Мо Хейдър
Ритуал (28)

27.

Искаше да напише бележка на Флий, с която да й напомни, че ще вземе колата й назаем. Той самият често се нуждаеше от подобни напомняния, затова си мислеше, че и с Флий е така. Седна на масата и започна да пише. Флий стоеше с кръстосани ръце до мивката и гледаше изморените му очи с тъмни мигли, контрастиращите със светлата му кожа, и прегърбената фигура. Знаеше, че цветът на кожата му никога няма да бъде такъв като преди. Ако някой я попиташе кога за последен път е виждала брат си, можеше съвсем искрено да отговори: „Преди две години, в деня на инцидента“.

Не че не беше непрекъснато до него. Не се отделяше от него, докато той лежеше в болницата, а и след това, по пътя за Англия. Пътуването беше ужасно, стюардесата дори отказа да му даде парацетамол, защото от авиокомпанията се страхуваха да не ги осъдят. Тя го подкрепяше и през осемте седмици, през които течеше разследването за смъртта на родителите им. Сега виждаше тялото му — черупката, в която той се криеше, но това не беше брат й. Когато го гледаше в очите, не виждаше нищо. Така че Флий за последен път видя брат си в деня, в който той изплува от Бушменската дупка. Тогава плачеше, повръщаше и размахваше ръце.

Под него зеела тъмна дупка — сто и петдесет метра широка и триста метра дълбока. Като леговище на хищник. Истински гроб. През последното десетилетие Бушменската дупка беше отнела живота на трима водолази, а сега и на още двама — Дейвид и Джил Марли. Баща им потънал пръв, право надолу в мрака. Майка им го последвала. Том отчаяно се опитвал да ги хване, за момент дори успял да сграбчи Джил за десния глезен, но не могъл да я задържи. Те като че ли гледали право надолу в мрака, твърдо решени да стигнат дъното. А това беше немислимо, защото до дъното имало още сто и петдесет метра, а те и двамата знаеха, че е самоубийство да се спуснат дори с десет метра по-дълбоко от водолазния план.

Дейвид и Джил бяха планирали всичко внимателно, защото се отнасяха с огромен респект към водата. Бушменската дупка трябваше да е техният връх, кулминационната точка на привързаността им към водолазния спорт. Тази привързаност водеше началото си от много отдавна, още от времето, когато Флий и Том не бяха родени. Флий дори не знаеше какво я е породило. Обаче знаеше едно — баща й беше пристрастеният, този, който седеше в кабинета си и мечтаеше да се гмурка под водата. Чак след това се беше ентусиазирала и майка й.

Той имаше видеокамера на шлема си и можеше да филмира спускането и собствената си смърт. Южноафриканските спасители обаче не успяха да намерят нито телата, нито камерата. Разполагаха само с откъслечните спомени на Том и не можеха да направят друго, освен да обявят, че причината за нещастния случай е или „наркоза“, получена вследствие на погрешна преценка за съотношението на газовете в бутилките, или кислородна интоксикация. Британският следовател, който получи разрешение да проведе разследване, отхвърли наркозата — дезориентацията, до която води азотът при високо налягане. Тъй като комбинацията от газове „Тримикс“, която семейство Марли използваха, бе специално разработена, за да предотвратява този ефект, следователят предположи, че Дейвид Марли е започнал да диша твърде учестено и по този начин е изключил чувствителния рецептор за въглероден двуокис на тила си. Това е довело до изпадане в безсъзнание. Щом е започнал да потъва, Джил се опитала да му помогне, но тъй като спускането е било много бързо, е задържала дъха си и системата е подавала повече кислород. В резултат на това и двамата са умрели от хипероксия — твърде много кислород.

Следователят се оказа мил човек. В резюмето си той написа, че Том е постъпил правилно, като ги е оставил да потънат. Въпреки че му е било много трудно, той се подчинил на едно от най-важните правила при гмурканията. Трябвало да бъде похвален за постъпката си. Том обаче страдаше ужасно. Беше оставил родителите си да умрат.

