Мо Хейдър
Ритуал (3)

2.

Преди да бъде продадена и ремонтирана, „Станцията“ беше полицейски хангар за лодки. Точно по тази причина новият собственик реши, че няма да е лошо да върне услугата, като позволи на полицията да я използва, когато има нужда. Той им предостави една топла стая в задната част на ресторанта, близо до кухнята. Сега тя служеше за съблекалня на персонала. Дрехите на служителите висяха на куките, а ботушите и чантите им бяха набутани под дългите пейки до стените.

Дъндас отиде да тършува из кухнята, а Флий свали на пода голямата си черна торба и започна да се разсъблича. Смъкна до кръста водолазния костюм и термоизолационната дреха. След това изхлузи костюма до глезените си и се събу. Спря за момент и се взря в стъпалата си. Беше сама и можеше да го направи. Разгледа кожните израстъци между пръстите си и ги разтърка, докато се зачервиха. Ципи. Ципи между пръстите като на жаба. Ще започнат да й викат „Жабче“. Заби нокътя си в кожата между палеца и следващия пръст. Въпреки пронизващата болка, която озари ума й с бяла светлина, тя не спря. Затвори очи и се концентрира върху нея, като позволи на топлината да се разлее по вените й. Според съветника трябваше да покаже краката си на някого и да разкаже цялата история на проблема. Я ми напомни сега? Кога се появи кожата? Не беше ли някъде по времето, когато стана инцидентът?

Тя не ги показа на никого. Нито на съветника, нито на лекар. Предполагаше, че някой ден ще се наложи да си направи операция. Щеше обаче да изчака, докато се появи болка или обездвижване, или нещо друго, което би й попречило да се гмурка.

Чу шум зад гърба си. Бръкна в торбата, извади чорапите и бързо ги обу. Дъндас влетя в стаята. Носеше сандвич с бял италиански хляб, увит с хартиена салфетка на цветчета. Вдигна вежди като видя, че е полуоблечена, само по сутиен, покрила с длани краката си.

— Ъх, може би трябва да наметнеш нещо, а? Заместникът идва, казах му къде сме.

Тя облече една фланелка и започна енергично да бърше косата си.

— А къде е главният?

— Има среща относно операция „Атриум“ и не се интересува от нашата ръчица. Не мисля, че отделът за тежки престъпления ще се занимава с това. Той си тръгна преди двадесет минути.

— Чудесно, и без това не го харесвам — каза тя и се замисли за отминалия инструктаж. Главният разследващ детектив не беше неприятен, но тя все още помнеше изражението на лицето му, когато я видя за първи път на един инструктаж преди три години. Както и другите детективи, той беше потиснат от факта, че вместо някой с поне малко авторитет, който да отговаря компетентно на зададените въпроси, получава една двадесет и шест годишна кльоща с много коса и наивни сини очи, които поставят под съмнение способността й да си открие банкова сметка, камо ли да извади труп от дъното. Хората с висок ранг почти винаги се държаха така с нея. Отначало това я амбицираше. Сега вече я дразнеше.

— Е? Кой му е заместник? Някой от Кингсууд? — попита тя и остави кърпата.

— Нов е. Не съм чувал за него.

— Как се казва?

— Не мога да си спомня. Прозвуча ми като името на дърт ирландски пияница. От старата школа — бира и храна за вкъщи. С високо кръвно налягане. От този тип хора, които всяка година изпращат на фитнес теста някой младеж с фалшива самоличност, за да успеят да го минат.

Тя се усмихна, погледна ръцете си и стегна бицепсите си.

— Не ми говори за фитнес. Тестът е след две седмици.

— Значи трябва да започнеш да ядеш — рече той и бутна хлебчето към нея. — Протеини. Сладолед. Макдоналдс. Погледни се само. Да си кльощав, също е лошо.

Флий взе сандвича и започна да яде. Дъндас я наблюдаваше. Въпреки че тя му беше началник, той се грижеше за нея. Никога не си губеше времето да изнася лекции на сина си. Пазеше го за Флий. Докато дъвчеше, тя си помисли, че на него може да каже. Може да му обясни накъде вървят нещата и какво се случи миналата нощ.

Започна да търси подходящите думи, когато вратата зад тях се отвори и един мъж попита:

— Вие ли сте водолазите, които извадиха ръката?

Беше на около тридесет и пет години, среден на ръст, облечен със сив костюм. Стоеше на прага с чаша кафе в ръка. Имаше решително изражение и гъста, късо подстригана коса.

— Къде е? — рече той, подпря се на касата на вратата и огледа съблекалнята. — Няма никой на кея, само вашият екип.

Те още мълчаха.

— Ало? — засмя се той.

Флий съумя да се опомни, преглътна и избърса трохите по устата си с ръка.

— Извинете. Вие сте?

— Детектив Джак Кафъри. Заместник на главния разследващ. А вие?

— Това е Флий — каза Дъндас. — Сержант Флий Марли.

Кафъри му хвърли особен поглед, а след това насочи вниманието си към нея. Флий веднага усети, че зад изражението му се крие нещо. Досещаше се какво. Мъжете не обичат да имат професионални взаимоотношения с момичета, които с обувките са едва метър и шейсет и пет. Или това, или имаше трохи по фланелката й.

— Флий?

— Това е прякор^[1]. — Тя стана и протегна ръка, за да се ръкува. — Името ми е Фийби Марли. Сержант Фийби Марли.

