Мо Хейдър
Ритуал (16)

15.

Сега, когато слънцето залязваше и температурите падаха, Ходещия мъж престана да ходи. Промъкна се покрай оградата до пътя и започна да приготвя бивака си. За целта използваше картоните, които беше събрал през деня. В осем и половина Джак Кафъри отби колата си от другата страна на шосето, като остави фаровете включени.

Не излезе от колата, просто изключи двигателя и се вгледа в мъжа. Вече месеци наред мислеше за него, а сега се чувстваше странно, че е дошъл тук.

Ходещия мъж беше свикнал с навиците на шофьорите и не му обръщаше никакво внимание. В момента, в който той се извърна да вземе още дърва за огъня, Кафъри видя лицето му и си помисли, че сигурно е роден направо в някое огнище. Беше покрит със сажди от глава до пети. Над ботушите му се показваха дебели, почернели от мръсотия чорапи, които бяха овързани около прасците му с парчета плат. Якето му, пристегнато в кръста със сезал, беше толкова замърсено, че трудно можеше да се определи какъв цвят е. Мъжът наближаваше петдесетте, така пишеше в досието му. Възрастта му обаче трудно можеше да се определи визуално. Косата му падаше под раменете, а дългата черна брада скриваше по-голямата част от лицето му.

Кафъри взе палтото си и излезе от колата. Пътят беше толкова тесен, че короните на дърветата покрай него се сливаха и образуваха тунел. Последните слънчеви лъчи едва-едва се процеждаха през гъстата растителност наоколо. Кафъри затвори вратата на колата, закопча палтото си и пресече платното. Успя да се промуши през изсъхналите глогове, но разкъса старите си панталони и раздра десния ръкав на палтото си.

Щом излезе на полето, извади плетената си шапка и я нахлузи върху главата си. Беше доста студено, сякаш още бе зима. Спря сред изораното поле и зачака. Ходещия мъж продължи да приготвя бивака си. Извади една мръсна запалка и я доближи до купчината клони. Огънят веднага се разгоря. Клонките запращяха, а по мрачното поле затанцуваха сенки.

Кафъри се приближи още няколко крачки и каза:

— Ти си Ходещия мъж, нали?

Мъжът не реагира. Хвърли една цепеница в огъня и се приготви да добави още две.

— Ти си Ходещия мъж, нали?

— В кръщелното ми свидетелство пише друго. Майка ми също се обръщаше към мен по друг начин.

Кафъри скръсти ръце. Ходещия мъж говореше на книжовен език, а от гласа му лъхаше добро възпитание. Той сякаш изобщо не се интересуваше от него и не изглеждаше изненадан. Хвърли цепениците в огъня и се загледа в тях. След това, явно доволен, че огънят се е разгорял, заби две пръчки в земята, разви одеялото, което носеше на гърба си, и го закачи на пръчките, за да го постопли. От дрехите и от устата му излизаше пара.

— Дълго те търсих — каза Кафъри.

— И как ме намери? — Гласът му беше спокоен, леко весел. — Аз не съм лесен за откриване. Движа се. Ходя.

— Аз пък намирам хора. Полицай съм.

Ходещия мъж прекрати заниманията си и най-сетне вдигна глава. Имаше сини очи, които Кафъри стреснато разпозна — бяха същите като неговите. Сякаш имаха роднинска връзка. Далечна ирландска жилка.

— Не харесвам полицаите. — Ходещия мъж присви очи към Кафъри. Спокойно огледа плетената му шапка, грубото палто и обувките „Док Мартенс“. Може би си мислеше, че не прилича на ченге. Или пък бе забелязал очите му.

— Така — продължи след известно време той. — Старите ми приятели. Полицаите. Знаят къде съм, нали?

— Имат някаква представа. Обща представа. Ти не се отдалечаваш много от Съмърсет и Уилтшир.

Ходещия мъж се засмя.

— Да не би да си мислят, че не съм стоял достатъчно на топло? Или че ще го направя отново? Че ще посегна на някой друг?

— Пристигат обаждания в полицията. От случайни хора, които не знаят кой си. Сигурно са видели, че спиш на открито, и са помислили, че си болен.

— Или че съм опасен.

— Нямаме навика да пренебрегваме информацията. Имаш досие.

— Досие — каза Ходещия мъж замислено, сякаш думата му се струваше неподходяща. Обърна се с гръб към Кафъри, за да приготви вечерята си. — До-си-е.

