Мо Хейдър
Ритуал (29)

28.

Последният известен адрес на Куанеле Дламини беше в Нейлсий — самостоятелна тухлена къща от деветдесетте години на миналия век. Къщите в района бяха почти идентични. Пред всяка от тях имаше затревена площ, гараж и американски тип пощенска кутия. Къщата на Дламини беше в края на пътя и от нея се виждаше контролната кула на летището. Кафъри натисна звънеца. Отвори му руса жена с плитки дънки и розова фланелка с надпис „Порнозвезда“.

— Отиде си — отговори жената, след като Кафъри я попита за Дламини, — там, откъдето дойде. Едва ли ще се чуем отново. Не искайте от мен да му се обаждам. Повярвайте ми, опитвала съм.

Въпреки това го покани да влезе. Определено търсеше компания. Огледа го от глава до пети, обърна се и тръгна по коридора, като поклащаше леко бедра. Кафъри веднага разбра, че ще го получи, стига да пожелае.

Отидоха в задната част на къщата, където беше дневната. Там имаше две малки момиченца, облечени и еднакви розови дрешки с надпис „Барби“. Русите им коси бяха вързани с розови панделки. Децата се взираха в екрана на плазмения телевизор. Кафъри прецени, че са на десет или на единайсет години.

— Хей! — Жената побутна крака на едното с обутото си в розов чорап стъпало. — Намалете звука! Отивам ето там и не искам да ме притеснявате.

Момичетата не отговориха. Едното вдигна дистанционното и намали звука. Жената преведе Кафъри през една двойна врата от гравирано стъкло, отвъд която имаше отрупана с палми зимна градина. На двора отвън се виждаше люлка, боядисана в розово и лилаво.

— Добри деца — каза той.

— Аха.

Върху плетеното канапе седеше един доберман, който жената избута на пода. Ноктите му затракаха по плочките, докато се шмугваше в дневната. Жената се наведе и отупа възглавниците, като издуха полепналите по тях кучешки косми.

— Занимаваше се с внос, правеше каквото може, но това не стигаше и всичко пропадна. — Тя постави възглавницата на канапето и се отдръпна назад, да седне Кафъри. — Не знам къде е. Опитах да се свържа с него, но не можах. Прибрал се е.

— Тази къща негова ли е?

Жената изсумтя.

— О, я стига. Беше на бившия ми, онзи преди Куанеле. Сега е моя и на момичетата.

— Децата не са негови, така ли?

Тя го изгледа така, сякаш беше чула някаква шега.

— Ти будалкаш ли ме? Приличат ли на него?

— Не знам. Не виждам негова снимка.

— Е, той е чернокож — каза снизходително тя. — Много черен. Южноафриканец. — Приседна до една ниска стъклена масичка и кръстоса предизвикателно крака. Дългата руса опашка се преметна над рамото й. Личеше си, че харчи доста пари в солариума. — Какво искаш да знаеш за него? Изобщо не ми пука дали ще има неприятности. Питай каквото искаш.

Кафъри съблече сакото си, преметна го на канапето и седна, навивайки ръкавите на ризата си. Беше топло. Зимната градина поглъщаше слънчевите лъчи.

— Как се казваш?

— Рошел — каза тя и му подаде ръка. Имаше добре поддържан маникюр. — Рошел Адамс.

Кафъри стисна ръката й.

— Рошел — каза той. — Става въпрос за религия. Най-вече това ме интересува относно Куанеле. В какво вярваше той?

— Не беше религиозен. Не ходеше на църква, ако това ме питаш.

— А някаква друга религия? Нещо от Африка?

— О, това. — Тя мушна единия от дългите си нокти и гладката си като коприна коса и се почеса. Очите й леко се притвориха. — Аха. Имахме проблеми и по този въпрос. Да, той ме обичаше, обичаше и момичетата, но така и не се отказа от всичките тези африкански глупости. — Свали ръката си и погледна Кафъри. Очевидно нещо й просветна. — За лешояда става въпрос, нали? Затова си дошъл. Мразех го онова нещо. Колата миришеше на мърша заради него. Не пусках момичетата там. То се поклащаше и сякаш те гледаше.

— Защо точно лешояд? Знаеш ли?

— Заради лотарията. Лешоядът, нали разбираш, вижда надалече. Така че според Куанеле човек се сдобива със зрение на лешояд. Можеш да виждаш в бъдещето, да отгатваш числата, нещо такова. Две седмици след като се сдоби с проклетото нещо, започна да печели. Почти хилядарка. Казвах му, че причината не е в лешояда, но той не ми вярваше. Канеше се да направи главата на супа и да я изяде. Така щял да извлече цялата й сила. Аз не му позволих. Никой обаче не можеше да го убеди да я махне от колата. После полицията му я взе, а когато се оказа, че това не е никакъв лешояд, щях да се спукам от смях. Представяш ли си.

— Това ли беше единственото суеверие?

