Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Кафъри (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ritual, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2022 г.)

Издание:

Автор: Мо Хейдър

Заглавие: Ритуал

Преводач: Стефан Георгиев

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска (не е указано)

Редактор: Боряна Даракчиева

Коректор: Зоя Стефанова

ISBN: 978-954-761-408-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17797

История

  1. — Добавяне

4.

13 май

Късното следобедно слънце се беше показало зад облаците, но лампите в ресторанта вече светеха. Хората прииждаха, събличаха палтата си и си поръчваха питиета. Не сядаха отвън, защото беше твърде студено, затова Кафъри излезе от ресторанта, за да говори на спокойствие по телефона. Щеше да се опита да притисне шефа си и да го убеди, че трябва да приеме сериозно мнението на водолазите и на началника на криминолозите. Трябваше да се даде по-висок приоритет на случая още преди аутопсията. А аутопсия наистина щеше да има, само на ръката. Щеше да поразмърда и двамата детективи в Кингсууд. Те се занимаваха с един въоръжен грабеж, но сега щяха да имат допълнителна задача — да следят дали в някоя болница или морга няма да се появи труп на мъж с липсваща дясна ръка.

След като вдигна достатъчно тревога в Бристол, Кафъри прибра телефона в джоба си и отиде да гледа подготовката на водолазите. Те бяха близо до съседния ресторант — „Ровът“. Името му хареса. Сякаш се отнасяше за средновековна крепост, а не за преправен хангар за лодки с имитации на препарирани животни по стените. Някой беше убедил управителя на ресторанта да не отваря тази вечер, така че екипът използваше пространството отпред, както намери за добре. Принадлежностите им бяха разхвърляни по мократа платформа. Там беше и сержант Марли. Тя се приведе, за да сложи маската си, каза нещо на оператора и провери ремъците си.

Кафъри се облегна на парапета и си сви една цигара. Все още не можеше да се откаже от вредния навик въпреки натякванията на правителството, които чуваше всеки път, щом включеше телевизора. Запали я и се вгледа внимателно в жената. Флий — глупав прякор.

Почти беше сигурен откъде идва. Дори и облечена във водолазен костюм, тя изглеждаше като навита с пружина. Нещо в лицето й подсказваше, че мисълта й винаги е в действие. Не му харесваше, че бе забелязал тези неща. Не му харесваше, че когато влезе в съблекалнята, тя седеше там полуоблечена, а рошавата й руса коса изглеждаше твърда, като измита с морска вода. Не му хареса, че тогава му се прииска да си тръгне, защото изведнъж почувства съвсем осезаемо собственото си тяло. Чувстваше как дрехите се допират до кожата му, как панталоните се търкат по бедрата му, чувстваше стягането на колана и мекото докосване на яката на ризата. Трябваше да се спре. Тези неща не са за него. Те са за друг човек, живял в друго време и на друго място.

— Извинете?

Той погледна през рамо. Някаква жена стоеше зад него. Беше дребна и имаше яркочервена коса, сплетена на множество малки плитки с помощта на разноцветни парцалчета. Престилката около кръста й подсказваше, че е сервитьорка от „Станцията“.

— Да?

— Ами… — Тя избърса носа си и погледна към ресторанта, за да се увери, че никой не ги наблюдава. — Ще ми позволите ли да попитам нещо?

— Ще ви позволя.

Тя скръсти ръце и потрепери, въпреки че не беше чак толкова студено.

— Ами добре… Те намериха ли нещо?

Той се обърна и я огледа по-внимателно. Беше съвсем слабичка, носеше фланелка с надпис: „Ще те обичам повече, ако приличаш повече на мен“, а под престилката се виждаха черни военни обувки.

— Да — каза той. — Намериха.

— Под понтона?

— Да.

Тя дръпна един стол и седна на него, подпирайки се с ръце на масата. Кафъри я наблюдаваше. На носа й имаше две халки, с които явно си играеше, когато беше нервна, защото кожата около тях беше възпалена.

— Добре ли сте? — попита той, изгаси цигарата си, издърпа един стол и седна срещу нея. — Тревожи ли ви нещо?

— Няма да повярвате, ако ви кажа — смотолеви тя. — По изражението ви си личи, че няма да ми повярвате.

— Защо не опитате?

Тя изкриви устни и се вгледа замислено в него. Имаше много светли очи и редки мигли. Петната около носа й бяха покрити с грим.

