Мо Хейдър
Ритуал (24)

23.

16 май

Катрин Оскар носеше бяла риза и тесни бежови панталони, които бяха затъкнати във високи ботуши за езда. Косата й беше небрежно вързана на опашка. Да си госпожа Оскар е трудна и отговорна задача, така че Катрин много внимаваше да не би някой да я нарече превзета. Или пък сноб. В тази ранна майска утрин тя стоеше на чакълестата алея, минаваща пред къщата на Марли, и на лицето й беше изписано раздразнение. Ръцете й бяха опрени на хълбоците, а главата й — леко отметната назад, за да може да вижда прозорците на първия етаж. Ранните слънчеви лъчи осветяваха разбърканата й коса. Катрин вероятно се чудеше защо никой не отваря вратата.

Флий току-що беше взела душ и спокойно стоеше в банята и наблюдаваше Катрин през прозореца. Откакто се помнеше, единствената пречка човек да живее добре на това място беше Катрин Оскар и семейството й. Високите стени на къщата им ограждаха нейната градина, така че Флий винаги имаше усещането, че някой я гледа. Децата им често се надвесваха през прозорците на спалните си и наблюдаваха градината, която някога беше част от техния двор. В имението им имаше и други градини, а също конюшни и басейн, но Оскарови не можеха да приемат факта, че вече не притежават градината на Марли. Често влизаха в притежаваната от Флий земя, сякаш богатството им им даваше това право.

Най-големият нарушител беше най-малкото им дете — Тоби. Момчето беше ниско и набито, имаше прическа като паница и разположени близо едно до друго очи. Преломният момент дойде в един есенен следобед, когато Флий случайно погледна през прозореца и видя, че момчето стои долу, гледа с щастлив поглед към стената и обилно уринира върху нея. Флий отвори прозореца и му извика, но той се престори, че не я чува. След това спокойно дръпна ципа си и тръгна нагоре по пътя, като се почесваше по главата така, сякаш се опитва да си спомни нещо. Тогава Флий се обу и отиде в имението им. Започна да звъни на вратата. След дълго чакане се появи Катрин Оскар и каза:

— Къща като нашата май има нужда от два звънеца. — Тя винаги пускаше подобни шегички, за да стане ясно в каква огромна къща живее. Щом обаче Флий й обясни какво се е случило, усмивката й повехна. Тя излезе навън и се загледа в пътя, като че ли не можеше да повярва, че детето й е извършило такова нещо. След това се върна в коридора и затвори очи. — Направо изтръпвам, като си помисля, че децата излизат на пътя. Благодаря, че ми каза.

Катрин се опита да затвори вратата, но Флий мушна крак вътре и я запречи.

— Не се интересувам от пътя, Катрин. Искам да знам дали ще говориш с него.

Катрин Оскар се изчерви.

— Моля?

— Ще говориш ли със сина си?

— Разбира се. Ти за каква ме мислиш?

„Мисля те за боклук — помисли си Флий, докато гледаше русата й коса, скъпата й блуза и обеците й. — Знаеш ли какво, Катрин? Аз те мразя. Мразя високомерието, с което ме гледаш. Мразя преклонението ти пред властта и парите. Мразя това, че когато завиваш, принуждаваш другите коли да спрат; как онзи ден остави джипа си по средата на пътя, излезе навън и проведе дълъг разговор с градинаря си, без да ти пука, че другите трябваше да чакат пет минути. Мразя това, че комините на къщата ти бълват пушек и че изхвърляш по двайсет торби боклук на седмица. Мразя начина, по който говориш с подчинените си. Тогава ти така опищяваш всичко, все едно те са престъпници, а не твоят дебел като прасе съпруг, който краде пари по електронен път и всъщност е най-големият престъпник.“

Искаше й се да каже всичко това. Искаше й се да опре Катрин Оскар в стената и да й каже всичко в очите. Но, разбира се, не го направи. Флий знаеше как да нанесе удар и как да повали някого, но знаеше и как да възпира гнева си. Затова само кимна и каза спокойно:

— Хубаво. Говори с него. Обясни му добре всичко, защото, ако това се повтори, ще взема мерки. Ясно ли е?

