Мо Хейдър
Ритуал (12)

11.

14 май

— Не питай за какво служи това. — Работниците от фирмата подизпълнител — трима мъже, облечени в яркочервени якета с надпис „Сита“, долепиха надуваемия сал до ръба на понтона. Единият от тях подготвяше водоструйката, като монтираше наконечник на оранжевия маркуч. Вторият държеше пръста си под отточния канал и наблюдаваше как слабата струя се стича по него, а третият изпробваше техниката. — Единственият въпрос е колко нагоре.

Кафъри стоеше на понтона и гледаше замислено към тинята, която Флий беше извадила от отточния канал.

Шефът на работниците беше едър червендалест мъж с бръсната глава и три пиърсинга на дясното ухо.

— Запушен е, нали? Каналът. Виж само как капе, въпреки че днес е слънчево. Това означава, че е запушен някъде.

— Колко навътре?

— Уелс? Кардиф? — засмя се той. — Не се тревожи. Щом стигнем до мястото, пръв ще научиш.

Щом работниците вкараха наконечника, Кафъри разгледа отвора на канала и дългата зеленикава следа под него. След това заби поглед в хвърлената на понтона мръсотия. Беше черна, но от момента, в който Флий я извади, той си мислеше непрекъснато за мазната бяла материя, задръстила канала на Денис Нилсен през осемдесетте години на миналия век. Всички в отдела знаеха тази история — историята за намереното тогава от каналджиите. Човешка мас, както се оказало по-късно, от шестнайсетте тела, които Нилсен нарязал, сварил, а след това изхвърлил в тоалетната чиния.

— Разбра ли вече накъде води този канал? — попита той Флий. Беше се изкъпала в „Станцията“ и сега носеше яке и военни обувки. Коленичила на понтона, тя разучаваше чертежите, които бяха взели от Агенцията по околната среда. Той се приближи и приклекна до нея, като се опитваше да не обръща внимание на това, което се излъчваше от нея. Миризмата на канали беше сменена от ухание на бебешки лосион и паста за зъби.

— Къде се вливат?

— Някои от каналите се вливат в пристанището, други — в подводните реки, а за да са още по-сложни нещата, останалите отиват право в градската канализация. — Тя посочи към моста Клифтън, който минаваше над мрачната долина. Работниците пуснаха струята и от отвора на канала започна да шурти мръсна вода, която при падането си в пристанището тласкаше сала напред-назад. Флий повиши глас, за да надвика шума. — Помпената станция на северната преграда е ето там. Точно под моста.

— Северната какво?

— Едната от канализационните системи. В Бристол има две — северна и южна. Тук е северната, но това не означава нищо, защото по-голямата част от отводнителната система е независима. Така е в повечето градове. Този… — Тя прокара пръст по един от показаните канали, който започваше от пристанището, минаваше край входа на ресторанта и завършваше три метра по-надолу, до пътя. Беше посочено, че в края му има шахта. — Този не отива под земята. Само така изглежда, защото тече насам.

— Там сме — извика един от работниците. — Намерихме го. — Кафъри и Флий погледнаха към него. Мъжът с обеците държеше с две ръце маркуча над главата си. Очите му бяха присвити, а лицето му — извърнато настрани от изливащата се вода. — Набарахме го.

— Какво е? — Кафъри приближи към него и се опита да надвика шума от водата. — Знаеш ли какво е?

— Не мога да кажа — изкрещя онзи. — Доста нагоре е, най-малко на десет метра. Ще се наложи да погледнем вътре.

Кафъри наблюдаваше как Дъндас приготвя камерата. Тя беше подвижно прикрепена към сонда на колелца и свързана с петдесетметров кабел към портативен екран, който имаше жълто водоустойчиво покритие. Щом работниците изтеглиха сала си назад, лодката на водолазния екип приближи, зае позиция и Флий започна внимателно да вкарва камерата в отвора.

Включи дистанционното и камерата тръгна по дългия път нагоре по канала. Всички мълчаливо гледаха екрана. Чуваше се само скърцането на кабела, докато се развиваше бавно от макарата. Камерата беше цветна и имаше две вградени лампички. Проправяше си път в зловещия мрак, удряше се в преплетени корени и минаваше през ослепителна слънчева светлина, когато отгоре имаше решетка. Върху обектива й често падаха пръски вода. До железопътната линия, която минаваше покрай къщата на Кафъри, също имаше отводнителни канали. Полицията беше търсила в тях тялото на Юан и затова Кафъри и до ден-днешен имаше проблеми с каналите.

— Виж това — измърмори един от работниците, докато се взираше в отвора на канала. — Проклетото нещо е порутено. Отклонява се в различни посоки.

Флий работеше спокойно. Поглеждаше ту към чертежите, ту към отвора на канала, като следеше и екрана.

— Това са пет метра — каза тя. — И какво? Вие достигнахте до нещо на десетия метър?

— Десет и половина.

Всички мълчаливо гледаха към екрана, очаквайки всеки момент камерата да завие зад ъгъла и да се появи някакъв образ. Вероятно всеки от тях имаше различни предположения, в ума на Кафъри обаче имаше друг образ. По време на детството си, докато лежеше буден през нощта, той си мислеше за минаващата наблизо железопътна линия. Чудеше се къде Пендерецки е заровил Юан. Винаги си представяше, че брат му лежи по гръб и очите му са отворени. Дори и сега очакваше първо да се появят очите, да изплуват от тъмнината, мрачни и безизразни, с изсъхнали роговици.