— О, не. Той вярваше в тези работи. На врата си носеше златна верижка, на която имаше парченце от опашка на делфин. Ето такова. — Тя показа с пръсти колко голямо е било парченцето — около три сантиметра. Гривните на ръката й се удариха една в друга и издрънкаха. — Твърдеше, че това подобрява общителността. Аз обичам делфините и когато го попитах защо точно делфин, той обясни, че делфините са социални животни. „Бижуто“ щяло да направи така, че той да „плува“ в обществото. Аз се вбесих, защото обичам делфините. — Тя вдигна ръка и посочи въображаемия Дламини. Наклони глава, за да покаже как го е изгледала. — Казах му да избира. Мен или магиите. — Свали ръката си и пусна една леко крива усмивка. — Чувал си тези истории, нали? Как потискат черните и разни такива неща. Когато обаче срещнеш човек като Куанеле, не може да не си кажеш: „Трябва да те потискат, приятелю, щом говориш такива работи“. Какво, за бога, са му направили делфините?

Рошел стана, отиде до дългия нисък перваз, който минаваше по цялата дължина на зимната градина, и вдигна едно глинено гърне. То имаше размерите на голям грейпфрут и беше изрисувано с геометрични фигури. Внимателно повдигна капака му.

— Купи си го миналия ноември, след като си втълпи, че дяволът е по петите му. — Приближи се и показа гърнето на Кафъри. Той надникна вътре. Имаше някакви петна. — Това нещо осигурявало магическа защита. Казваше, че за жените е по-лесно, защото било достатъчно само да преспят с Токолош, за да го спрат. Мъжете обаче трудно можели да се отърват от него.

— Да се отърват от кого?

— То-ко-лош. Не ме питай как се пише. Това е някаква африканска дума.

— Какво е Токолош?

— Името на дявола, който го преследвал. Много се шашкаше и казваше, че ще направи всичко, за да го спре. — Отново похлупи гърнето. — Запазих го, защото ми харесва. — Повдигна го и го погледна с възхищение. — Хубаво е, нали? Харесвам занаятите.

— Мога ли да го погледна?

Тя му подаде гърнето и Кафъри го претегли с ръка. Беше тежко и изненадващо топло. Като че ли беше се сгряло от слънцето. Вдигна капака му.

— Какви са тези петна?

— Кръв. Това трябвало да се даде на Токолош. Паница с кръв.

Кафъри вдигна очи и погледна Рошел.

— Кръв?

— Само пилешка кръв вероятно — отговори тя. — На следващия ден започна да мирише много гадно, така че накарах Куанеле да го изнесе на двора. На сутринта гърнето беше прекатурено и кръвта я нямаше. Решихме, че някакво животно е влизало в двора през нощта и… може да е било и кучето. — Погледна подозрително към добермана, който в момента се припичаше на слънце и примигваше невинно. — Куанеле ми каза, че кръвта е човешка. Просто се опитваше да ме изплаши. Откъде ще вземе човешка кръв? Сигурно оттам, откъдето е взел и онзи „лешояд“.

— Той ти е казал, че кръвта е човешка?

Тя изсумтя.

— Да, но на него не може да се вярва. Беше съвсем сигурен, че е истинска, обаче. Гледал някакъв запис, на който се виждало как вземат кръвта.

— Има запис?

— Не. Само така си приказваше. Ако е имало такъв запис, на него е щяло да се вижда как убиват човек, нали? Не вярвам, че такива филми съществуват. — Тя почеса върха на носа си замислено. — А, ти? Ти си полицай. Гледал ли си такива филми?

— Не — отговори спокойно Кафъри. — Не и такива, за каквито говориш.

Тя се усмихна. Устните й трудно се отлепиха една от друга заради дебелия слой червило. Имаше перфектни зъби.

— Мога да се обзаложа, че си виждал доста неща. Сигурна съм.

Кафъри се обади в лабораторията и им каза да изпратят човек да прибере гърнето, а след това продължи да задава въпроси на Рошел. Тя беше вежлива и искрена, но в никакъв случай не беше глупава. Знаеше какво става в главата й. Личеше си по начина, по който беше седнала, и по нервните движения на ръцете й. Все още се чудеше дали да я вкара в леглото си. Не се притесняваше изобщо. Или щеше да го направи, или нямаше. По времето, когато разговорът им приключи, Кафъри прецени, че сега я харесва малко повече, отколкото в началото. По тази причина реши да не й създава неприятности и се отказа от идеята си. Стана и й благодари. Почти бяха стигнали до входната врата, когато нейното раздразнение пролича. Беше разочарована. Кафъри се поколеба за момент и Рошел си помисли, че моментът е дошъл.

— Да? — попита тя, като се подпря на радиатора. Присви едното си коляно и задникът й се изви леко встрани. — Забрави ли нещо?

Той огледа врата й и гривните по ръцете й, после отново я погледна в лицето.

— В случай че все още не си разбрала, мисля, че си много красива.

Тя се изчерви и той се изненада, че е способна на това.

— Така ли?

— Така.

— Е, каква полза от това? — Тя прибра косата си зад ухото, сведе поглед и зачака отговора му. След като такъв не последва, се усмихна. — Искаш ли да направя кафе? — Извъртя коляното си леко встрани и краката й се разкрачиха. — Може би бира? Има в хладилника.

Той погледна скритото под дънките бедро и изящния маникюр на подпряната върху радиатора ръка. Беше казала, че е маникюристка и според нея добрият маникюр е секси и привлича мъжете.

— Благодаря ти, но съм пас. — Той извади ключовете си. — Не гледай на това като пропусната възможност.

— Така ли?

— Абсолютно. Приеми го като щастливо отърваваме.