Проби четири консерви с отварачката, която беше вързал на врата си, и ги постави в огъня. След това седна тромаво на земята и дръпна парцалите, с които бяха увити краката му. Внимателно събу ботушите си и ги постави до одеялото. Изхлузи чорапите, в случая три чифта, и разгледа стъпалата си. Местата, на които обикновено се образуват мазоли, бяха черни. Сякаш тялото на Ходещия мъж изпускаше някакъв вид защитна смола. Той подсуши краката си с парцал, обу два чифта сухи чорапи и нещо подобно на чехли, които завърза за глезените си. Най-накрая дойде време да се погрижи за ботушите си. Провери дали има нещо в тях, изтръска ги, а после ги намаза отвътре с вазелин и ги остави да се сушат до огъня. Прекарваше цялото си време в ходене, затова ботушите му имаха нужда от много грижи.

— Изминах дълъг път, за да се видим.

— Сега ли?

— Отне ми доста време да стигна дотук.

— Е, на мен ми отне цял живот да стигна там, където съм сега.

— Знам — каза Кафъри и се размърда. Много беше студено. — Искам да ми кажеш някои неща. Да поговорим за онова, което си направил.

Ходещия мъж отново се засмя, меко и вежливо, сякаш Кафъри му беше казал някаква смешка.

— А къде пише, че съм готов да говоря безплатно? А? Да не би на гърба ми да има бележка, че ще говоря с всеки срещнат? — Продължаваше да се смее. — Ти не си ми началник? По-ли-цай.

Кафъри разкопча палтото си, извади бутилка скоч и я подаде на скитника.

— Донесох ти нещо.

Ходещия мъж се втренчи в бутилката, а след това в лицето му. След кратко колебание се приближи и я взе. Завъртя я в ръцете си. Ноктите му бяха удебелени, пожълтели и някак разядени отвътре, като че ли всеки момент можеха да паднат. От тялото му се носеше миризма на пушек и подпалки.

— През хиляда деветстотин и осемдесета година — каза той замислено, като разглеждаше етикета на уискито, на него беше изобразен берач на чай, — къщите в Бристол струваха средно двайсет хиляди лири. Знаеш ли това?

Кафъри беше свикнал с подобни смени на темата на разговора. Това беше част от професията му.

— Не. Бих могъл да направя предположение за цената в Лондон, но не и за тукашната. Не съм местен.

— Е, сега вече си наясно. Двайсет хиляди. Родителите ми бяха лекари. И двамата са вече мъртви, разбира се. Притежаваха една от най-големите къщи в Клифтън. Платиха за нея шейсет хиляди през осемдесета, а след като умряха, къщата стана моя. Естествено, нямаше как да се възползвам от нея, защото бях в затвора… — Той изсумтя и завъртя тъмносините си очи. — … Но ти вече знаеш това, нали?

— Чел съм досието ти.

— Съдия-изпълнителите платиха данъците и настаниха в къщата някаква компания. Прибраха наема за десетте години, които ми оставаха да излежа. Прекрасна къща, дори и аз го разбирах. Имаше шест спални, гаражи, построена в стил крал Джордж. Така казах на брокерите. Продадох я веднага щом излязох от пандиза миналата година. Колко мислиш, че ми дадоха?

— Наскоро продадох къща в Лондон. Родителите ми дадоха за нея петдесет хиляди през седемдесетте, а аз получих повече от триста и петдесет. Не знам. Петстотин хиляди?

— Четири пъти по толкова. Почти два милиона. Месечната лихва, която получавам, е повече от осем хиляди. Това има ли го в досието ми? — Той подхвърли бутилката във въздуха, след това я улови и се усмихна щастливо.

— Ето — каза той и бутна уискито в гърдите на Кафъри. — Аз пия сайдер. Все пак ти благодаря.

 

 

Флий остана при Тиг до осем часа. Купиха си риба и чипс от единственото магазинче в Бристол, в което все още увиваха продуктите във вестници. Занесоха храната в апартамента, сипаха си вино и говориха. През цялото време тя се канеше да го попита за съобщението, за проблемите, за които беше споменал. Този въпрос обаче непрекъснато й убягваше и тя го попита чак когато стана време да си ходи. Той махна с ръка и каза, че всичко е наред и просто е искал да я види.

Флий закопча якето си и целуна Тиг по бузата, въпреки че знаеше какво ще се случи. Той винаги се вцепеняваше в подобни ситуации. И сега изглеждаше вцепенен. Ръцете му висяха безжизнено надолу и приличаше на ударен от гръм. Точно когато се усмихваше вътрешно на способността си да парализира Тиг, тя видя, че майка му стои до вратата. Беше облечена в розов пеньоар, а дългата й посивяла коса падаше по раменете й. Изглеждаше на повече от петдесет години и сякаш само част от нея бе на този свят. Същински скелет в нощница.