Флий не знаеше заради кое се чувства най-виновна. Заради това, че не е била в Бушменската дупка по време на инцидента, или задето дълбоко в себе си усещаше задоволство заради спестените й мъки. Баща й винаги я подтикваше: „Виждаш ли онова дърво, онова голямото? Обзалагам се, че не можеш да се покатериш на него, Флий Марли“. Дори и през ум не й минаваше да каже „не“. Просто правеше това, което той й кажеше. Знаеше, че ако не се подчини, това ще означава, че е различна. Слаба. Не истинска Марли. Тогава обаче се появи Том — малко, срамежливо същество, което проходи чак на две години. Вниманието на баща й се премести от нея към него. Посланието му беше ясно: „Никога не се страхувай. В това семейство няма място за страхливци“. Това се превърна в инстинкт. Същият този инстинкт накара Том да се спусне заедно с родителите си в студеното безжизнено око на Бушменската дупка.

След като родителите му изчезнали, Том трябвало в продължение на шест часа да се издига към повърхността. Спирал през няколко метра за декомпресия и по този начин давал възможност на концентрираните газове да се разширят и да напуснат тялото му. Хелият не се натрупва в меките тъкани, както азота, а в костните кухини. Поради тази причина се отделя по-бавно. Маската на Том била пълна със сълзи, а във вътрешното му ухо имало балончета хелий, заради които получил световъртеж. Единият от полицейските водолази, който дошъл на помощ след вдигането на тревогата, закачил Том за въже и останал с него, защото той не чувствал ръцете си и не можел да различи кое е горе и кое — долу. Последните десет метра били най-тежки, най-опасни и най-разочароващи. Всяко спиране продължавало повече от час, а Том вече можел да види повърхността и слънчевите лъчи. Трябвало обаче да чака и да стои в студената вода с една-единствена мисъл в главата си: „Провалих се! Какво ли става триста метра по-надолу?“.

Никой не знаеше със сигурност, но се предполагаше, че през дупката на дъното не може да премине човешко тяло. Родителите им сигурно лежаха там безжизнени. По показанията на Том следователите определиха приблизителното местоположение на труповете и изпратиха долу малка радиоуправляема подводница. Тя беше снабдена с камера и трябваше да проучи дълбините на Бушменската дупка. Подводницата обаче не откри нищо. Нямаше смисъл да се чака да изплуват. Повечето тела се издигат на повърхността, след като започнеха да се разлагат. Със семейство Марли обаче нямаше да се случи същото. Огромното налягане и тежката водолазна екипировка щяха да ги задържат на дъното и там те щяха да изгният и да се превърнат в скелети. Нямаше как да бъдат извадени.

В много части на света мъртвите оставаха сами в безкрайната тишина, побутвани от теченията и от рибите. Това бяха водолази, загинали на толкова труднодостъпни места, че изваждането на телата им поставяше под сериозен риск живота на спасителите. Според южноафриканската полиция и Кайзер Флий трябваше да приеме, че родителите й ще почиват на дъното на Бушменската дупка. Тя обаче не можеше да се примири с това.

Понякога си ги представяше — скелети, поклащащи се на дъното. Образите им се въртяха в съзнанието й, а тя се мъчеше да разбере какво е положението на телата им. Дори преди Том да й каже, знаеше, че баща й е тръгнал пръв. Медитирането в кабинета и дългите часове, прекарани с Кайзер, по някакъв начин подклаждаха увереността й, че е тръгнал пръв. Съзнанието й се беше настроило към такава гледка — баща й лежи по корем, а ръцете му са заровени до раменете в пясъка, сякаш прегръща дъното; майка й лежи по гръб с протегнати нагоре ръце и като че ли се моли да бъде извадена.

Сега обаче, докато стоеше до мивката и гледаше как обедното слънце осветява всяко кътче на кухнята, Флий достигна до нови прозрения. Възможно ли е телата им да са отишли в противоположната посока, встрани от дупката? Това ли се опитваше да й подскаже майка й?

Том продължаваше да пише старателно. Флий за момент си представи, че му казва: „Добре ли си спомняш инцидента? Сигурен ли си, че не грешиш? Може би трябва отново да поговорим за него?“.

Не. Нямаше смисъл да го безпокои заради нещо толкова крехко и несигурно. Заради една халюцинация. Тя завъртя кранчето и напълни мивката с вода. Сапунените мехурчета се въртяха и улавяха слънчевите лъчи. Отново погледна синкавите вени, които криволичеха по вътрешната страна на предмишниците й. Ибогаинът щеше да отвори черепа й и да пусне светлина в него. Може би тази вечер щеше да разбере това, което искаше. Нямаше да казва на Том. Едно нещо обаче беше сигурно — щеше да попита майка си от коя страна на дупката се намират.