След този случай Оскарови я оставиха на мира. От време на време тя виждаше как момчето я гледа злобно зад стъклото на джипа и чуваше как й се смее от прозореца на къщата. Но това нямаше никакво значение. Не искаше да има нищо общо с тези хора. В дългите летни вечери от далечината долиташе цвиленето на конете им, но това беше всичко.

Катрин обаче никога нямаше да се откаже от градината. След около шест месеца започна да оставя гласови съобщения на телефона на Флий. Обясняваше, че много искат да купят градината и ще говорят с общината и с различни институции за защита на културното наследство. Два или три пъти месечно й изпращаше бележки, а всяка седмица наминаваше, за да каже „здравей“ и да попита „дали няма някакво развитие“. Флий поддържаше напрежението.

Сега, след като звънецът издрънча за втори път, тя разбра, че Катрин е дошла да пита за бележката: „Получи ли я? Помисли ли си за цените на имотите?“. Затова се спотайваше и я чакаше да поклати нетърпеливо глава, сякаш за да изрази следните мисли: „Какви хора са тези Марли? Защо харчеха парите си за водолазни експедиции в разни глупави части на света, когато можеха да си купят свястна кола?“. След това щеше да се обърне и да се отдалечи с вдървена походка. Дори стъпките й звучаха различно по чакълестата алея. Нейните крака като че ли удряха камъчетата по-силно от краката на другите хора.

Флий изчака шума от стъпките да заглъхне и когато се убеди, че отново е сама, погледна отвореното шкафче и банята. Там имаше резервна четка за зъби, ножичка и контрацептиви, които не й трябваха и отдавна трябваше да изхвърли. Беше забравила какво търси. Главата й гореше, пълна с мисли за случилото се миналата нощ.

Скътано в задната част на шкафчето, точно зад витамините, които вземаше, за да засили имунната си система, се намираше пакетче „Куелс“. Том използваше тези таблетки против повръщане. На Флий вероятно щяха да й потрябват тази вечер. Кайзер я беше предупредил, че активните съставки на ибогаина ще предизвикат гадене. Тя взе таблетките, чийто срок на годност сигурно отдавна беше изтекъл, и ги остави на мивката, за да са й подръка.

Затвори шкафчето, избърса се хубаво, облече широки панталони и фланелка и нахлузи една стара китайска шапка на влажната си коса. Намери ключовете и скочи в колата. Докато държеше волана, разгледа вените на ръката си. По-късно през деня в кръвта й щеше да има отрова, вещество, с помощта на което щеше да говори с мъртвите. За тази цел обаче главата й трябваше да е хладна. Не я интересуваше, че началникът й можеше да я обвини в намеса в разследването. Това, което беше видяла и почувствала миналата нощ, трябваше да си отиде. Трябваше да бъде предадено на друг, преди да вземе ибогаина.

Докато напускаше алеята пред къщата, даде рязко газ, за да завърти на място гумите на стария си форд. След това мина покрай имението на семейство Оскар и натисна клаксона няколко пъти. Катрин Оскар трябваше да знае, че си е била вкъщи през цялото време.

 

 

Прахта бе това, което привлече вниманието на Флий. Госпожа Мабуза вероятно можеше да готви добре, но със сигурност не поддържаше къщата си както трябва. Върху разпятията, които бяха поставени навсякъде, нямаше никаква прах, но около тях имаше. Кръстовете бяха чисти не защото някой ги бе избърсал, а защото бяха нови. А освен това по стените зад тях имаше следи, които показваха, че преди това там е имало други предмети. Кръстовете служеха за демонстрация. Флий беше сигурна в това. Те трябваше да бъдат потвърждение, че в къщата живеят християни.