— Мамо — каза Тиг. — Мамо, лягай си. Късно е.

Тя обаче не помръдна. Изглеждаше объркана и гледаше ту към единия, ту към другия. Устата й се отваряше и затваряше като на риба. Опитваше се да каже нещо. Тиг стана, хвана я за ръката и тя простена:

— О, Томи. Моля те! Кажи им да си ходят, скъпи. Кажи им да ме оставят на мира.

— Мамо, сънувала си. Хайде в леглото.

— Кажи им да ме оставят на мира онези черните.

— Мамо, моля те. — Тиг я прегърна с една ръка и се опита внимателно да я избута към коридора. — Хайде да си лягаш.

Тя обаче му се противопостави. Хвана се за касата на вратата и погледна към Флий. Търсеше помощ. Под пожълтялата й, болнава на вид кожа прозираха сини вени.

— О, скъпа — прошепна тя. — Толкова съм притеснена.

— Госпожо Бейнс, помните ли ме? Аз съм Флий. Виждали сме се и преди.

— Ще ги помолиш ли, мила? Кажи им да ме оставят на мира, да престанат с тази музика и тези миризми! Кажи им да спрат да тичат из коридора и да надничат през стените!

— Не се тревожете, госпожо Бейнс. — Флий пристъпи напред и докосна ръката й. Беше студена и крехка като кибритена клечка. — Сигурна съм, че Томи ще се погрижи за всичко.

Жената примигна, след това заплака — слабо, объркано скимтене, в което нямаше и капка енергия.

Протегна ръка към Тиг.

— Томи, кажи на онзи дребния да спре да наднича през стената.

— Мамо. Това е телевизионно предаване. Гледала си твърде много телевизия.

— Знам, че е телевизионно предаване, Томи. Знам. При теб ли е онова ножче? — Тя се отскубна от него и огледа кухнята със замъглените си очи. — Къде е ножчето? Ножчето на баща ти с костената дръжка. Дай ми го, за да имам с какво да се защитавам.

Тиг хвърли отчаян поглед към Флий. Искаше помощ от нея. Тя обаче не можеше да му помогне, затова направи съчувствена гримаса. Може би се заблуждаваше, че има нещо общо между проблемите на брат й и тези на майката на Тиг. Тук нещата бяха много по-лоши. Брат й просто беше депресиран и нямаше работа. На Тиг му беше изключително трудно, но въпреки това не прибягваше до наркотици.

— Хайде, мамо, ще те заведа до леглото. След това ще ти донеса топло мляко. Искаш, нали?

— А ножчето?

— Ще ти го донеса. Ще го донеса веднага щом си легнеш. Обещавам.

— И ще им кажеш да не ме гледат, докато съм в леглото?

— Разбира се. Обещавам. Ще изключа телевизора.

Тиг постави ръце на раменете й и внимателно я насочи към претъпкания с боклуци коридор. Флий гледаше с празен поглед поклащащата се на пантите си кухненска врата и мислеше, че каквито и отношения да има човек с родителите си, все някога се появява болката.

 

 

Като че ли Ходещия мъж не беше такъв, за какъвто го мислеха. Освен сайдера и парите (Кафъри беше сигурен, че никой не знае за парите) имаше и нещо друго. Той определено не спираше да пренощува там, където го завари залезът. Нещата бяха предварително планирани. Имаше импровизирани бази, малки скривалища близо до пътя, където знаеше, че няма да го безпокоят. Криеше разни неща под камъните, под хранилките за говеда, в процепите на рушащите се стени. На мястото, където бяха сега, държеше консерви, купчина гумени изтривалки и четири буркана със сайдер, заровени в рохкавата пръст до храстите.

— Човек трябва да пие алкохола, произведен от земята, на която е в момента. — Той отвори буркана със зъби. — Отиваш в Куба — пиеш ром, отиваш в Мексико — пиеш текила. Никога няма да имаш махмурлук, ако се съобразяваш с това правило. За направата на тези питиета е използвана мъдростта на много поколения. Хората са проучвали влиянието на климата, почвата и водата върху човешкото тяло.

Кафъри отвори бутилката скоч и изля съдържанието й на земята. После се наведе напред и я подаде на Ходещия мъж, който внимателно я напълни с мътен сайдер.

— В Съмърсет трябва да се пие сайдер.