— Господи! — Закри лицето си с ръце, внезапно разтревожена. — Дори аз разбирам, че звучи шокиращо.

— Но все пак искате да ми кажете, нали?

Последва кратка пауза. След това, както очакваше, тя вдигна ръка и започна да върти едната от халките на носа си. Не спираше да го прави и на него му се стори, че ще потече кръв. Чуваше се единствено плискането на водата в кея и тракането на бутилките на водолазите. Мина доста време, преди тя да свали ръката си, да вдигне глава и да погледне към понтона.

— Видях нещо. Късно една нощ. Пред „Ровът“. Точно където са сега водолазите.

— Нещо?

— Добре, де. Някой. Човек би казал „някой“, въпреки че аз не съм съвсем сигурна. — Тя потрепери отново. — Беше много тъмно. Не като сега. Много по-късно. Бяхме затворили, но някой беше повръщал в дамската тоалетна. Предполагам, се сещаш кой чисти в такива случаи. Вървях с кофа в ръка към килера и точно когато минавах покрай прозореца… — Тя посочи към „Станцията“. Неколцина от клиентите бяха забелязали полицейските заграждения и проточваха вратове, за да видят какво става. Слънцето вече почти докосваше хоризонта и Кафъри можеше да види собственото си отражение и това на момичето по загражденията, окъпани в червеникав блясък. — Точно когато стигнах до онази маса, нещо ме накара да спра. И тогава го видях.

Кафъри чу как тя преглътна с мъка.

— Той беше гол. Веднага забелязах това.

— Той?

— Приятелят ми смята, че съм видяла някое от децата на скитниците. Понякога те ходят до канала. Човек може да ги види от пътя, биваците им са зад складовете, там е провесено и прането им. Приятелят ми казва, че е било дете, защото беше съвсем дребничък. Наистина, съвсем дребничък беше. Ето толкова.

Тя вдигна ръката си и я задържа на около метър и нещо над земята.

— Беше чернокож. Съвсем черен. Точно затова не можах да го видя добре.

— На колко години? Пет? Шест?

Тя обаче поклати глава.

— Точно там е проблемът. Точно това казах на приятеля си. Не беше млад. Изобщо не беше млад. Изглеждаше дребен като дете, но не беше дете. Видях лицето му. Съвсем за малко, но въпреки това забелязах, че не е дете. Беше мъж. Много странен на вид. Знам, че звучи доста шантаво, затова си помислих, че няма да ми повярвате. А и…

— Какво?

— И това, което правеше.

— Какво правеше?

— Ох… — Тя отново започна да човърка халката. Въртеше главата си ту наляво, ту надясно, като избягваше погледа на Кафъри. — Ох, нали разбираш…

— Не разбирам.

— Ами това, което мъжете понякога правят. Държеше си онази работа, нали се сещаш. — Сви леко пръстите на едната си ръка. — Ето така го държеше — каза тя и се засмя нервно. — Но той не беше просто един дърт мръсник. Вероятно имаше някакъв трик, защото онова нещо… беше абсурдно. Абсурдно голямо.

Тя погледна леко ядосано към Кафъри, сякаш той беше казал, че не й вярва.

— Съвсем не се шегувам. Дори си мисля, че онзи нарочно правеше това. Искаше да бъде забелязан от „Ровът“. Сякаш се опитваше да стресне хората там.

— А там имаше ли някого? Лампите включени ли бяха?

— Не. Два часа през нощта беше. После се замислих за това и реших, че сигурно е гледал собственото си отражение. Нали се сещаш, в прозорците. При изключено осветление вероятно е можел да го види.

— Възможно е.

Кафъри се опита да си представи обстановката — празния ресторант; слабата светлина, идваща от рекламните пана над бара; светлините на кея Редклиф отвън; отраженията им във водата и тънещото в мрак пространство между реката и ресторанта. Представи си неясния образ на момичето зад прозореца. Видя пребледнялото й уплашено лице, напрегнатото й изражение, опита й да фокусира очите си в непрогледния мрак. Видя детски силует, очертан срещу оранжевото небе. Видя как човекът наблюдава собственото си отражение в панорамния прозорец. Същински Приап.

— Откъде мислиш, че е дошъл?

— О, от водата — каза тя. Изглеждаше изненадана, че той още не се е досетил. — Да, от там, от водата.

— Имаш предвид с лодка?

— Не, направо от водата. С плуване.

