Мо Хейдър
Ритуал (17)

16.

Вече и в Западна Англия започнаха да стават грабежи на автомобили. През 2006 година едно младо семейство пътувало от Уелингтън към Бристол в джипа си „Рено Сценик“. Откраднали им го точно когато паркирали пред хиподрума. Нападателят носел червена маска. Изчакал жената да излезе и веднага щом мъжът дръпнал ръчната спирачка, атакувал.

Изхвърлил човека на паважа, като му счупил китката, а след това скочил в колата и отпрашил с петдесет километра в час. На излизане от паркинга се блъснал в други автомобили и причинил щети на стойност десет хиляди лири. Отправил се към Клифтън, но в един момент разбрал, че заедно с колата е откраднал и пътник. Шестгодишната дъщеричка на младото семейство била на задната седалка. Когато разбрал това, той изоставил реното и изчезнал в неизвестна посока. Детето било живо и здраво.

Флий беше проявила интерес към случая, защото понякога използваше гореспоменатия паркинг. Научи подробностите от един свой приятел полицай и веднага един факт се загнезди в съзнанието й. Детенцето седяло на детско столче. Следващите няколко дни тя прекара в обикаляне на паркинги. Взираше се в прозорците на всяко „Рено Сценик“, като гледаше най-вече за детски столчета. Накрая стигна до следния извод — под какъвто и ъгъл да е приближил нападателят, той е можел да забележи детето, преди да открадне колата. След като прегледа свидетелските показания, Флий разбра, че според детето първите думи на нападателя са били: „Спри да ревеш, по дяволите“. Едва ли е бил изненадан от присъствието му, щом е изрекъл тези думи.

Зададе си и въпроса дали полицията не е сбъркала. Те мислеха, че нападателят е изоставил колата, когато е видял детето. А какво ще се получи, ако се обърнат нещата? Може би нещо друго, а не присъствието на детето, го е накарало да избяга. А ако е откраднал колата само защото детето е било вътре?

Флий беше обсебена от идеята, че нападателят е отвлякъл детето, а после се е уплашил от нещо. Тя започна да проучва, да задава въпроси и да прави предположения. Запозна се с един деен служител от отдела, занимаващ се с кражби на коли, и го попита какво мисли по въпроса. После получи обаждане от началника си и за първи път трябваше да стои мирно в кабинета му, вместо да си седи удобно на стола. Той бе директен с нея: „Ще ти кажа нещо, а после и двамата ще се престорим, че не съм ти го казал. Марли, осъзнай се и си седни на задника!“.

От този момент тя вече внимаваше. Въпреки че образът на плачещото момиченце често изникваше в съзнанието й, не желаеше повече да се бърка в чуждата работа. Реши, че следващия път, когато й се прииска да си поиграе на детектив, ще се включи в курсовете за сътрудник. Това, разбира се, щеше да означава край на гмурканията. И тъй като никога нямаше да се откаже от тях, продължи да върши работата си — да изважда телата на мъртъвци, да търси пистолетите и ножовете, които са ги убили, и като цяло — да върши черната работа. Едно от нещата, които никога не правеше, беше да търси причините. Никакво любопитство, никакви теории. Това беше закон за нея.

Точно затова, докато караше по тесните пътища в покрайнините на Бат и гледаше кулите на църквите в далечината, тя не се опитваше да отгатне защо две отрязани ръце са били заровени под „Ровът“. Мислеше за Тиг и за това дали само той разбира каква загуба е понесла. Мислеше си дали разбира какво значи да си виновен и дали страда заради това, което бе причинил на онази възрастна жена. През главата й все още минаваха подобни мисли, когато паркираше пред къщата. Нямаше изобщо да се сети за ръцете тази нощ, ако не беше случайното откритие, което направи в кабинета на баща си.

Къщата тънеше в мрак. Само една малка лампа светеше над входната врата. Флий подкара форда по чакълестата алея. Глицинията, която се виеше около лампата, беше разместила камъните над вратата. Флий нямаше пари да наеме мазач, затова преди два месеца се качи на една стълба и се опита да замаже дупките с хоросан. Обаче заради твърде гъстата смес, която беше приготвила, мекият варовик продължаваше да се пука.

Прибра пощата и започна да я преглежда, докато вървеше към кухнята. Най-отгоре беше последният брой на местния бюлетин за недвижими имоти. Виждаше се плашещо заглавие, отпечатано с големи червени букви: „Цените на имотите падат през второто тримесечие на годината“. На първата страница беше залепено розово листче, на което пишеше: „Но ние държим на първоначалната си оферта, разбира се. С най-добри пожелания, Катрин Оскар“.

