Мо Хейдър
Ритуал (2)

1.

13 май

Точно след обяд в един от вторниците на месец май, на три метра под водата в бристолското „плаващо“ пристанище, водолазът от полицейските части, сержант Флий Марли докосна с облечените си с ръкавица пръсти човешка ръка. Беше доста изненадана, че я намери толкова лесно. Краката й приритаха, вдигайки тиня и машинно масло от дъното, а тялото й се наклони назад и започна да се издига. Наложи се да се наведе напред и да се подпре с лявата си ръка на долната част на понтона, а след това да изпусне малко въздух от костюма си, за да се стабилизира и да се насочи отново към дъното и находката си.

Долу беше тъмно като в рог, сякаш беше потопена в кал, затова нямаше смисъл да се опитва да види какво държи. При гмурканията в реки и пристанища обикновено всичко се прави с опипване, така че тя трябваше да е търпелива и да позволи на обекта да изпрати информация за формата си до съзнанието й. Затвори очи и започна да опипва внимателно. Преброи пръстите, за да е сигурна, че ръката е човешка. След това се опита да определи кой пръст кой е. По положението на безименния пръст разбра, че ръката е обърната с дланта нагоре. Опита се да си представи какво е положението на тялото. Може би лежеше странично. Подръпна леко ръката, но тя не оказа никакво съпротивление, а се измъкна леко от тинята. На мястото на китката имаше само оголени кости и сухожилия.

— Сержант? — прозвуча в слушалките гласът на Рич Дъндас толкова близо в клаустрофобичния мрак, че тя се стресна. Той беше горе на кея и следеше ситуацията заедно с оператора, който се грижеше за осигурителното въже и комуникациите. — Как е там долу? Точно на мястото си. Виждаш ли нещо?

Сигналът, който бяха получили, беше за ръка във водата, само за ръка, а не за тяло, и това разтревожи целия екип. Никой не беше чувал труп да плава във водата по гръб. Заради разложението труповете се обръщат по корем, а крайниците им са потопени под водата. Последното нещо, което някой би забелязал на повърхността, би била една ръка. Но сега картината се променяше: тази ръка беше срязана в най-слабото място — китката. Нямаше тяло, само ръка. Нямаше труп, който плава по гръб, противно на всички закони на физиката. Въпреки това все още имаше нещо смущаващо в показанията на свидетеля. Тя обърна ръката, но запомни предишното положение — малките детайли, които щяха да са нужни за собствените й свидетелски показания. Ръката не беше заровена в дъното, нито дори в тинята. Тя просто беше най-отгоре.

— Сержант? Чуваш ли ме?

— Да, чувам те.

Тя внимателно взе ръката, но остана близо до тинестото дъно на пристанището.

— Сержант?

— Да, Дъндас. Чувам те.

— Намери ли нещо?

Тя преглътна. Обърна ръката така, че пръстите й да легнат върху нейните собствени пръсти. Трябваше да каже на Дъндас, че е намерила нещо. Но не го направи.

— Не — отговори тя, — няма нищо все още.

— Какво става?

— Нищо. Ще се помотая още малко наоколо. Ако има нещо, ще ти кажа.

— Добре.

Зарови едната си ръка в тинята на дъното и се опита да прочисти главата си. Внимателно издърпа осигурителното въже надолу и потърси следващия маркер. На повърхността щеше да изглежда, че въжето се развива така, сякаш тя се придвижва бавно по дъното. След като напипа маркера, тя притисна въжето между коленете си и се отпусна в тинята с лицето надолу (за да не се повдига маската) и леко подпрени на дъното колене. Беше обучавала останалите от екипа да използват този метод за почивка, когато има завишена концентрация на въглероден двуокис. Държеше ръката близо до челото си, сякаш се молеше. По комуникационната система се чуваше само шумът на статичното електричество. Сега, когато беше стигнала до целта, тя имаше време. Откачи микрофона от маската, затвори очи и провери баланса си. Фокусира се в червената точка на разума си и зачака да види дали тя ще затанцува. Точката не помръдна. Остана стабилна. Както правеше винаги, Флий зачака спокойно нещо да се появи.

— Мамо? — прошепна тя. Не й хареса как прозвуча гласът й — изпълнен с надежда и гняв. — Мамо?

Изчака. Нищо. Както винаги. Концентрира се и стисна леко ръката. Мъртвата плът като че вече не й изглеждаше толкова чужда.

— Мамо?

Очите й започнаха леко да смъдят. Тя ги отвори, но не видя нищо, само обичайната тъмнина на маската, кафеникавия нанос, който танцуваше пред визьора, и всепоглъщащия шум от дишането й. Преглътна сълзите си, искаше да каже на глас: „Мамо, моля те, помогни ми. Видях те снощи. Наистина те видях. Знам, че се опитваш да ми кажеш нещо, но не можах да те чуя ясно. Какво искаш да ми кажеш?“.