— До понтона?

— Не го видях кога се появи, но знам, че излезе от водата. Беше мокър, от тялото му капеше вода. А и след това пак влезе във водата. Ето там, където е онова червеното нещо. Доста бърз беше, като змиорка.

Кафъри се обърна. Тя сочеше към червената шамандура. Сержант Марли — Флий — сигурно беше някъде под нея, защото другите от екипа стояха на понтона и се взираха във водата. Операторът се грижеше за осигурителното въже, а Дъндас говореше тихо по комуникационната уредба. Човек трудно можеше да си представи, че там долу има някого. Повърхността беше гладка и скучна, обагрена от отразяващото се в нея червеникаво небе. Някой беше донесъл оранжева на цвят носилка, която лежеше на платформата в очакване да влезе в действие. Странна тишина обгръщаше тънещото в здрач пристанище. Хората от екипа се ослушваха към водата, сякаш очакваха нещо да изскочи от нея. Може би някое дребно като дете същество, което обаче прилича на възрастен човек. Същество, което се придвижва като змиорка.

Кафъри отново се обърна към момичето с червената коса. Очите й бяха навлажнени. Вероятно отново преживяваше страховете си. Вероятно си спомняше как съществото се спуска безшумно във водата.

— Знам — каза тя, забелязвайки изражението му. — Това е най-странното нещо, което някога съм виждала. Известно време го наблюдавах как плува покрай стената, а след това…

— След това?

— Гмурна се. Гмурна се, без дори да раздвижи повърхността.

 

 

Водолазната дейност не беше единственото, с което Флий и екипът й се занимаваха. Групата имаше опит в поддържащите операции, борбата с безредиците и прилагането на съдебни разпореждания. Тя беше обучена също така да извършва издирвания на труднодостъпни места и да предприема действия по прочистване при наличието на химическо или биологично заразяване. Заради умението им да използват всякакви видове защитни облекла, винаги когато се появеше разложен труп в района, Флий и хората й биваха изпращани да го приберат. Те до такава степен се специализираха в преместването на трупове, че през декември 2004 година получиха назначение в Тайланд, където трябваше да издирват жертвите на цунами. За десет дни екипът успя да открие почти двеста тела.

Хората не можеха да повярват, че Флий се справя без проблеми. Особено след цунамито. Питаха я дали няма кошмари. Тя отговаряше, че няма и че им е била осигурена психологическа помощ. Интересуваха се дали харесва работата си и дали не прахосва таланта си, като се занимава с вадене на разложени трупове от тръби и канали. Ако поговореше с инспектора и ако кандидатстваше за сътрудник в детективския отдел, със сигурност щеше да облече нормални дрехи. Нямаше ли да е чудесно?

Тя не отговаряше. Те не знаеха, че не може да се откаже. Те не разбираха, че след инцидента с родителите й тя се чувства спокойна единствено когато е успяла да върне тялото на мъртвия на семейството му и когато знае, че там някъде майката, бащата, синът или дъщерята могат да започнат да се възстановяват от тежката загуба. А освен това за нея гмуркането стоеше над всичко. Без него, без основното й занимание, тя нямаше да може да се събуди сутрин. Чувстваше се личност само под водата.

Тази вечер обаче Флий беше неспокойна дори под водата. Течението в пристанището беше отслабнало и тя можеше да се ориентира визуално с помощта на фенерчето си. Подводният релеф започна да се появява. Виждаше познати форми — резервоара, който изхвърлиха от една лодка преди месец; автомобила на десет метра вляво — пежо с винетка на предното стъкло. Някакви хора се опитали да направят застрахователна измама. Бутнали пежото във водата близо до „Острич Ин“, преди затварянето на кея. Стояло си тук почти половин година, преди драгата да го закачи през една февруарска утрин. Флий беше претърсила автомобила и го бе овързала с ремъци по молба на директора на пристанището. Сега оставаше само да поправят крана, за да дойде и да го вдигне.

