Мо Хейдър
Ритуал (52)

51.

Той беше последният човек, когото Флий очакваше да види тук. Кафъри стоеше в оранжерията на Кайзер и държеше някакъв дървен прът. Ризата му беше прашна. Изведнъж, докато четеше старите документи, които Кайзер й беше дал, и с ужас разбираше, че всичко това по някакъв начин е свързано с баща й, стаята изведнъж се бе изпълнила с въздух и светлина.

— Кайзер? — попита тя.

Лицето на професора беше безизразно, като това на Кафъри. Двамата като че ли се бяха карали жестоко. Очите на детектива бяха влажни и някакви емоции се опитваха да си прокарат път към тях. За момент й се стори, че изглежда тъжен. След това си помисли, че това не е тъга, а гняв и той иска да й удари шамар. Най-накрая лицето му доби хладно изражение. Сякаш единственото чувство, което изпитваше към нея, беше презрение. Той се отдръпна от вратата и се обърна към оранжерията.

— Какво правиш тук? — попита тя, след това остави листата и се изправи. — Как се озова тук?

— По дяволите — измърмори той. — Никога няма да свикна с това, че хората лъжат.

— Какво? — каза тя и го последва. — Какво искаш да кажеш?

Кафъри обаче не я слушаше. Хвърли дървената дръжка на пода, после сграбчи ръката на Кайзер. Преди Флий да разбере какво се случва, той грубо избута професора в малката стаичка. Кайзер не му се противопостави и дори не възрази, когато Кафъри затвори вратата и врътна ключа.

— Хей! — извика тя и го хвана за ръката. — Какво си въобразяваш, че правиш?

Той дръпна рязко ръката си, за да се освободи, след това прибра ключа.

— Млъквай, или ще го последваш. — И се отправи към коридора.

Флий остана неподвижна за момент. Не можеше да повярва на очите си.

— Ти каза, че ще търсиш Джона. Ти обеща. Какво правиш тук? — каза тя и тръгна след него.

Той не й отговори. Вместо това влетя в кухнята и започна да отваря шкафовете. Оглеждаше навсякъде.

— Какво правиш? — Тя застана на прага. Гледаше го изумено. — Какво търсиш?

Кафъри не й обърна никакво внимание. Отвори вратата на сервизното помещение и започна да разбутва складираните там кашони и торби.

— Попитах те какво търсиш?

— Тялото на Мелоус. — Той мина покрай нея и отиде в коридора. — Помниш ли го? Момчето с отрязаните ръце.

Флий гледаше втренчено, докато той се изкачваше бързо по стълбите. В първия момент не можа да разбере за какво става въпрос, но след това се окопити.

— Мелоус? — каза тя и тръгна след него. Настигна го на горния етаж, където той отваряше вратите, дърпаше завесите и ровеше в гардеробите.

— Защо мислиш, че той е тук?

Той влезе в банята, срита облицовката на стените, после провери съдържанието на шкафовете.

— Твоят приятел е посещавал мястото, където са видели Мелоус за последно. А и ти очевидно знаеш какви записи има Ндука. Странно е, че един полицейски служител има информация за тях.

— Записите? — Тя облиза пресъхналите си устни. — Да, да, знам. Но те са…

— Мъчения. Измъчват някакъв човек.

— Но не и Мелоус.

— Сигурна ли си? — Той отиде в спалнята и започна да си проправя път през купищата дрехи и книги. Погледна под леглото, след което отвори вратата на гардероба. — Да не би да искаш да ми кажеш, че в онзи шкаф няма касета със запис, на който се вижда как отрязват ръцете му? Това ли искаш да ми кажеш?

— Това са стари филми. Заснети са през осемдесетте години.

— И той така каза.

Флий влезе в стаята и затвори вратата зад себе си. Така се чувстваше по-комфортно. Отиде до леглото и седна рязко на него. Започна да масажира слепоочията си, като мислеше за думите, който бе изрекла майка й: „Това, което е направил, наистина е неморално, ако се интересуваш от мнението ми. Възмутително. Нечовешко“.