Почука на вратата на заместника на главния разследващ. Никой не се появи и тя я открехна лекичко. Кафъри беше сам. Стоеше леко разкрачен, с ръце в джобовете. Вниманието му беше погълнато от гледката пред прозореца. Тя го огледа отзад и стигна до извода, че не си е бил вкъщи предната нощ. Струваше й се, че е прекарал нощта в офиса. Или в колата си. Зачуди се дали има дом, или живее в тренировъчния център и си търси квартира.

След това погледна късо подстриганата му коса и си представи как той лежи в леглото. Спи, а едната му ръка е протегната встрани. Загорялото му лице е притиснато във възглавницата така, че мускулите на раменете му са леко стегнати. Тя се изкашля и прогони появилите се в главата й образи.

— Здравей!

Той се обърна. В очите му имаше пустота и гняв и за момент Флий се помисли, че не я е познал. След това лицето му се проясни. Той си пое дълбоко дъх и се усмихна.

— О, здравей. Извинявай, нещо се отнесох. — Издърпа един стол и я покани да седне. — Бях се размечтал.

Тя свали шапката си, приглади косата си и седна.

— За какво?

Той се облегна на бюрото, кръстоса ръце на гърдите си и започна да си играе с някакъв кламер. Погледна я за миг и за този миг Флий разбра много неща за него. Например разбра, че очите му не са кафяви, както си беше помислила първоначално, а сини, с много тъмни мигли. Тъмни като косата му.

— Не очаквах, че ще дойдеш, а и нямам работа за екипа ти днес. Може би знаеш нещо, което аз не знам.

Тя отдели очи от лицето му и се престори, че оглежда малкото офисче. Боята беше захабена, а на стената висеше една вехта карта.

— Е? — настоя той.

— Да — каза бавно тя. — Искам да ми обещаеш, че това, което ще ти кажа, ще си остане между нас.

Той вдигна вежди и се усмихна леко.

— Добре. Давай!

— Ще бъда честна. Постъпих глупаво.

— Аха.

— Говорих с Гифт Мабуза. Собственикът на „Ровът“.

Кафъри се засмя така, сякаш не й вярваше.

— Наистина. Посетих го в къщата му миналата мощ.

— Още не е в Англия. Ще пристигне следобед.

— Дойде по-рано. Може би е знаел, че го търсите.

Изражението на Кафъри стана безизразно, а ръцете му се отпуснаха до тялото.

— Говориш сериозно. Наистина си се срещала с него.

— Не се представих за полицай.

— А кой е казал, че си?

— Отидох там с един приятел, който го познава.

Кафъри хвърли кламера в кошчето за боклук.

— Доста глупаво, бих казал. Доста.

— Знам. — Тя поклати глава. — Но той няма да избяга. Сигурна съм. Чака те. А… като сме подхванали темата колко съм глупава, направих и още нещо. — Бръкна в джоба си, извади торбичката с влакната и му я подаде. — От килима са.

Той я взе и попита:

— Какво?

— Ти ми каза, че по ръцете има влакна от килим. Така че си помислих… помислих си, че това може да помогне.

Кафъри огледа торбичката, отиде до шкафа, извади един хартиен плик и я постави в него. Махна капачката на химикалката си и се зачуди какво да напише. След това се отказа, надраска една бележка и я залепи върху плика.

— Влязох съвсем легитимно.

— Знаеш какво казва наредбата. Има разлика между съгласие и реално съгласие. Не си казала на никого коя си и си използвала връзките си, за да се сдобиеш с информация — каза той с търпелив, монотонен глас. — Да се надяваме, че защитата не знае и няма да си направи труда да провери, защото в противен случай могат да кажат, че си агент под прикритие без оторизация.

Челюстта на Флий се стегна. Прииска й се да излезе. Кафъри вероятно беше прав — защитата можеше да извади силен коз. Тя обаче нямаше да му позволи да се държи пренебрежително с нея. Поизправи се малко и изпъна рамене. Това винаги я караше да се чувства по-силна.