Преди няколко столетия градината на рода Марли бе принадлежала на съседното имение — Чарлкомб Хол. Сега новите собственици на Чарлкомб — Катрин и Гайлс Оскар искаха да възстановят предишните размери на градината и да имат хубава гледка към долината. Понякога Флий си мислеше, че е разумно да продаде своята част от земята. След инцидента Том не искаше да стои тук, „при призраците“, така че се договориха тя да задържи къщата и да му отпусне заем срещу нейния дял от парите от застраховката, който щеше да бъде изплатен след законно установения срок от седем години. Парите на семейство Оскар можеха да направят живота й много по-лесен.

Но не. Тя смачка вестника и го набута в печката. Нямаше да отстъпи въпреки затрудненията, които изпитваше при поддръжката на къщата. Така запазваше връзката си с детството и макар че това я караше да се чувства уязвима, тя го желаеше. Тук беше родена и израснала. Познаваше всеки сантиметър от терасираните ливади, които се простираха отвъд езерото и се губеха в далечината. Беше свикнала да гледа есенната мъгла в долината и кулите на църквите в Бат, стърчащи над нея.

След като вестникът се запали, Флий събу обувките си и отиде в кабинета на баща си. Изкуствената светлина смразяваше вещите вътре и ги караше да изглеждат неестествено. Кашоните на Кайзер бяха строени в редица под масата. Тя се спря пред рафтовете и прокара пръсти по гръбчетата на книгите. Намери дисертацията на баща си, издърпа я и я отвори. Баща й имаше навика да драска по книгите. Той не ги тачеше, той ги използваше. „Една книга е добра, казваше той, когато читателят я е допълвал.“ От вътрешната страна на корицата имаше драсканици. Тя застана под светлината и ги разгледа. Търсеше нещо, което да прилича на код за сейф.

След като не откри никакви числа и не се сети къде другаде може да е скрит кодът, тя върна дисертацията на мястото й. Седна на пода и издърпа кашоните, в които бяха нещата на Кайзер. Бяха залепени с широки ленти тиксо. Преряза ги и започна да вади съдържанието им — три връзки списания, скица, изобразяваща африкански племенен танц, и много книги за религия и психология. По тях имаше прах от мазилка, което я наведе на мисълта, че са били в къщата на Кайзер.

Книгата, за която говореше Кайзер, беше на дъното и приличаше на отпечатана на матричен принтер дисертация. На корицата имаше черно-бяло изображение на корен. Листата бяха свързани с червена пластмасова спирала. Отгоре пишеше: „Приложение на корените на растението ибога при шаманските ритуали“, а отдолу беше името на автора и учебното заведение — Калифорнийския университет. Флий извади дисертацията, седна на стола на баща си и запрелиства страниците.

Разбра доста неща — че ибогаинът се добиваше от кората на корена и последователите на култа Буити в Камерун и Габон го използват за постигане на връзка с предците си. Прилагането на наркотика се представяше като: „срязване на главата и пускане на светлина в нея“. В книгата имаше много черно-бели фотографии с лошо качество, на които се виждаха хора от някакво африканско племе. Някои бяха облечени в дрехи от лико, други — в леопардови кожи, а старейшината държеше факла от дървесна кора. В един от разделите на дисертацията се разглеждаше въпросът за смъртните случаи, дължащи се на ибогаина. Авторът твърдеше, че не може да определи какъв е броят им. Обясняваше, че ибогаинът понякога се използва при лечение на хероинова зависимост и затова няма много информация за здравословното състояние на пациентите в началото. Непотвърдените данни сочеха процент на смъртност не повече от едно на сто, като се споменаваше, че наркотикът засяга най-често сърцето и черния дроб.

Флий мушна книгата под мишница и точно когато се канеше да изгаси лампата и да се отправи към спалнята, нещо на пода привлече вниманието й. Няколко от книгите се бяха разтворили при падането. Една снимка я накара да застине. На нея се виждаха две отрязани ръце. Черни и сбръчкани. Тя обърна книгата и прочете заглавието й. Космите по тила й настръхнаха.

Остави дисертацията настрани, седна на пода и заразлиства книгата. Четеше бавно текста и разглеждаше снимките. Големият часовник в коридора търпеливо цъкаше, но тя беше погълната от заниманието си и не усещаше как лети времето. Думите от книгата бавно пропълзяха в мислите й.

Щом приключи, вдигна очи към прозореца. Градината се къпеше в лунна светлина, а пълзящите растения покрай стъклото се поклащаха като призраци. Трябваше вече да е в леглото, а вместо това се потеше. Прозорците бяха отворени, но тя не усещаше хладния полъх на нощта. Седеше вдървено на пода и несъзнателно подръпваше деколтето на фланелката си. Беше забравила напълно Кайзер, Тиг и ибогаина. Внезапно беше забравила и че не трябва да си играе на детектив. Вече не можеше да мисли за нищо друго, освен за заровените под ресторанта ръце. И за това, че собственикът на ресторанта беше африканец.