето на Флий бумтеше. Още една сянка се опитваше да придобие форма. Прегърбената фигура на водолаз. Главата му беше завряна в тинята, а на бутилките, които бяха прикачени за гърба му, имаше надпис „Вдъхновение“. Две тела, намиращи се на не повече от десет метра. Още малко и щеше да ги докосне. Гърлото й се стегна, докато плуваше към тях. Взираше се в ужасяващите форми, осъзнала, че това са родителите й.

Опита се да каже „не“, но гърлото й не издаде нито звук. Изпадна в паника и започна да размахва ръце. Мъчеше се да нададе вик. Родителите й бяха на дъното. Преди да успее да извика, чу някакъв грохот. Сякаш мощно течение минаваше през тесен отвор. Появи се водовъртеж, проблесна светлина, а след това телата внезапно изчезнаха. В главата й отново се възцари тишина.

Флий лежеше неподвижно, а очите й регистрираха всичко около нея — осветени от слънцето завеси, мръсни прозорци, термос с кафе и шкафове, които винаги бяха заключени. Маските на Кайзер — семейните реликви, с които си беше играла като малка, гледаха към нея. От небето долетя бръмченето на едномоторен самолет. Каква глупачка само! Изобщо не съм била в Бушменската дупка. През цялото време съм била в къщата на Кайзер и съм седяла на дивана.

Флий чуваше как една муха се блъска в прозореца и как Кайзер трака по клавиатурата на компютъра си. Когато се обърна по посока на шума, главата й се замая. Помисли си, че ще повърне. С няколко внимателни движения се намести по-удобно и се опита да фокусира очите си върху термоса. След като се увери, че световъртежът е изчезнал, отново затвори очи. В ъглите им внезапно изпълзяха цветове. Приличаха на мазните дъги по повърхността на мръсна локва. Мушнаха се под клепачите й и започнаха да пулсират и да се уголемяват. Изпълниха главата й и се втурнаха в носната й кухина. Задушаваха я. Главата й всеки момент щеше да се пръсне от чудовищното налягане.

Тя немощно повдигна ръка и докосна лицето си. Опитваше се да избърше цветовете, да ги прогони. От гърлото й излезе умолителен, скимтящ звук. Точно когато си помисли, че това е краят, цветовете се пукнаха като балони и изчезнаха. Остана само студена, чиста тъмнина. Флий веднага разбра, че отново е в смразяващите води на Бушменската дупка.

— Мамо? — опита се да каже тя, но езикът й беше натежал и не се подчини.

Размаха ръце във водата. Искаше да види лицето на майка си и да погледне в очите й.

— Мамо?

Изведнъж пред нея се появи лице. Череп с водолазна маска. Около него се полюшваше руса коса и нещо бяло и прозрачно — надигаща се на талази бяла риза. Флий се отдръпна стреснато назад.

— О, Флий… — каза гласът. — Ти ли си това? Момиченцето ми… къде си?

— Мамо? — Флий протегна отчаяно ръце и започна да търси майка си. — Мамче! Тук съм. Ето тук. Мамче, моля те, толкова дълго време се опитвах. О, мамо, толкова ми липсваше.

Въпреки че беше във водата и се опитваше да се задържи там, Флий разбираше, че истинската тя плаче. Това не се случваше долу в пещерата, а в къщата на Кайзер — там, където беше тялото й. По бузите й се стичаха сълзи.

Тинята се поклащаше покрай разложеното ужасяващо лице. Флий усети гадене и наклони главата си, опитвайки се да се справи с него. Картината спря да се поклаща и майка й отново заговори:

— Флий, не плачи. — Гласът й беше странен, различен от преди. Мек, нисък и леко безизразен. — Не плачи.

— Мамо, какво се опитваше да ми кажеш? Какво имаше предвид? Какво означава: „Ние тръгнахме в обратната посока“.

— Погледни надолу, Флий. — Тя посочи с безплътната си ръка надолу. — Виждаш ли?

Сърцето на Флий заподскача. Тя размаха леко ръце, за да стабилизира тялото си, а после погледна натам, накъдето сочеше майка й. В този момент разбра, че не са на дъното, а всъщност са близо до леко наклонената страна на дупката. От това място се виждаше зловещо светещото дъно. На повече от двеста метра по-надолу.

— Не сте стигнали до дъното. Затова не можахме да ви намерим.

— Слушай ме, Флий! Предишния път не ни намериха, но сега вече ще успеят. Сега вече ще ни намерят.

— Сега?

Флий отново протегна ръка към тинята. Не можеше да види майка си и това предизвикваше паника у нея.

— Това е важно, Флий, много важно. Не им позволявай да ни извадят на повърхността. Чуваш ли ме?

— Мамо? Мамо? — Сълзите се стичаха в гърлото й. — Мамо, върни се! Моля те!

— В никакъв случай не им позволявай да ни извадят от дупката. Оставете ни! Просто ни оставете!

— Не си отивай, мамо! Мамче…

Тинята спираше всичко, дори гласа. Мръсната вода обливаше тялото на Флий. Устата й се напълни с мръсотия и гаденето се появи отново. Всичко започна да се върти. Натравянията с въглероден двуокис бяха нищо в сравнение с това. Трябваше да отвори очи и да се хване здраво за дивана. Таванът и мръсният полилей над главата й се въртяха неспирно. Дневната светлина проблясваше от време на време в очите й, а от устата й излизаше странен, подобен на скимтене звук. Опита да се надигне и когато го направи, разбра, че ще повърне.

— Боже господи! — промърмори тя.

Едва успя да се добере до купата, която Кайзер беше приготвил. Плака и повръща, докато най-накрая всичко свърши и се върна отново в тялото си. Клечеше на пода, а една дълга нишка слюнка я свързваше с купата. Гласът на майка й чезнеше в далечината: „В никакъв случай… оставете ни“.