Огънят се беше разгорял и сега пръскаше светлина по лицата на двамата мъже. Седяха на гумените постелки и наблюдаваха падането на нощта. След като и последните слънчеви лъчи изчезнаха, на северозапад изгряха светлините на Бристол, мъгливи и нереални под сивото небе. Сякаш там имаше фантастичен град, в който живееха дракони, а не студенти, наркодилъри и озлобени хора, способни да отрежат нечии ръце и да ги заровят.

Кафъри допря бутилката до устните си. Сайдерът беше студен, но ароматът на ябълкови градини, есен и детство го удари толкова силно, че той почти пресуши шишето просто за да остане със спомена и да не мисли за отрязани човешки ръце.

— От един фермер го взимам — каза Ходещия мъж. — До деветдесета година той все още слагаше труп на животно в казана. Прасе или пиле. Казваше, че така сместа се смекчава. Откакто инспекторите спряха тази практика, сайдерът е бледа сянка на това, което беше.

Кафъри отпи още малко. Не му пукаше, че е с кола. Фермерите и работниците живееха по този начин и самата мисъл за това го успокояваше. Сега, когато усещаше топлината на виното в корема си и студа на изораното поле зад гърба си, се опита да се отърси от проблемите на деня и да забрави нещастника, който беше останал без ръце. Избърса уста, присви колене и подпря лакти на тях.

— Какво да ти дам? — попита той. — Не мога да ти дам пари, а и не знам от какво се нуждаеш.

Ходещия мъж го дари с крива усмивка.

— Искам две неща.

— Две?

— Първо, трябва да ми кажеш кой е този човек, който се появи като призрак от нищото, за да ме моли да му разкажа миналото си.

— Аз съм Джак. — Протегна ръка, очаквайки мъжът да я поеме.

Ходещия мъж не отговори на поздрава.

— А има ли и друго име, което върви заедно с първото? Фамилно?

— Кафъри — отговори той и отдръпна ръката си сконфузено. — Джак Кафъри.

— Джак Кафъри. — Ходещия мъж се засмя. — Джак Кафъри, полицай.

Добави още дърва в огъня и намести консервите. От две от тях излизаше пара, така че той ги издърпа настрани, върху въглените. Слънцето се беше скрило и заплетените в клоните бели пухчета имаха синкав оттенък. Приличаха на малки нощни облачета.

— Лондон, а? Там ли живееш?

— Не. Тук живея. В Мендип.

— Но си лондонско момче. Веднага забелязах. Още преди да отвориш полицейската си уста.

— Семейството ми е от Ливърпул, преди това — Донегал. Аз обаче съм от Лондон. А сега съм тук. Преместих се на нова работа преди два месеца…

— На запад?

— Защото исках да говоря с теб.

— Можеше просто да си купиш евтин билет, да прекараш с мен един ден и после да се върнеш пак в прекрасния Лондон.

Кафъри се усмихна сухо.

— Но това не е всичко — каза Ходещия мъж. — Нали? Не си дошъл само заради мен.

— Винаги има още нещо.

— Жена? — Под брадата му проблесна усмивка. — Полицай Джак Кафъри, не се опитвай да ме заблуждаваш. Винаги има и жена.

— Имаше. Имаше жена. Да.

Ходещия мъж се взря в лицето му и зачака. Кафъри въздъхна.

— Тя искаше деца. Колкото по-силно ме молеше, толкова по-твърдо й отказвах. Докато не се навряхме в месомелачката на живота и преди да се усетим… — Той плесна с ръце и въздушната струйка разлюля пламъците. — Ами — добави той усмихнат. — Предполагам, че не съм я обичал достатъчно. Но при всички положения не можех да го направя. Просто не мога да имам дете. Не и след това, което съм виждал.

Настана тишина. Светлините на излитащия от бристолското летище самолет се издигнаха над хоризонта. Двамата погледнаха натам. Може би се преструваха, че не мислят за думата „деца“ и различните значения, които тя имаше за тях. Ребека знаеше, че думата „деца“ е табу за Кафъри. Но въпреки това казваше, че енергията, която той влага в живота, е безсмислена, щом нямат дете. Кафъри я питаше какво точно има предвид, а тя му отговаряше: „Опитите ти да разбереш какво се е случило с Юан и цялата енергия, която влагаш в работата си, не означават нищо. Абсолютно нищо. Всичко това е напразно“. На Кафъри това му се виждаше странно, защото винаги беше вземал работата си на сериозно. Когато обаче си помислеше за дете, си представяше нещо ефимерно, нещо, което лесно може да се изгуби. Представяше си опита да се улови мъглата в шепи.