Кафъри се беше втренчил в нея. По челото му се търкулна капка пот.

— Е?

— О, господи! — прошепна тя и започна да търка настръхналата кожа на ръцете си. — Аз не знам. Той беше приятел на баща ми. Знаех, че е имал неприятности преди години, но никога не съм предполагала, че нещата са били толкова зле. Не съм съвсем сигурна, но той… — Тя не се доизказа. Не харесваше думите, които бяха на върха на езика й. — Гледала съм осем от записите. Всички са еднакви. Електроди. Това е използвал. Провеждал е експеримент.

— Експеримент?

— Така е. Всичко е правено с научна цел. — Тя притисна с пръсти слепоочията си. Опитваше се да пропъди болката. — Времената са били различни, а и не се е случило тук. Станало е в Ибадан, Нигерия. Моралът вероятно е бил друг, защото никой не му е пречил. Почти до самия край. Хората, които си видял…

— Видях само един.

— Те са много. Много. Всички обаче са дали съгласието си. Видях декларациите. Точно тях разглеждах, когато ти дойде. Повечето участници били студенти, а останалите — бедняци, които получавали пари. — Тя млъкна, защото си припомни нещо. Кошмарите на Том. Брат й смяташе, че Кайзер преследва хората по улиците. Почувства студенина. Може би Том е знаел истината. Или е предполагал. Тя беше казала истината на Кафъри. Да, записите бяха зловещи, но не чак толкова зловещи, колкото си мислеше той. Дълбоко в себе си обаче Флий разбираше, че най-лошото е, че те разкриваха една черта на баща й, за която не й се искаше да мисли.

Тя избърса челото си. Опитваше се да не издава емоциите си.

— Сега разбираш ли? Това няма нищо общо с Мелоус.

Кафъри въздъхна уморено. Приличаше на човек, който не е спал месеци наред.

— Трябва поне да докладвам в Уестън.

— Такава е практиката — промърмори тя. — Така е.

— Само че тук не може да му бъде повдигнато обвинение. Освен ако по онова време не е бил държавен служител в Нигерия. Предполагам, че не е бил, нали?

— Не е.

— Тогава случаят отива в…

— Интерпол — каза тя. — Вече мислих за това.

Той се загледа в очите й. След това се отдръпна от вратата и започна да дърпа връзката си, за да я разхлаби. Махна я и я сложи в джоба си.

— Хайде! — каза той. — Ще свършим тази работа, когато му дойде времето. Сега трябва да поговоря с дъртото копеле по един друг въпрос.

 

 

— Вторично внимание. Пътят на сърцето. Едно място, една пукнатина в съзнанието ни, в която понякога проникваме. Мястото на просветлението.

Кайзер говореше спокойно, докато вървяха по коридора. Широките му панталони се полюляваха по тънките му крака. Флий вървеше най-отзад. Искаше й се да прекъсне монолога му, защото не желаеше да слуша за връзката между баща й и записите.

— Християнската църква — продължи той — се преструва, че това не съществува. Другите религии обаче не са толкова свенливи. Древните религии. Тези, които са родени от страстта и разума, от разбирането за земята и смяната на сезоните, а не тези, които са наложени чрез политика и империализъм.

— Какво правеше в онази клиника? — попита Кафъри и го побутна към дневната.

Кайзер се настани на дивана и продължи монолога си, без да отговаря на въпроса.

— Древните религии разбират, че има едно място, до което се достига трудно. Мястото на истинското просветление. Много трудно се достига до него и много трудно се изучава.

— Кайзер… — каза Флий. Тя гледаше към него, стоеше с гръб към отворения шкаф, в който винаги беше мислила, че има наркотици. Ръцете й бяха стиснати в юмруци. — Отговори на въпроса!

