Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Кафъри (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ritual, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2022 г.)

Издание:

Автор: Мо Хейдър

Заглавие: Ритуал

Преводач: Стефан Георгиев

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска (не е указано)

Редактор: Боряна Даракчиева

Коректор: Зоя Стефанова

ISBN: 978-954-761-408-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17797

История

  1. — Добавяне

32.

Осемнадесет часа след вземането на ибогаина Флий се върна към реалността и започна да си припомня коя е и защо седи на дивана на Кайзер. Чувстваше се така, сякаш е била на друга планета, сякаш част от нея все още блуждаеше някъде и се опитваше да се добере до тялото й. Тя се надигна внимателно и примигна срещу сивкавата утринна светлина, която навлизаше през прозореца. Придърпа краката си на дивана и много бавно събу чорапите си.

Проблемът с краката й се беше появил няколко дни след инцидента. Сега нещата бяха стигнали дотам, че се срамуваше да си събуе обувките в чуждо присъствие. Стъпалата й изглеждаха безформени, извити като тези на маймуните или лемурите. Щом ги погледнеше, Флий се сещаше за ръката, която беше извадила от пристанището, и за бруталния начин, по който беше отрязана. Флий стисна ципата между палеца и съседния пръст и за момент изглеждаше, че тя се стопява и освобождава пръстите й. Флий спря да се движи и зачака действието на наркотика да отслабне. След известно време зрението й се проясни. Ципата отново се бе появила. Животът бе толкова непредсказуем. Нещата, за които най-много си мисли човек, са тези, които не е успял да предвиди.

Флий обу чорапите си. Канеше се да легне на дивана, когато нещо я накара да замръзне на място. Някой я гледаше. На прага стоеше неподвижна фигура.

Тялото й бе като парализирано, дори сърцето й сякаш бе спряло да бие. Виждаше едно същество, мъртво същество, което, вместо да си лежи на дъното, стоеше на прага. Дрехите му се издуваха, точно като тези на майка й в Бушменската дупка. Лицето му представляваше костна маса.

— Мамо? — прошепна тя. — Мамо?

— Тук съм — каза мъртвото същество. Гласът му не приличаше на майчиния й, а на този на Кайзер. — Флий!

Флий мълчеше, не знаеше какво да каже. След това прошепна дрезгаво:

— Кайзер?

Съществото помръдна и в този момент от него се материализира Кайзер. Зрението й се проясни и Кайзер отново си беше просто Кайзер. Носеше бяла риза и изглеждаше много уморен.

— Фийби? — каза той и влезе в стаята. — Как се чувстваш?

Тя поклати глава. Очите й не се отделяха от него.

— Добре ли си?

— Той… той е още тук. Наркотикът. Още е тук. — Тя облиза устните си, като се опита да не мисли за мъртвешката маска. — Ами ти… Помислих си…

— Да? — попита той и пристъпи напред. Флий беше забравила колко е висок и каква масивна глава има.

— Нищо. — Тя разтърка очи и присви крака под себе си. — Заради наркотика е.

Кайзер й подаде чаша с вода и седна до нея. Диванът хлътна под тежестта му. Флий се опита да не гледа към него. Искаше й се да му каже: „Те не са на дъното“. Не го направи. Вместо това отпи глътка вода и го изгледа с ъгълчето на окото си.

— Повърнах — каза тя. — Ти ми каза, че ще стане така.

— В повечето случаи ефектът е такъв.

Тя погледна към купата.

— Почистил си. Дори не съм разбрала, че си влизал. — Тя примигна. Всичко й изглеждаше познато и едновременно с това странно. Предметите наоколо бяха замъглени по ръбовете. Сякаш по тях пълзяха мравки.

— Искаш ли още вода?

— Боли ме главата — каза сковано тя. В ризата му имаше нещо, на което трябваше да обърне внимание, но главата я болеше твърде много. — Главоболие. — Потърка лицето си с длани и на няколко пъти си пое дълбоко дъх. — Кайзер, спомняш ли си… спомняш ли си стъпалата ми?

— Не.

— В Бушменската дупка. Аз не се гмурнах, защото…

— Защото настъпи някакви стъкла. Да, спомням си това.

— Да, обаче… обаче не стана така — промърмори тя.

Той се засмя.

— Е, аз видях кръв. Помогнах ти да ги превържеш. Дори извадих едно парче стъкло, което беше влязло между пръстите ти.

— Не. Това се случи, но не беше инцидент. Изобщо не беше. — Тя силно притисна с пръсти слепоочията си. Много й се искаше световъртежът да изчезне. — Отидох в бара на хотела и намерих една бутилка. Счупих я на паркинга, а след това стъпих върху стъклата.

Кайзер мълчеше. Сега вече съвсем приличаше на себе си.

— Знаеш ли, че Том е по-различен от другите хора? — попита тя.

— Различен?

— Да. Никога не сме говорили за това, но знаехме, че има нещо такова. Бедното момче. Той обаче е добре, нали разбираш. Когато получава инструкции, знае как да ги следва. Единственият проблем при него е, че мисълта му не е гъвкава — не знае как да действа при непредвидени обстоятелства. — Тя притисна още по-силно слепоочията си. Говореше бавно, с ясен глас. — Той не трябваше да отива с тях. Не и на такава дълбочина. Позволих му да го направи, защото… — Тя поклати глава и се опита да се отърси от вината. Искаше й се да я остърже от себе си. — Бях уплашена, Кайзер. Толкова уплашена. Знаеш какъв е баща ми. Той беше… Ние винаги трябваше да сме силни. Ако проявяхме страх… това щеше да го убие. Не исках да влизам в Бушменската дупка и затова стъпих върху стъклата.

Флий за първи път казваше това, за първи път говореше за грешката си. Тя винаги щеше да плаща цената. Винаги щеше да вади телата на други хора, защото не можеше да извади телата на родителите си. На скъпите си родители, които се удавиха заради нея. След като признанието излезе от устата й, тя се почувства странно. Сякаш очакваше присъдата.

Приведе се напред и се подпря на коленете си. Притискаше стомаха си с ръце. И двамата мълчаха. Кайзер пръв заговори:

— Знаеш ли какво. Ти си същата като баща си.

Тя го изгледа косо.

— Наистина?

— Да. — Той се усмихна тъжно. — О, да. Същата като него.

— Как така?

Той се засмя и я притисна до себе си.

— Не мога да ти отговоря. Отговорът на този въпрос е дълъг, много дълъг път. — Едрото му лице се набръчка в усмивка. — Това е път, който само ти можеш да извървиш.