— Девет — прошепна Флий. — Девет и половина. Десет. Десет и…

Тя спря камерата. На екрана се беше появил образ. Притаили дъх, всички се скупчиха, за да видят какво е това.

Не беше част от човешко тяло, както очакваха. Отне им няколко секунди да разберат, че е просто струпване на камъни, тиня, корени и почва.

— Това е запушването ви — рече тя.

— Прилича на пропадане — каза един от работниците. — Срутил се е.

— Можеш ли да го заобиколиш?

— Мисля, че мога. — Флий започна да натиска разни бутони и на екрана се видя как камерата се блъска в един камък, изкачва се по него, а после пада. — Ако успея само… — Тя направи още три неуспешни опита. На четвъртия малката камера успя да се изкачи по наноса и се спусна от другата страна, цопвайки във водата. Картината се влоши, виждаха се единствено пръски тиня. Флий продължи да направлява устройството, като го спираше от време на време, за да огледа всички пукнатини и неравности. След около пет минути камерата се удари в някаква стена и спря.

— Какво е това?

Флий поклати глава и каза леко изненадана:

— Краят, може би. Нищо не се вижда.

Последва кратко мълчание. Всички изглеждаха разочаровани. Флий вдигна камерата нагоре, завъртя я и огледа пропадането от обратната страна. Нищо. В тази част на канала нямаше нищо. Тя изключи камерата и екранът угасна.

— Е, какво да се прави — каза Дъндас и постави ръка на гърба на Флий. — Това все пак беше едно от най-логичните предположения.

— Да — каза тя и сви рамене. — Предполагам. Въпреки това… — И като хапеше устни, нави кабела на макарата.

Работниците започнаха да прибират нещата си. Бяха малко разочаровани, че не са видели труп и няма да има какво да разказват на приятелите си в кръчмата. Само Кафъри не помръдваше. Мислите му препускаха, докато гледаше празния екран. Нещо го смущаваше, нещо, свързано с посоката и намерението, с внезапно появилата се увереност, че този, който е отговорен за отрязването на ръката, не е възнамерявал тя да се озове в пристанището. Обърна се към стената и се опита да определи какво е разстоянието от отвора на канала до водната повърхност. Приблизително метър и половина.

— Хей — извика той на Флий. — Камерата се движеше нагоре по наклон, нали?

— Да, защо?

Той вдигна чертежа и се загледа в него.

— На каква дълбочина е каналът? Можем ли да го проследим отгоре?

Тя спря да навива кабела и хвърли несигурен поглед към скицата, която Кафъри държеше.

— Зависи колко точен е чертежът. Предполагам, че може да се използва и радар, но това зависи от началниците.

— Хайде тогава — каза той и напусна понтона. — Нека пробваме.

— Но нали в канала няма нищо? — подвикна тя зад гърба му, а след това заряза уредите и го последва. — Навсякъде претърсих. Не е възможно да съм пропуснала нещо.

— Нямам това предвид, сержант.

Кафъри сви чертежа така, че да вижда отбелязания с прекъсната линия канал, и тръгна нагоре по кея, преминавайки покрай загражденията. Няколко души се навъртаха около микробуса с надпис „Подводно проучване“ — същински знак за покана към сеирджиите в града.

— Хей — каза Флий задъхано и ускори крачка, за да го настигне, — не се тревожи. Няма да се разплача, ако съм сбъркала.

Той спря на няколко крачки от ресторанта, а тя застана до него. Не си казаха нищо. След това и двамата инстинктивно погледнаха надолу. Стояха от двете страни на локвата около покритата с решетка шахта.

— Това беше тук и вчера — каза тя, загледана в краката си. Върховете на обувките й бяха потопени в края на локвата. — Тук си намокрих краката.

— Защото каналът е запушен и водата не се оттича. — Кафъри погледна плочките, които водеха към входа на ресторанта. Ако разчиташе чертежа правилно, тази решетка се намираше в началото на отточния канал. Той тръгваше оттук и водеше право към пристанището. На около два метра от мястото, където стояха, имаше дървена ограда, а зад нея — контейнери за боклук. Кафъри си представи положението на канала и тръгна към оградата.

— Какво правиш?

Той вдигна ръка, за да я накара да изчака, заобиколи оградата и приближи контейнерите. Миризмата беше ужасна и мухи кръжаха над претъпканите с отпадъци от кухнята торби. До стълбището, което водеше към задния вход на кухнята, бяха подпрени десетина каси с празни бирени бутилки. Той избута един от контейнерите и размести с крак торбите, за да разчисти пътя към входа. Спря до стената на сградата, там, където според чертежа трябваше да минава каналът, и погледна надолу.

— Какво… — гласът на Флий секна, когато видя какво е намерил. Последната плочка, тази, която трябваше да е опряна в стълбището, липсваше, а другите около нея бяха силно натрошени. — О, мисля, че разбирам какво си мислиш.

— Да. Мисля, че стоим точно над пропадането — рече Кафъри.