— Има го във всеки от нас. Всеки човек може да го намери, но малцина успяват. Ако изключим момента на смъртта, разбира се. Няколко секунди преди да умрем, нашите нервни пътища се изключват по такъв начин, че получаваме достъп до мястото, което ме привлича.

Кафъри вдигна градинарската ножица от пода и я сложи в ъгъла на стаята. След това кръстоса ръце и се облегна на прозореца. Държеше купчина листове — декларациите, които Флий беше разглеждала.

— Попитах те какво си правил в клиниката. Можеш ли да отговориш на този въпрос?

— А, да. Просто се опитвам да обясня защо бях принуден да използвам болката. Тя има близки характеристики със смъртта. Някои хора вярват, че същият резултат може да се постигне с помощта на определени халюциногени. Бащата на Фийби например…

— Кайзер! — прекъсна го рязко. — Отговори на въпроса!

Той я погледна стреснато.

— Кой въпрос?

— Моят въпрос — каза Кафъри, като се отдръпна от прозореца и придърпа един стол. Сложи го срещу дивана и седна. Наведе се напред, подпря лакти на коленете си и се намръщи. — Въпросът ми беше какво общо имаш с АДРИ.

— АДРИ?

— В Гластънбъри. Там за последно са видели Иън Мелоус жив.

— Иън Мелоус?

— Не се преструвай, че не знаеш за кого говоря.

Кайзер примигна. Погледна Флий, търсейки помощ. Тя срещна очите му. Кайзер — един от малкото истински приятели, които си мислеше, че има. А сега всичко се обръщаше с краката нагоре. Тя промърмори, като с мъка контролираше гласа си:

— Мога да разбера кога ме лъже. Той не знае нищо.

Кафъри въздъхна, хвърли декларациите върху масата и се облегна назад. Сплете пръсти зад главата си и се протегна. Сякаш се опитваше да се отпусне след тежката работа. Преструваше се. Флий виждаше, че той трепери, и усещаше, че адреналинът все още бушува в кръвта му.

— Казаха ми, че си наблюдавал работата им.

— А, да. — Кайзер извади една кърпичка и избърса челото си. — Това беше част от едно изследване, което правих. Резултатите ще бъдат публикувани през септември в „Бритиш Джърнъл ъф Сайколъджи“. Използването на ибогаин в борбата с наркоманията.

— Разкажи ми за ибогаина.

Флий застана зад Кафъри и изгледа свирепо Кайзер. Само това оставаше. Кафъри в никакъв случай не трябваше да разбере, че е взимала ибогаин. Кайзер посочи рафтовете с книги.

— Може ли? Имам литература по въпроса.

— Давай!

Кайзер се изправи вдървено и отиде до рафтовете. Започна да вади разни книги и да ги трупа пред Кафъри. Сложи на върха на носа си едни счупени очила, седна и запрелиства страниците, като показваше на Кафъри различни снимки — ритуални танци, фетиши, маски.

— Ибогаинът идва от племето буити. Използва се за откриване на забравени спомени.

Флий отиде до дивана и седна на страничната облегалка. Трябваше да е готова да спре Кайзер, ако се раздрънкаше твърде много.

Кафъри попита:

— Използва ли се при черна магия? Африканска магия?

— Африканска магия? — Кайзер го погледна над очилата си така озадачено, сякаш Кафъри беше някакво чудо на природата. — Не знам коя от двете думи изразява по-голямо невежество и пренебрежение. Да опишеш една дълбока вяра като „магия“ или да закачиш етикета „африканска“, вместо да използваш името на племето или поне на държавата. Дори ако приемем, че „държава“ е колониално понятие, пак е по-добре да се използва то, отколкото да се сложи всичко под общия знаменател „африканска“. Кажи ми, спомняш ли си за онзи торс на момченце, който намериха в Темза?

— Да.

— Работата на полицията по случая е още едно доказателство за погрешната представа, която хората тук имат за Африка. Гениталиите на момченцето не бяха отрязани, нали?