— А влакната? — попита тя. — Приличат ли на тези по ръцете?

В първия момент реши, че не я чува. Той продължаваше да гледа замислено хартиения плик. Влакната сякаш му говореха нещо.

— Същите ли са? — настоя тя.

Той не обърна внимание на въпроса й.

— Вчера ти няколко пъти спомена, че собственикът е африканец. Какво имаше предвид?

— Сигурен ли си, че искаш да знаеш?

— Сигурен съм.

— Добре. — Флий посочи компютъра. — Може ли?

— Много е бавен. Все едно е още с модем — най-доброто в Ейвън и Съмърсет. Нужни са му пет минути да зареди една страница, ако трафикът е лош.

Флий придвижи стола си напред, като подпря пети на пода и се оттласна. Размърда мишката и след като екранът се изчисти, въведе търсенето си. Кафъри се оказа прав, сървърът беше ужасно бавен. Влезе в сайта, който търсеше, и каза:

— Ето.

Кафъри застана до нея и се приведе леко напред, за да види какво има на екрана. Не се беше прибирал вкъщи миналата нощ, но затова пък беше намерил къде да се изкъпе. Беше близо до нея и тялото му миришеше на сапун.

— Какво е това? — каза той провлечено.

Тя искаше да му покаже нещо познато — торса на малко момченце, който намериха във водите на Темза. Полицията го кръсти Адам, защото единствените улики, по които можеше да бъде идентифициран, бяха оранжевите шорти, съдържанието на стомаха и нарочно премахнатия първи прешлен.

— Докато работеше в Лондон — попита внимателно тя, — занимава ли се с Адам?

— Адам?

— Малкото момченце, което откриха в Темза. Торсът.

— Да — отговори той. — Някои от колегите ми работиха по случая. Но защо… — Гласът му заглъхна, а очите му се впиха в нейните. Изглеждаше притеснен. — О, господи! Разбирам какво имаш предвид.

Тя не отговори. В течение на разследването на случая „Адам“ полицията се насочи към Африка, където подозренията им бяха потвърдени. Цветът на шортите и липсата на първия шиен прешлен, считан от много африкански религии за център на човешкото тяло… всичко съвпадаше.

— Мути — промърмори Кафъри. — Това ли искаш да кажеш? Мути убийство.

— Да — отговори тя и в стаята за момент настана тишина.

Мути — черна магия. Самата дума можеше да накара човек да изтръпне. Африканска магическа медицина. Религиозен ритуал. Понякога той включваше убийството и разчленяването на хора. През последното десетилетие се бяха появили сигнали, че този ритуал си пробива път и във Великобритания.

— Прочетох го в една книга. — Флий произнесе тези думи с много тих глас. Като че ли се страхуваше да говори за такива неща. — Книга за африканска магия и шаманство. В нея имаше снимка на отрязани ръце. Някакъв човек от Йоханесбург влязъл в затвора за това. Отрязал ръцете на покойник и ги продал на местен бизнесмен.

— За какво са му трябвали?

— Искал да привлече повече клиенти. Такава била идеята. Заравяш ръцете или ги поставяш в стените, а след това клиентите започват да прииждат. Доколкото разбрах от книгата, най-добре е да бъдат поставени… — тя направи пауза — под входа на сградата.

Очите на Кафъри бяха леко зареяни, като че ли се концентрираше върху нещо. След това отново погледна екрана и тихо попита:

— А това?

Там имаше някакъв смачкан кафяв обект с размерите на спален чувал.

— О, господи! Не знам защо ти го показвам, но това нещо ме накара да се замисля колко далече могат да стигнат някои хора.

Кафъри се приближи до монитора и се вгледа в гънките и раздърпаните жълтеникави краища.

— Какво е това?

— На какво ти прилича?

— Не знам. — В стаята пропълзя мрак. Сякаш слънцето се скри зад облак. — Не знам защо, но си мисля, че това е човешка кожа.