— Мамо? — прошепна тя, а после, някак засрамена от себе си, добави: — Мамче?

Гласът й отекваше в шлема и думите бучаха в главата й, само че този път вместо като „мамче“, те звучаха като „идиотка, идиотка такава“. Тя отметна глава назад и започна да диша дълбоко, опитвайки се да възпре напиращите сълзи. На какво се беше надявала? Защо все тук, под водата, й се доплакваше. На най-неподходящото място, с маска, която не може да се маха, за разлика от любителските. Нормално беше да се чувства по-близо до майка си тук, но имаше и нещо друго. Откакто се помнеше, винаги във водата успяваше да се концентрира, да умиротвори душата си и да се настрои на честоти, неуловими на повърхността.

Изчака още няколко минути, докато се увери, че сълзите няма да потекат и зрението й няма да се замъгли, нито ще прилича на глупачка, когато излезе горе. Въздъхна и вдигна отрязаната ръка. Трябваше да я доближи до маската и да я допре до плексигласовия визьор, за да може да види нещо в мрака. И тогава, като оглеждаше ръката отблизо, тя разбра какво още я тревожеше.

Включи комуникационния кабел и попита:

— Дъндас, там ли си?

— Как е?

Тя обърна ръката, изследвайки отблизо сивкавата плът и нащърбените краища. Беше я забелязал един възрастен човек. Излязъл с малката си внучка, която искала да изпробва новите си розови ботушки. Криели се под чадъра и наблюдавали как дъждът се сипе по повърхността, когато я видял. И ето я и нея, на съвсем същото място, което беше посочил на екипа, точно под понтона. Няма начин да я е забелязал на такава дълбочина. Човек не може да види нищо дори на десетина сантиметра от понтона.

— Флий?

— Да. Някой от вас знае ли дали тук е възможно да има някаква видимост от повърхността.

Последва пауза, явно Дъндас се консултира с екипа на кея.

— Не, сержант. Никой.

— Значи нулева видимост почти през цялото време?

— Най-вероятно. Защо?

Тя постави ръката обратно на дъното. Възнамеряваше да се върне, щом вземе необходимите принадлежности. Ако я отнесеше сега, щяха да се загубят ценни доказателства. Но първо продължи проучването и се опита да обмисли нещата. Опита се да разбере как старецът е успял да я види. Но не можа. Вероятно заради заключението, до което достигна миналата нощ. Заради него или просто защото остаряваше. Щеше да навърши двадесет и девет години следващия месец. Хей, мамо, какво ще кажеш по въпроса? Ставам на двайсет и девет. Не си предполагала, че ще стигна тази възраст, нали?

— Сержант?

Бавно започна да отпуска въжето, като се съобразяваше със съпротивлението от страна на оператора. Искаше да изглежда така, сякаш плува край основата на кея. Включи микрофона и каза:

— Хей, съжалявам. Разсеях се за малко. Имаме находка, Рич. Намерих обекта. Ей сега излизам.

 

 

Флий стоеше на пристанището с маска в ръка. Заради студа от устата й излизаше пара. Затрепери, когато Дъндас започна да я полива с маркуч. Беше се върнала да вземе ръката, гмуркането беше приключило, а това изобщо не й харесваше. Шокът от излизането на повърхността, от звуците, светлината, хората и въздуха й се стори като шамар в лицето. Зъбите й тракаха. Пристанището изглеждаше неприветливо дори през пролетта. Вече не валеше и сега слабото следобедно слънце осветяваше прозорците, високите кранове на отсрещния док и мазните дъги във водата. Задната част на един крайбрежен ресторант беше отцепена и хората от нейния екип, облечени с жълти флуоресциращи якета, се суетяха покрай външните маси, подреждайки екипировката си — кислородни бутилки, комуникационни устройства, сал, сърфове — между локвите.

— Той е съгласен с теб. — Дъндас спря водата и кимна към прозореца на ресторанта, зад който се виждаше размазаният образ на началника на криминолозите. Той гледаше ръката, поставена в отворената жълта торба до краката му. — Мисли, че си права.

— Знам — каза тя, въздъхна и остави маската на земята. Свали двата чифта ръкавици, които носеше. Всички водолази от полицейските части носят два чифта ръкавици, за да са по-добре защитени. — По поведението му обаче не си личи, нали?

