Мо Хейдър
Ритуал (40)

39.

Флий стоеше в малката разхвърляна кухня и се опитваше да успокои мислите си. Толкова много неща трябваше да се обмислят. Защо Кайзер така темерутски не си вдигаше телефона? Трябва да поговорим, Кайзер!

Водата вече бе завряла и Флий я изля в порцелановия чайник. Чудеше се дали полицаят е много ядосан. Проуди беше от този тип ченгета, които, щом решаха, че трябва да го „направят според разпоредбите“, не знаеха кога да спрат. Ако наистина беше много ядосан, можеше да поиска да й направи тест. А тя бе вземала ибогаин. Шибаният ибогаин. Заради него тестът можеше да излезе положителен.

— Глупак! — изсъска тихо тя.

Чрез теста се проверяваше само за наличието на алкохол, но Флий не знаеше дали ибогаинът не може да задейства някаква химическа реакция.

Опитваше се да се държи нормално. Подготви чинийки, чашки, лъжички и бисквити. След като чаят се запари, постави джинджифиловите бисквити в една от кремавите чинии на майка си. Ръцете й трепереха. Бисквитите се плъзгаха насам-натам из чинията, докато ги носеше към дневната.

— Наистина ли не ме видя? — Проуди се беше поуспокоил малко. Не дишаше учестено, а и лицето му изглеждаше нормално на светлината на лампата. — Включих бурканите още на светофара на Фрешфорд и въпреки това не ме видя?

Флий постави бисквитите и чая на масичката, а след това седна във фотьойла. Покри с пръсти очите си. В продължение на няколко минути се чуваше само тиктакането на часовника. Щом пулсът й се поуспокои, тя свали ръцете си и заговори с равен, овладян глас:

— Мисля, че ще трябва да посетя психолога по-рано от предвиденото. Вече става нетърпимо. — Тя го погледна. — Вие, пътните, не ходите задължително при психолог, нали?

— Не, но знам защо вие трябва да ходите. Чух какво е било в Тайланд. Всички онези тела и всички онези хора, които сте знаели, че никога няма да намерите. Не съм изненадан, че се налага да поговориш с някого. — Той изяде една бисквитка и се наведе да си вземе още. Флуоресциращото му елече изскърца. — Предполагам, че с децата е най-лошо. Нали? Кара те да се замислиш какво преживяват родителите.

— Да. Така е.

— Много деца имаше в Тайланд, нали? Мънички дечица?

— Доста.

— Нараняванията… върху децата… обзалагам се, че са били ужасни. На родителите им е било много тежко.

— Да. Така беше. — Тя замълча за момент, а след това каза: — Знаеш, че преди няколко дена намерихме отрязани ръце на пристанището, нали?

— Ръце? Не. До нас не достига много информация напоследък.

— Ето, казвам ти. Ръцете бяха заровени до един от онези ресторанти. Не знам защо, но това ми се отрази… повече от всичко друго. Като си представиш какви неща съм виждала, в Тайланд, децата…

— Да, децата…

— … Сигурно си мислиш, че е по-лесно да извадиш част от тяло, отколкото цяло тяло. Така ли е?

— Така е.

— И затова се питам защо тези ръце ме разтърсиха така? — Флий завъртя глава, като се престори, че се опитва да разкърши врата си. — А може би всичко се с натрупвало и в един момент… Може би няма нищо общо с ръцете. Знам обаче, че… — Тя докосна главата си. — … тук има някакво напрежение. И когато ме стегне, не мога да видя дори лицето си в огледалото. — Тя го погледна в очите, чудейки се дали е започнал да омеква. Изражението му изглеждаше по-отпуснато. — Да ти кажа право, трябва да ме арестуваш. Хвърли ме за една нощ в пандиза. Ще ми се отрази добре.

— Познавам това усещане, сержант. Просто един шанс да се откъснеш за ден-два. Това би ни устроило и двамата. — Той й се усмихна, а тя отговори на усмивката му. Част от напрежението й изчезна. Беше успяла да го пропука. Канеше се да се наведе напред и да му предложи още една бисквитка, когато той се размърда, а след това извади от джоба си тефтерче и дрегер. Тя замръзна полуприведена. Очите й се насочиха към дрегера.

