Мо Хейдър
Ритуал (23)

22.

9 май

На следващия ден Моси лежи на канапето. Едното му стъпало се поклаща над пода, а палецът му подпира долната му устна. Гледа вратата и чака Джона да се появи.

Денят се превръща в нощ, след това нощта се превръща в ден, но нищо не се случва. Никой не идва. Понякога му се струва, че слънцето се е заклещило някъде на небето, защото всеки път, когато си отвори очите, вижда как слънчевата светлина минава през решетката. Друг път има усещането, че е във включена на превъртане напред машина на времето — слънцето прекосява небосклона толкова бързо, че в един момент е сутрин, а в следващия залезът прокарва червените си пръсти през решетката и осветява мръсната стая.

Преживяват само със силно подсладено кафе и разтворима супа. От време на време Скини му донася по малко хероин. Взима го от „Чичо“, който сякаш винаги е от другата страна на вратата. Моси си мисли, че чичото живее в съседната стая, защото винаги когато Скини иска да говори с него или да излезе, той е там. Скини просто отива до вратата и чука три пъти. Почти веднага след това в коридора светва фенерче и се появява силует. Изтракват ключове и в стаята полъхва студен въздух. Моси все не може да види чичото добре. Струва му се, че има нещо на лицето му, защото главата му изглежда твърде голяма и твърде черна.

Моси с часове гледа към вратата, като се опитва да проникне отвъд нея с мислите си. От другата страна има коридор. От стените му на парцали висят скъсани тапети. Някъде капе кранче. През повечето време коридорът е тъмен, защото няма крушка. Моси обаче добива представа колко е дълъг той, когато Скини или чичото вървят по него. Понякога чува странни гласове — електронни и много насечени, но те се появяват спорадично, така че не е сигурен дали не си въобразява.

Скини е всичко за Моси. Да, той е тъмничарят му, но е и човекът, който донася успокоението под формата на спринцовка. Той винаги е тук — малко топло същество, в което може да се сгуши. В негово присъствие страховете на Моси незабавно се стопяват. Моси чувства, че трябва да защитава Скини, да защитава човека, който го е довел тук и който има намерение да отреже ръцете му. Въпреки че му се иска да си поплаче, нещо в него го кара да се чувства мъж. Добива увереност в силите си, когато Скини е наблизо. Не го възприема като мъчител, а като жертва. Положението на малкия африканец е същото като неговото.

Скини е подчинен на чичото и върши разни неща за него — понякога взима кръв от хората, понякога продава наркотици, а в отделни случаи излиза на улицата и продава тялото си. Моси не е изненадан от това. Скини е малък, съвсем мъничък, а всеки знае, че има пазар за такива хора. Има един дебелак с мърлява кола, който все виси пред местния супермаркет. Когато отива там, Скини облича смешни дрехи, с които прилича на дете — малки шапчици и ученически костюмчета.

— Това е заради дебелия мъж — казва Скини. — Той иска да нося такива дрехи.

Моси не може да разбере защо се интересува какво прави Скини навън. Не може да разбере защо мрази това, че някакво дебело копеле го чука. Целият този ужас някак е породил чувствата му към дребния африканец. Моси обаче не може да каже нищо по този въпрос, просто животът е такъв. На практика те двамата са еднакви. И двамата са ощетени от живота. Единственото, което притежават, са собствените им тела и затова Моси няма как да го разубеди.

Може би на Скини му е по-трудно, защото е нелегален имигрант. Моси има усещането, че на това място живеят и други нелегални. Понякога вижда сенки в издълбаната в стената клетка. Чува странни шумове там. Когато е тъмно и Скини е навън, Моси има чувството, че още някой живее в стаята. Понякога, в редките случаи, когато е успял да заспи, се събужда с чувството, че някой се е промъкнал тихо под решетката на прозореца, притичал е през стаята и се е скрил в клетката.

„Е, ако хърба като мен не може да се промъкне през тази решетка, как, по дяволите, друг ще успее да го направи?“ Късно една нощ, след като цял ден е бил сам, той стига до извода, че не става въпрос за някой, а за нещо.

Тази мисъл го вледенява и затова винаги, когато може, се обръща с гръб към прозореца и се опитва да насочи съзнанието си в друга посока.