— Точно така.

— Още преди колегите ти да проведат разследването, аз можех да им кажа, че не са го убили южноафриканските мути. Първото нещо, което мути биха направили, е да му отрежат гениталиите. Въпреки че детето беше от Нигерия, полицията се насочи към Южна Африка. Странно. Те дори говориха с Нелсън Мандела. Човек би се запитал какво общо има Нелсън Мандела с едно нигерийче. Така че, когато кажеш „африканска магия“, ти за по-голямо удобство забравяш, че става въпрос не само за дълбоко вкоренена вяра, но и за ритуалите в четиридесет и седем различни държави и безброй племена. Медицината и мистичните вярвания са различни в различните региони.

Кафъри отвори устата си, за да каже нещо, но се отказа. Сякаш последните думи на Кайзер го бяха стреснали. Известно време мълчаливо размишлява, а след това се намръщи.

— Можеш ли да кажеш за кой регион е характерно дадено вярване или суеверие?

— Бих могъл.

Кафъри го погледна замислено.

— Чувал ли си за Токолоши? — попита той.

— Какво? — промърмори Флий.

— Токолоши — каза Кайзер. — Хората казват, че той е кръстоска между човешко същество от женски пол и павиан. Според непотвърдени сведения има жени, които са се опитвали да заченат от павиан.

Кафъри повдигна едната си вежда. Кайзер се усмихна.

— Да. Това показва какво уважение изпитват някои хора към него. Не е ли така? Сам по себе си Токолоши не представлява опасност. Той обаче е чирак на магьосниците и, когато попадне под влиянието им, човек трябва да се пази от него. В такъв случай трябва да се вземат специални мерки. — Кайзер вдигна една книга. — Този човек твърди, че е сгазил с камиона си Токолоши. Фалшив е, разбира се, но много сполучлив. Не е изненадващо, че много хора се връзват.

Кафъри взе книгата и очите му се ококориха. Съдейки по това, Флий достигна до извода, че на снимката има нещо чудовищно.

— Мога ли и аз да погледна?

Той й подаде книгата. Някакъв мъж държеше в ръцете си малък, изсъхнал труп. Толкова беше смачкан, че приличаше на тъмна палачинка. По пътищата на Съмърсет също можеха да се видят подобни неща. Зайци или язовци обаче. Тъмните ръце на съществото стърчаха като криле на ангел, а смачканата му глава беше извита настрани. Докато гледаше изкривения труп, Флий усети, че я полазват тръпки.

— Един мой бивш колега от Нигерия се добра до трупа — каза Кайзер. — Плати за него три хиляди ранда. Голям пазарлък паднал. В крайна сметка се оказа, че върху тяло на павиан са поставили човешка глава, а след това са изгорили останките и са ги изсушили на слънце. Мисля, че проведоха полицейско разследване, но така и не стана ясно чия е главата. Предполагам, че са я взели от нечий гроб.

— Това в Южна Африка ли се е случило?

— Да.

— Токолоши характерен ли е за Южна Африка?

— Водни духове има из целия континент. Носят обаче различни имена, също като бога на крокодилите. В Южна Африка, Малави, Мозамбик и Зимбабве той е известен като Токолоши.

— Кажи ми за традицията да му се предлага купа човешка кръв?

— Човешка кръв? Да. Доколкото си спомням, това се прави в източните провинции на Южна Африка.

Кафъри изсумтя.

— Благодаря — каза той. Затвори книгата и се изправи, а след това показа мобилния си телефон на Кайзер. — Има ли сигнал някъде наблизо?

— На север от долината има предавател. Аз не използвам мобилен телефон, но са ми казвали, че от задната част на къщата може да се осъществи връзка. Мини през оранжерията.