— Какво да правим сега. — Той се почука с молива по слепоочието. Мислеше. — Не съм споменавал на диспечерите за превишена скорост, но им казах, че има вероятност да си пила. — Той се прокашля и хвърли един поглед към гарафите на бюфета. Те блещукаха като коледни играчки. — Защо просто да не изключим тази възможност? Ти не се държиш като пияна… а и не миришеш на алкохол.

— Да, защото не съм пила.

— Просто трябва… — Изглеждаше притеснен, докато включваше и нагласяваше дрегера. — Трябва да отхвърля тази възможност.

— Ще ме накараш да духам в това нещо?

— Някой трябва да го направи.

— Това не е стаята за задържани. Тук няма камери.

Той се усмихна отново. Като че ли не разбираше какво се опитва да му каже Флий.

— Просто за да го изключим. До десет часа съм на работа.

Тя се взря в него с разтуптяно сърце.

— Вероятно щеше да изглежда подозрително, ако се беше отметнал от думите си. Никой обаче няма да разбере, ако ти духнеш в това нещо.

Проуди се направи, че не я чува.

— Изисквам от теб да дадеш проба за теста, който съм упълномощен да правя съгласно…

— Добре — каза Флий. Стана и взе дрегера от ръката му. — Знам проклетото упражнение.

Той отвори уста, за да възрази, но очите му продължаваха да следят апарата. Флий застана пред него и духна силно в дрегера. Не откъсваше очи от Проуди. Машинката изщрака, а след това изпиука два пъти. Флий я извади от устата си и погледна дисплея. На него пишеше „анализиране“.

— Ето — каза напрегнато тя. Подаде му дрегера и седна във фотьойла. Гледаше го ядосано, докато той изчакваше да се появи резултатът. След няколко секунди машинката изпиука. Изражението на Проуди не се промени. Той се пресегна през масичката и й показа резултата. На екрана пишеше „нула“.

Флий се усмихна. Искаше й се да му каже нещо. Искаше й се да му каже: „Така ти се пада, безмозъчно копеле такова“. Искаше й се, но не го направи. Човек не трябва да си изпуска нервите пред пътните полицаи. Магистралните маймуни. Наистина не трябва. Вместо това го изчака да свърши с писането, а след това стана и го съпроводи до вратата. Подкани го да излезе с вежлив жест.

 

 

След десетина минути тялото на Кафъри се беше схванало така, че вече го болеше. Поизправи се сковано, отвори очи и ги поразтърка. Луната се беше преместила, но Ходещия мъж не бе помръднал от мястото си. Той продължаваше да седи върху едно сгънато парче дунапрен и да се взира с празен поглед в огъня. Като че ли бе забравил, че не е сам.

— Мислих си за нещо — каза Кафъри и се прокашля. — Ти ми каза, че търся смъртта. Спомняш ли си?

Ходещия мъж не отговори и с нищо не показа, че го е чул. Кафъри с мъка се изправи на крака. Чувстваше студа в костите си и сега вече осъзнаваше колко е уморен. Погледна към Ходещия мъж, който все така не помръдваше. Извади ключовете от джоба си и ги раздрънка, за да предизвика някаква реакция у него. Ходещия мъж избърса очите си така, сякаш в тях имаше сълзи. Изражението му обаче си остана същото — студено и отнесено. Като че ли беше на друга планета.

— Какво имаше предвид? — попита тихичко Кафъри и застана до него. — Не може да ми излезе от главата. Какво означава това? Ти ми каза, че си същият като мен, че и ти търсиш смъртта.

Ходещия мъж не помръдна. Чашата все още беше в ръцете му. Мрачните му интелигентни очи отразяваха умиращите пламъци.

Кафъри се наведе, за да остави чашата си до огъня. Беше се изправил и се канеше да си тръгва, когато една ръка го сграбчи за глезена. Извърна се изненадано назад. Ходещия мъж се беше извил на земята като змия. Гледаше нагоре и сухожилията на врата му се бяха изпънали. Лунната светлина блестеше в очите му.

— Аз съм добър приятел със смъртта — изсъска той. — Познавам я по-добре от всичко друго.

— Какво?

— Тя е в очите ми. Виждаш ли я? Виждаш ли колко добре я познавам?

— Хей! — Кафъри дръпна крака си. Не му харесваше здравата като на менгеме хватка. Почернелите нокти на скитника се бяха впили в кожата му. — Пусни ме веднага!

Ходещия мъж обаче не го послуша. Ноктите му се впиха още по-дълбоко.