След известно време Ходещия мъж се изправи тежко на крака. Извади тенекиени чинии от скривалището си и ги занесе до огъня. Изтъркаля консервите навън с пръчка и притисна едната между краката си, за да я отвори с швейцарското си ножче.

— Ще ядем след малко. — Върху челото му се появи пот. Стичаше се по мръсната му кожа и изчезваше в брадата му. — Ще ядем. А след това пак ще поговорим.

Кафъри хвана бутилката с две ръце и погледна мъжа. Разликата във възрастта им беше само десет години, но по някаква причина, вероятно свързана със сайдера, се чувстваше така, все едно е с баща си. Ходещия мъж изсипа храната в чиниите. Ядоха пудинг с месо, малки картофчета и някакви подправки, които Ходещия мъж извади от джоба си. Кафъри не разбра защо се получи така. Може би причината бе в студа или пък във виното, но месото и зеленчуците му се сториха толкова вкусни, че той щеше да помни това угощение до смъртта си. Омете чинията, а след това облиза пръстите си. Ходещия мъж се беше нахранил и го наблюдаваше.

— Е, Джак Кафъри — каза той, — ти заряза онази жена, а сега какво? Тук нямаш ли си жена?

Кафъри се усмихна.

— Не. Нямам.

— Какво се мотаеш тогава?

Кафъри остави чинията на земята и бръкна във вътрешния джоб на палтото си, за да извади тютюна.

Все още не се беше отказал от вредния навик. Бавно започна да си свива цигара. При споменаването на думата „жена“ в съзнанието му беше изникнал образът на Флий. Онази сутрин на пристанището. Тъмнорусата й коса и приятният загар на ръцете й. Докато облизваше цигарата, за да я залепи, той пак погледна към светлините на Бристол.

— Проститутки — каза той. — Ходя при проститутки. Ето там, в Бристол.

— Проститутки или проститутка?

— Повече от една. Рядко ходя при някоя втори път.

— Колко често?

— Не твърде често.

— Колко често е не твърде често?

Той запали цигарата, дръпна няколко пъти и се замисли за телата, за лицата и за уличните лампи. Замисли се за празнотата, която чувстваше в гърдите си и която жени като Кийли не можеха да премахнат.

— Един път седмично. Защо? Ти как си с жените?

Ходещия мъж се озъби, показвайки върха на езика си.

— Приключих с това. Сложих край след случката. Това принадлежи на друг живот. Не ми липсва, като си представя, че това е нещо, което другите хора правят в друг живот.

Мъжът стана, прибра чиниите, избърса ги с парцал и ги сложи до канавката. После затвори буркана с виното и го скри под храстите. Издърпа една дълга гумена постелка и я хвърли в канавката.

— Време е да си лягам.

— Второто нещо. Не ми каза кое е второто нещо, което искаш от мен.

— През пролетта си лягам един час след смрачаване — продължи Ходещия мъж, сякаш не беше чул думите му. — Такъв е режимът ми, откакто ме пуснаха от затвора. Ти остани, ако искаш, но не те съветвам да спиш под звездите. Първо, е студено, и второ… — Подреди дрехите си в канавката, за да си направи постеля и да ги постопли малко с тялото си. Взе одеялото, бързо го нави, за да запази топлината, която беше поело от огъня, и го опъна върху дрехите. — И второ, едва ли искаш да спиш близо до мен. Имам предвид… — Той цъкна с език. — … откъде да знаеш как ще изглеждаш, когато се събудиш.

Кафъри стана.

— Ти искаше две неща. Аз изпълних едното. Кое е другото?

Ходещия мъж се приближи и този път Кафъри видя несигурност в походката му. Накуцване или някакво колебание.

— Има още едно нещо, което можеш да направиш, Джак Кафъри. Чак след това ще говорим.

— Кажи го!

— Бели и лилави минзухари. Това е цената. Шепа минзухари.

— Откъде да намеря минзухари по това време на годината?

— Донеси ми луковици, аз ще ги засадя. Но когато ги донесеш, само ще ме слушаш какво говоря. Няма да ми изнасяш лекции и няма да се опитваш да ме превърнеш в примерен член на обществото. Аз съм това, което съм, и не се опитвай да ми пробутваш онези неща за изкуплението. Ясно?

— Разбрах. Никакво изкупление.

— Добре. Лилавите минзухари не се срещат така често, както преди. Не са модерни, а и не се намират лесно. Но… — Той постави ръка на гърдите на Кафъри и я задържа там, като че ли искаше да усети сърцето му. — Но ти ще ги намериш. Ще намериш моите минзухари. Знам, че ще успееш.