Изражението на Кайзер се промени, когато Кафъри напусна стаята. Сега той изглеждаше объркан и отпуснат. Двамата с Флий мълчаха известно време. Тя гледаше унилите му очи и голямата му глава и си мислеше на какво й беше заприличал, докато стоеше на прага — на човек с животински череп. Беше смятала, че са близки, но сега се чудеше дали го познава достатъчно добре.

— Записите — каза най-накрая тя. — Баща ми знаеше за тях, нали?

Кайзер въздъхна, наклони глава и кимна едва забележимо.

— Не мога да те лъжа, Фийби. Да, знаеше.

— И той ли участваше в експеримента? Чух ви да говорите за него в нощта преди инцидента.

— Не трябва да говорим за тези неща. Дейвид го няма. Той вече не може да ти обясни.

— Не — каза рязко тя. — Не може.

Кайзер се размърда в стола си.

— Е? Заради това ли дойде?

Тя не отговори. Не искаше да му казва, че са открили телата на родителите й или да го пита как майка й е разбрала за това. Не искаше да говорят за ибогаина или дали е използвала компютъра, докато е била под влиянието на наркотика. „Не, рече си тя, нищо няма да ти кажа. Ти спомена, че има пътища, които трябва да извървя сама, и беше прав. Пътят е дълъг, а в този момент аз не ти вярвам.“ Тя затвори книгата и снимката на ужасния мъртъв Токолоши се скри под кориците.

— Фийби? — каза Кайзер.

Тя стана, излезе от стаята и тръгна да търси Кафъри.

Той притискаше телефона към ухото си и гледаше към долината. След като приключи разговора, се обърна към нея.

— Какво? — Устните му се размърдаха зад стъклото. — Какво има?

Тя отвори вратата на оранжерията и застана под слънчевите лъчи. Вътре миришеше на плесен, окосена трева и тор. Кафъри все още трепереше, съвсем лекичко.

— Добре ли си?

Той кимна.

— Какво има?

— Нищо.

— Нищо?

— Помислих, че си в беда. Сгреших. Представих си, че влизам и те намирам…

— Да?

Той прехапа устни и й хвърли кос поглед. Въпреки че върху лицето му падаше сянка, тя го виждаше достатъчно добре. Не можеше да откъсне поглед от него. То беше напрегнато, уморено и умърлушено.

— Не сега — каза той и погледна към хоризонта. — Не сега.

Тя примигна и се опита да не гледа втренчено.

— Това ли е всичко? Това ли е проблемът?

Той поклати глава. Очевидно имаше и нещо друго.

— Какво е станало?

— Джона.

— Господи! — прошепна тя. — Какво?

— Семейството му ми каза нещо и сега вече се страхувам за него — каза Кафъри.

— Страхуваш се? — Усети спазъм под лъжичката. Сякаш я бяха ударили. Паника. — Какво ти казаха?

— Мелоус. Той и Дъндас са приятели.

— О! — Флий внезапно разбра всичко — същите навици, същата среда. Разбира се, разбира се. Не може да не са се познавали. — Мамка му! Знам какво ще ми кажеш.

Кафъри прибра телефона в джоба си, извади ключовете и тръгна покрай къщата. Тя го последва, подтичвайки. Настигна го отпред. Той откачаше сакото си от дръжката на един ръждясал градински валяк.

— Всичко е наред. Върни се при Кайзер — каза той.

— Какво ще правиш?

— Ще работя. — Облече сакото си и тръгна към колата.

— Не. — Тя го настигна и закрачи до него. — Чакай.

— Ще ти се обадя веднага щом открия нещо. — Той влезе в колата и затръшна вратата. Запали двигателя. Тя изтича отпред и се подпря с ръце на капака.

Той свали стъклото.

— Извинявай. Застанала си на пътя ми.

— Да — отговори тя. — Така е.

— Не мога да тръгна.

— Искам да изчакаш. Нека само да си взема ключовете и тръгвам с теб.

— Като на кино ли?

— Като на кино. — Тя насочи показалеца си към него, право към челото му. — А сега не мърдай оттук. Чакай да си взема ключовете.