Мо Хейдър
Ритуал (57)

56.

Кафъри пикаеше, когато това се случи. Слънцето вече залязваше и поради падането на температурите от урината му излизаше пара. Точно в този момент отляво долетя някакъв шум. В първия миг си помисли, че Ходещия мъж събира дърва за огъня. Когато обаче погледна през мрежата от клони зад себе си, видя, че скитникът не е помръднал от мястото си. Силуетът му изпъкваше на фона на притъмняващото небе.

Той се изтръска, вдигна ципа и след като се увери, че ножчето му е все още в джоба, закуцука през дърветата. Поспря се за момент, като се опита да „разплете“ сенките, да открие нещо в тях. В далечината се чуваше бръмченето на колите, но в гората беше тихо. След известно време се върна в лагера.

Ходещия мъж стоеше до незапалената купчина дърва. Очите му се взираха към мястото, откъдето бе долетял шумът.

— Полицай Джак Кафъри — каза той и продължи да гледа натам. — Какво си докарал с теб?

Кафъри не отговори. Не беше видял коли по черния път, който водеше към гората. Вероятно онзи беше дошъл пеш. Ходещия мъж щракна запалката си и се наведе, доближавайки пламъчето до купчината. Дървата бързо се разгоряха и червеникавата светлина окъпа околността. Храстите наоколо сега изглеждаха напълно неподвижни. Той прибра запалката в джоба си и отиде до края на гората. Дълго се ослушва, а след това изсумтя и поклати глава. Изглеждаше удовлетворен.

— Тръгнало си е.

Кафъри все още изучаваше линията, до която достигаше светлината от огъня — линията на нощта.

— Не се тревожи — каза Ходещия мъж. — Това нещо просто проявява любопитство. Засега. Все още се страхува от теб.

— Нещо? Какво, по дяволите, имаш предвид под „нещо“?

— Трудно е да се каже. — Ходещия мъж се усмихна. — Дявол. Вещица.

— Я се разкарай.

Ходещия мъж се изсмя гадно.

— Да, прав си, разбира се. Няма нищо такова. То е плод на въображението ти.

Кафъри погледна към дърветата. Незнайно защо внезапно се сети за малкия чернокож мъж. Оказа се, че е нелегален имигрант — един от многото, които не бяха достатъчно умни да поискат политическо убежище. Както и още много други нелегални, той се беше сприятелил с Тиг. След това Тиг чул, че танзанийската полиция е по петите на малкия африканец заради трафика с човешки кожи и в главата му се зародила идея — да продава мути на другите африканци в града, да продава ритуала, да продава стоката. В тази измама имаше много, много пари.

По-рано сутринта, докато Тиг буйстваше и мучеше като ранен минотавър в стаята за задържани, Кафъри застана пред вратата на дребния мъж и започна да го наблюдава през шпионката. Опитваше да си представи как стои гол на брега, прикачил онзи изкуствен пенис към тялото си. Със сигурност сервитьорката от ресторанта на пристанището беше видяла него. Дребният беше признал, че е втривал мас в кожата си и се е поливал с вода, за да изглежда все едно току-що е излязъл от водата. Всичко се връзваше. И все пак Кафъри не можеше да се отърси от чувството, че пропуска нещо. Не ставаше въпрос за Тиг — при него всичко пасваше чудесно. Тиг щеше да гние в затвора до края на живота си. Не. Ставаше въпрос за дребния. При все това Кафъри разбираше, че трябва да се откаже. Африканецът беше задържан и нямаше смисъл повече да мисли за него.

— Точно така — каза със спокоен глас Ходещия мъж. — Спри да мислиш за това. Никой не може да доближава огъня ни, без аз да знам. — Върна се в лагера и извади две консерви изпод одеялото си. С помощта на швейцарското си ножче проби капаците им, след това ги бутна в средата на огъня и ги намести с една пръчка.

Кафъри седна на едно от парчетата стиропор, като се опита да не гледа към гората. Не му беше лесно. Докато храната се затопляше, а Ходещия мъж пиеше сайдер и отново и отново броеше луковиците в хартиената торбичка, Кафъри продължи да мисли по този въпрос. Беше донесъл спалния си чувал и имаше намерение да прекара нощта под звездите. Не беше очаквал обаче, че ще бъде толкова студено, и сега недружелюбната малка къща, в която живееше под наем, му се виждаше приятно място. Пулсът му стана нормален чак след като се наяде и изпи половин буркан сайдер. Огънят потрепваше в нощта и всички звуци вече изглеждаха познати. Сенките стояха там, където трябваше да бъдат.