Всичко беше обикновено и познато. Флий беше проучвала района стотици пъти, но въпреки това днес имаше някакво странно усещане. Някои хора твърдяха, че пристанището е особено място. Говореха за тунелите, които започваха от дъното и водеха дълбоко под земята, и за облицования с тухли крепостен ров, който изчезваше под Касъл Грийн и се съединяваше с река Фром на четвърт миля по-надолу. Тя се беше гмуркала тук стотици пъти и знаеше, че причините за безпокойството й се крият в нещо друго. Не се криеха и в заместника, въпреки че тя изобщо не хареса начина, по който я гледаше. Накара я да се почувства като дете, накара я да си припомни колко страшен е животът и колко неподготвена за него е тя след инцидента. Не, дори това не можеше да я притесни чак толкова. Дълбоко в сърцето си тя разбираше откъде идва тази тревога — беше породена от случилото се в кабинета на баща й миналата нощ.

Опита се да не мисли за това, а само за работата. Решиха, че при претърсването е удачно да се използват въжета. Пуснаха две вертикално от двете страни на пристанището, защото разстоянието не беше много голямо, а след това прокараха трето въже между тях. Работещият трябваше да се придвижва по него и да претърсва дъното със свободната си ръка. Флий работи твърде дълго — почти четиридесет минути. Не че й пукаше особено, но слънцето явно беше залязло, ако се съдеше по цвета на водата, и Дъндас вече трябваше да я е изкарал навън. Беше го натоварила с отговорността да взема решения и нямаше намерение да подронва авторитета му, но умората си казваше думата. Не е лесно да плуваш насам-натам, да преместваш тежестите по стената на пристанището, да пълзиш по дъното и да ровиш из тинята.

Този вид претърсване се наричаше защитно опипване. Опипване, защото всичко се прави с ръце, и защитно, защото водолазът трябва да е готов всеки момент да попадне на нещо опасно — счупено стъкло, рибарска корда и прочее. Понякога последното нещо, което очакваш да намериш, е това, което търсиш. Крак. Коса. Веднъж Флий откри един удавник, като бръкна с два пръста в ноздрите му. Тогава Дъндас отбеляза, че ако се беше опитала да направи такова нещо нарочно, нямаше да успее. Друг път тя измъкна с мъка на повърхността парче метална тръба, твърдо убедена, че това е кракът на скочилия преди седмица от моста Клифтън треньор по гимнастика. Всичко се обърква, когато си в тежък водолазен костюм и видимостта е само една педя. Щом достигна до вертикалното въже под понтона, само на два метра от мястото, където беше открила ръката, тя почувства облекчение.

Движейки се бавно заради умората, тя издърпа тежестта от тинята, измести я с един метър напред и отново я пусна. Тъкмо проверяваше дали въжето е изпънато и готово за следващия обход, когато усети, че кожата й настръхва. Не видя нищо, а и след това едва ли би се заклела, че е усетила нещо, но въпреки всичко внезапно и без никаква причина реши, че близо до нея има някой.

Извърна се настрани, измъкна ножа, който беше прикрепен към глезена й, и опря гръб в стената. Дишайки тежко, сграбчи вертикалното въже и размърда леко крака, за да стабилизира тялото си. Държеше ножа пред себе си, готова да посрещне евентуално нападение.

— Рич? — каза тя с разтреперан глас.

— Да?

— Има ли някой друг във водата?

— Ами… не. Не мисля. Защо?

— Не знам. — Държеше тялото си изправено, като движеше ръката си напред-назад. Въздухът в костюма се опитваше да се издигне на повърхността. Събираше се около врата й и я притискаше, замайваше главата й. — Мисля, че видях призрак.

— Какво става?

— Нищо. Няма нищо — каза тя. Главата й пулсираше. Шамандурата можеше да издържи тежестта на човешко тяло, така че при нужда Флий щеше бързо да се изкатери по въжето. Опитът, който имаше обаче, не й разреши да се изстреля към повърхността. Тя чакаше и се взираше в мрака, като държеше ножа пред себе си. Каза си наум: „Това е пристанището. Бристолското пристанище“. Даде си сметка, че на практика не е видяла нищо. Изнизаха се още няколко минути, през които въздухът в бутилките постепенно намаляваше. След като нищо не се случи, пулсът и дишането й се нормализираха и тя прибра ножа. За всичко беше виновна случката в кабинета на баща й миналата нощ. Изобщо не беше смешно. Изобщо. Тя се успокои и наклони тялото си напред. Въздухът в костюма се насочи към краката й и стягането около врата изчезна. Реши да изчака още малко.

— Дъндас? Там ли си?

— Добре ли си, сержант?

— Не, не съм — каза тя и си помисли, че е станала параноичка и има халюцинации. — Вече четиридесет минути ме държиш тук. Не е ли време да излизам, а?