— Виждам смъртта, където и да отида. Аз съм пръчката, която привлича смъртта. Аз я притеглям към себе си. Видях я тази нощ. Ето там. — Той кимна към пътя, виещ се отвъд полето. — Тази нощ видях смъртта. Погледнах я в очите, преди ти да дойдеш. Бях толкова близо. И затова знам, че тя винаги ще ми бъде спътник.

Кафъри успя да освободи крака си и застана над него. Дишаше тежко и се взираше в лицето му, в стърчащата му коса и в нощното небе, което се отразяваше в очите му.

— Какви са тези глупости? Какви ги бръщолевиш?

Ходещия мъж отметна главата си назад и се засмя. Сякаш не бе чувал нещо толкова смешно. Застана на колене и бавно се изправи. Смехът му стана още по-гръмогласен.

— Приятна вечер! — каза той и протегна ръка. — Приятна вечер, по-ли-цай. Лека нощ!

Извърна се, извади спалния чувал и започна да се приготвя за лягане. Кафъри го наблюдава минута-две, след това уморено закрачи към колата си.

 

 

В къщата на Оскарови светеше — един от онези прозорци, през които Катрин Оскар обичаше да шпионира съседите си. Флий забеляза това в момента, в който отвори вратата, за да изпрати Проуди. Забеляза също и сянка — може би недобре прибрана завеса, а може би човек. Какво ли бе видяла Катрин? Идването на Том? Проуди? Но Флий не можеше да позволи на семейство Оскар да я тревожат повече и изхвърли тези мисли от главата си. Усмихна се принудено на Проуди и каза спокойно:

— Е, довиждане.

Държеше вратата отворена, но той като че ли не искаше да си тръгва. Стъпи на чакълестата алея и погледна към звездите. След това погледът му се насочи към ливадите и окастрените тополи, които ограждаха градината. Флий го чакаше да изплюе камъчето. Да каже, че тя се справя добре — двайсет и девет годишна полицайка, която живее доста нашироко, като се има предвид заплатата й. Той обаче не обели и дума за това.

— Не знаех за ръцете — каза Проуди. — Признавам си. Чух обаче нещо друго.

— Какво?

— Крадецът на коли. Миналата година.

— О! — възкликна Флий. — Това.

— Да, това. Мисля, че се отнесоха грубо към теб. В крайна сметка ти само се опитваше да помогнеш.

— Харесвате тези клюки, нали, вие, пътните полицаи?

Той повдигна леко глава и се почеса по брадичката.

— Знаеш ли какво се говори при нас? Говори се, че ще свалиш униформата.

Тя го изгледа с каменно изражение.

— И защо говорят такива работи?

— Защото по тези места главите на криминалистите са заврени в задниците им. Има нужда от хора с нестандартно мислене. Нали разбираш. Хора като теб. Такива, които се замислят каква е откраднатата кола и защо е открадната.

Флий се вторачи в него, но не му отговори. След няколко секунди Проуди разбра, че разговорът е приключил, усмихна се плахо, извади ключовете си и се извърна към колата. Поколеба се и се обърна отново към нея.

— Само още едно нещо — каза той. — Имала си причина да избягаш от мен, но бъди внимателна по тези места. Случиха се три пътнотранспортни произшествия миналия месец. Помниш ли онова малко момиченце, което изхвърча през предното стъкло. Без колан. Последните десетина метра се влачило по лице. — Той сви рамене и погледна къщата. След това огледа форда и се обърна към сребърните отблясъци на езерцето. — Да. Според мен е по-добре, че умря. Не бих искал родителите й да я виждат такава.

Той влезе в патрулната кола, докосна челото си в подигравателен поздрав и запали двигателя.

Флий го гледаше как се отдалечава. Щом светлината от фаровете се стопи, тя остана сама в нощта. Компания й правеше единствено совата, прелитаща край кулите на църквата, край абатството и над хълмовете в далечината. Усети как приятната студенина я обгръща като втора кожа. Усети със сърцето си как майка й я докосва и й казва: „Всичко е наред“. Кайзер можеше да почака до сутринта. Сега трябваше да поговори с Том.

Дишайки дълбоко, тя постоя навън още няколко минути. Присъствието на майка й се стопи и изчезна, и нощта вече не изглеждаше необикновена. Совата влетя в гората и изчезна от погледа й. Когато се обърна, за да влезе в къщата, Флий с безразличие забеляза, че у Оскарови вече не свети.