Не й беше за първи път да открие част от човешко тяло в наносите край Бристол. Нямаше да е и за последен. Обикновено една човешка ръка не представлява нещо необичайно, с изключение на мрачните мисли, които поражда. Винаги се намира някакво обяснение за нея, нещо депресиращо и прозаично, най-често самоубийство. Журналистите често наблюдават полицейските операции. Следят ги с мощните си обективи от другата страна на пристанището. Днес обаче на кея Редклиф нямаше никого. Нещата изглеждаха твърде банални дори за тях. Само тя, Дъндас и началникът знаеха, че тази ръка съвсем не е нещо обичайно. Но щом от пресата се усетеха какво са пропуснали, щяха да драпат за интервю.

Ръката не беше започнала да се разлага. На практика по нея нямаше никакви наранявания, с изключение на разреза, причинил отделянето й. Фактът, че бе толкова „прясна“, будеше голяма тревога. Флий беше изказала притесненията си пред началника. Попита го как е станало така, че ръката се е отделила от тялото, след като по белезите личеше, че не е ядена от рибите, а явно е отрязана. Той отговори, че не може да коментира преди аутопсията и попита дали тя не е твърде умна, за да прахосва живота си под водата.

— Някой говори ли с директора на пристанището? — попита Флий, докато операторът й помагаше да свали кислородните бутилки. — Попитахте ли го какво е било течението днес?

— Да — каза Дъндас и се наведе да навие маркуча. Тя се вгледа в темето му, в яркочервената шапчица, която винаги носеше. Той твърдеше, че ако не е с шапка, топлината, която излъчва плешивата му глава, може да затопли цял стадион. Флуоресциращото яке криеше мускулестото му тяло. За една жена понякога е трудно да ръководи деветима мъже, половината по-възрастни от нея. В Дъндас обаче тя беше сигурна. Винаги заставаше на нейна страна. Отличен професионалист, той се отнасяше бащински към персонала, но понякога беше доста цапнат в устата. Точно сега той се концентрираше, а след това щеше да стане толкова добър, че щеше да й се прииска да го разцелува.

— Имало е течение днес, но се е появило чак след забелязването на обекта — каза той.

— Шлюзовете?

— Да. Отворили са ги в два следобед за двадесет минути. Директорът на пристанището е разпоредил една драга да поразчисти малко.

— А в колко часа е било обаждането?

— Един и петдесет и пет. Точно когато са отваряли шлюзовете. В противен случай директорът щеше да изчака. Сигурен съм, че щеше да изчака, като се има предвид колко ни обичат тук. Готови са да направят всичко за нас.

Флий пъхна пръсти под неопреновата качулка и я издърпа нагоре по врата си. Внимаваше да не се оскубе много. Винаги когато инспектираше качулките си, те бяха пълни с косми от косата й. Понякога й се искаше да е плешива като Дъндас. Свали качулката, избърса си носа и погледна към водата. Слънцето плискаше със злато ребрата на моста Перо. Флий се загледа към канала Свети Августин, където река Фром излизаше изпод земята и се спускаше към пристанището.

— Не знам — промърмори тя. — Май е обратното.

— Кое?

Тя вдигна рамене, погледна парчето сивкава плът на платформата и се опита да разбере как очевидецът е успял да забележи ръката. Не се получаваше. Главата й се замая и тя дръпна един стол и се отпусна в него. Покри с ръка челото си, знаеше, че е пребледняла.

— Как си, моето момиче? Господи, наистина не изглеждаш добре!

Тя се засмя и прокара ръка по лицето си.

— Ами да, не ми е много добре.

Дъндас коленичи пред нея.

— Какво става?

Тя поклати глава, погледна към краката си и към локвата, която се образуваше около обувките й. Имаше повече часове под водата в сравнение с другите от екипа и ръководеше тези хора, така че това, което направи миналата нощ, беше голяма грешка.

— О, нищо — отговори небрежно тя. — Нищо особено. Както винаги — просто не мога да заспя.

— Все още е зле, а?

Тя му се усмихна, чувстваше как капките в очите й улавят светлината. Освен ръководител на екипа, тя беше и инструктор, а това означаваше, че понякога трябва да влиза във водата — най-долното стъпало в йерархията — и така да дава възможност на другите да ръководят. Дълбоко в себе си не харесваше това. Чувстваше се щастлива само в дни като днешния, когато Дъндас отговаряше за гмуркането. Той имаше пораснал син — Джона, който бе откраднал пари от него и бившата му жена, за да задоволи наркотичния си глад. Той караше баща си да се чувства виновен. Флий също се чувстваше виновна заради брат си Том. Тя и Дъндас имаха много общи неща.

— Да — рече тя, — зле е дори и след толкова много време.

— Две години — каза мъжът и я хвана под ръка, за да й помогне да се изправи — не е много време. Знам обаче какво може да ти помогне.

— Какво?

— Яж от време на време, ей така, за разнообразие. Глупава мисъл, така е, но вероятно помага при безсъние.

Тя му се усмихна леко и се подпря на рамото му, за да стане.

— Прав си. Трябва да ям. Има ли нещо във фургона?