Той погледна изненадано ръката й, след това сякаш си припомни къде е и се здрависа с нея. Тя отстъпи назад, седна и притеснено изтръска фланелката си. Ето още нещо, което я дразнеше. Не се чувстваше много комфортно сред мъже. По-точно сред този тип мъже. Те я караха да се замисля за неща, които беше оставила зад гърба си.

— И така, Флий — каза той, — къде е ръката, която извадихте от водата?

— Съдебният лекар я освободи — каза Дъндас. — Не ви ли информираха?

— Не.

— Е, така реши той. Изпратиха я в Саутмийдс. Обаче няма да предприемат нищо до утре.

— Вадил си много ръце от водата, а?

— Да — отговори Дъндас. — Имам колекция в Саутмийдс.

— А откъде идват?

— В повечето случаи причината е самоубийство. В девет от десет случая. Ей там, в река Ейвън. Не можете да си представите какви са приливите. Телата на удавниците се блъскат в дървета и отломки. В крайна сметка идват насам. Цяла колекция.

Кафъри вдигна ръка и си погледна часовника.

— Е, тогава няма какво да правя повече тук.

Отвори вратата и понечи да излезе, но спря. Беше с гръб към тях, опрял ръка на касата. Гледаше към коридора и може би чувстваше погледите им.

Изчака няколко секунди, след това се извърна назад.

— Какво правите тогава? — каза той, гледайки ту към Дъндас, ту към Флий. — Какво предприемате в случай на самоубийство.

— Ако нямаме свидетел?

— Да.

— Ами чакаме тялото да изплува.

Флий каза думата „изплува“ доста небрежно. Всички в екипа я използваха твърде често и бяха свикнали с нея. Понякога дори забравяха какво означава — заради разлагането трупът се изпълва с газове, което води до изплуването му на повърхността.

— След като изплува, го изваждаме. Но се чака няколко седмици, ако времето е такова.

— Така си и мислех. Така правят и в Лондон.

Отново понечи да излезе, но може би видя, че Дъндас и Флий се споглеждат, и се отказа. Затвори вратата и се върна в стаята.

— Добре — каза предпазливо той. — Опитвате се да ми кажете нещо. Единственият проблем е, че не разбирам какво.

Флий пое дълбоко дъх. Извъртя стола, на който седеше, опря лакти върху коленете си и го погледна в очите.

— Началникът не ти ли каза? Ние не смятаме, че това е самоубийство.

— Нали казахте, че тук стават стотици самоубийства.

— Да, в Ейвън. Ако беше в Ейвън, щях да се съглася. Но не е. Намерихме я в пристанището.

Тя стана, като се опря на стола. Беше забелязала, че строгият костюм не може да скрие стройното и жилаво тяло на детектива. Знаеше, че ако се приближи към него, ще продължи да го зяпа. Вече беше обърнала внимание на леко наболата му брада.

— Ние не сме патолози — каза тя. — Не трябва да се бъркаме, но нещо не е наред.

Облиза устни и погледна към Дъндас.

— Имам предвид, че ръката е била във водата по-малко от ден. Един труп може да се разпадне в бурната вода чак след като е изплувал. Тази ръка е твърде „прясна“.

Кафъри наклони глава и вдигна изненадано вежди.

— Ако я беше отхапало животно — риба или плъх, тогава по нея щеше да има много следи от зъби. Но няма. Единственото нараняване е… — Тя вдигна ръка и стисна с пръсти китката си. — Само тук. На мястото на срязването. Началникът е съгласен с мен.

Кафъри застана пред нея. Гледаше косата й и тънките й ръце, покрити от термоизолационната дреха. Това я притесни. Не се чувстваше комфортно над повърхността, където хората имаха сложни взаимоотношения. Точно поради тази причина обичаше да е под водата. „Мамо, помисли си тя. Ти щеше да знаеш какво да направиш. Ти би се държала нормално, а не непохватно като мен.“

— Е? — каза той и се вгледа замислено в нея. — Какво може да е причинило такова нараняване?

— Има вероятност причината да е инцидент с лодка. Такива неща обаче стават по-надолу, в устието. Хората скачат и от моста Клифтън. Наричаме го моста на самоубийците. В деветдесет процента от случаите те се появяват тук. Могат да бъдат повлечени и нагоре или надолу по реката, а понякога, когато приливът е силен, отиват далече нагоре по течението. — Тя сви рамене. — Да предположим теоретично, че някой скача от моста, минаваща лодка нарязва тялото му, а после ръката му успява да премине през шлюзовете и да достигне до пристанището. — Прибра един кичур коса зад ухото си. — Не, това е невъзможно.

— Невъзможно е — намеси се Дъндас. — Вероятността е едно на милион. А дори и да идва от река Фром или от горното течение на Ейвън, преминавайки през шлюза Нетъм…

— … Може да се случи единствено ако има течение в пристанището, а това обикновено се получава, когато шлюзовете са отворени.

— Отваряли са ги само веднъж през последните два дни. След сигнала на очевидеца. Проверихме.

— Искате да кажете, че някой я е изхвърлил?

— Нищо не казваме. Не е наша работа.

— Но е била изхвърлена?

Те се спогледаха и отговориха едновременно:

— Не е наша работа.

Кафъри погледна към Флий, а след това към Дъндас.

— Добре. Изхвърлили са я. — Отново провери колко е часът. — А докога сте на смяна днес? Какво трябва да направя, за да влезете отново във водата?

— О, на ваше място не бих се тревожил за такива неща. — Дъндас се ухили, взе якето си от закачалката и го навлече. — Не сме казали на директора на пристанището, че приключваме. А освен това нямаме нищо против да поработим извънредно. Нали, сержант?