Двамата разтребиха, а след това се мушнаха в спалните чували. Кафъри се зави до раменете, облегна се на едно старо корито и изпъна ранения си крак. Ходещия мъж покри коленете си и седна до един дънер.

— Е? — каза той, отваряйки буркана си със сайдер. Корковата тапа издаде остър, пукащ звук. — Господин полицаят е видял много неща днес. Личи си по лицето му. Разкажи ми историите си. Обичам да ми разказват за смърт и разрушение.

Кафъри изпръхтя.

— Няма никакви истории. — Помисли си, че Тиг изобщо не се беше променил по време на престоя си в затвора и не беше се отказал от насилието. Помисли си колко уверен беше, че няма повече да губи контрол над себе си. Помисли си какво щеше да се случи, ако Флий не беше там. След това се замисли за Пендерецки — човека, с когото непрекъснато се сблъскваше. — Но стигнах до извода, че си прав.

— Прав? — Той вдигна вежди. — Трудно ми е да повярвам.

— Ти ми каза, че не вярваш в изкуплението. Сега разбирам, че си прав. Няма такова нещо.

Ходещия мъж се засмя. Облегна се на дървото и опря глава на дланите си. Гледаше Кафъри и го чакаше да продължи. Беше му приятно, че полицаят открива истини, които той — Ходещия мъж — отдавна знаеше.

Кафъри извади тютюна и започна да си свива цигара.

— Какво ни остава, щом няма изкупление? Отмъщение? Отмъщение и след това смърт? — Той захапа цигарата и я запали. Погледна Ходещия мъж в очите. Помисли си, че лицето му не е чак толкова сбръчкано. Защо тогава изглеждаше толкова стар? — Попитах те преди време, но ти не ми отговори. Какво имаше предвид, когато ми каза, че търся смъртта?

Ходещия мъж извади шилото на швейцарското си ножче и започна внимателно да почиства зъбите си.

— Ти имаш две деца, Джак Кафъри. Едното е мъртво, а другото все още не се е родило — детето, което би могло да се появи на бял свят.

— Да — отговори с усмивка Кафъри. — Каква гадост!

— Ти ми каза, че имаш една жена в Лондон, която е искала дете от теб. Трябва да си зададеш въпроса дали това е бил последният ти шанс.

Кафъри въздъхна. Потърка подутия си глезен и погледна към долината и към тополите в далечината. В главата му внезапно изникна образът на жена. Тя имаше руса коса и носеше дънки. Не можеше да види лицето й, защото стоеше с гръб към него, взирайки се в някакъв вир. Искаше му се да я накара да се обърне. Искаше му се да разбере дали това е Флий. Каквото и да правеше обаче, тя не помръдваше.

— Не — каза той. — Няма да правя никакви деца. — Дръпна силно от цигарата. — А ти?

Ходещия мъж се изкиска.

— Погледни ме. Аз бих могъл да направя дете, но можеш ли да си представиш, че някоя ще се навие. При теб е различно. Може би ти все още имаш шанс. — Той откри нещо между зъбите си, избърса шилото в тревата, след това продължи почистването. — Когато казах, че търсиш смъртта, имах предвид, че си избрал да следваш мъртвото дете. С всяка стъпка в работата си, с всеки ход, ти правиш подаръци на Юан. Всеки случай, който разрешаваш, ти слагаш пред олтара му. Така че си избрал смъртта. Като се има предвид пътят, по който си поел, тя няма да е болезнена. Смъртта ти.

— Какво означава това?

Ходещия мъж не отделяше очите си от него. Гласът му беше много тих, когато заговори, но всеки звук се чуваше съвсем ясно.

— Това означава… — прошепна той. Огънят се отразяваше в очите му. За момент заприлича на чудовище, но на тъжно чудовище, заприлича на старец, но на мъдър старец. — Означава, че не е твърде късно. Не е твърде късно за теб. Ти можеш да промениш решението си. Все още можеш да се грижиш и за друго дете. Ти… — Очите му се впиха в Кафъри. — Ти, полицай Джак Кафъри, можеш все още да обичаш. Ти можеш да обичаш детето, което би се родило.