Мо Хейдър
Ритуал (36)

35.

17 май

Слънцето бавно прекоси долината. Флий се беше прибрала вкъщи и седеше до отворения прозорец, точно под глицинията. Беше облякла градинското яке на майка си. Наблюдаваше как сенките на дърветата се движат по ливадата. В кръвта й все още имаше отрова. Усещаше я в гърлото си, а освен това виждаше с периферното си зрение как светът от време на време се измества настрани. Въпреки това се чувстваше пречистена и лека. Наркотикът сякаш бе премахнал ненужните пластове, оставяйки мислите й чисти и подредени.

Нещо я караше непрекъснато да се връща към разговора между баща й и Кайзер в хотела: „Ние сме в Южна Африка, а не в Нигерия. Не се случи тук“.

Флий знаеше, че този разговор е спомен, а не халюцинация. Спомен, който бе успяла да съживи с помощта на ибогаина. Покрай него си припомни и друг факт — баща й беше казал нещо странно в деня, в който я представи на Кайзер. Флий подозираше, че баща й има нещо общо със случката в Нигерия.

Това се беше случило преди много, много години. Двамата с Том бяха още деца, а къщата на Кайзер бе нова, недокосната от преустройствата — от желанието му да се зарови в хълма като термит. Флий не можеше да разбере защо сега съзнанието й е погълнато от разговора, който родителите й бяха провели през осемдесетте години на миналия век.

— Не мислиш ли, че това е плесница в лицето на науката? — Дейвид Марли седеше зад волана на семейната кортина. Носеше плюшено сако и шарена вратовръзка. — Какво са му направили в Африка? Нарекли са него и хората му неморални. Кога ли пък моралът и науката са седели заедно на една маса.

Флий си представяше сцената съвсем ясно. Двамата с Том седяха на задната седалка и бяха облечени с шорти, фланелки и сандали. Тя гледаше кацналата на ръба на долината къща на Кайзер. Спомняше си дори и розовата блузка на майка си. Не можеше обаче да си спомни дали родителите й казаха какво се е случило с Кайзер. Те като че ли не посмяха да се изразят ясно.

— Не мислиш ли, че университетът трябва да бъде порицан от международната общественост заради уволнението му?

— Всъщност не — каза Джил Марли. — Това, което е направил, наистина е неморално, ако се интересуваш от мнението ми. Възмутително. Нечовешко.

— Нечовешко? — Дейвид Марли наби рязко спирачки и паркира пред къщата. Изключи двигателя и се извърна към жена си. — Как можа да кажеш това? Как можа? Понякога си мисля, че си лоша като другите.

— О, скъпи — каза Джил и сви рамене. — Сигурна съм, че не говориш сериозно.

Типично за майка й. Леко свиване на раменете — съвсем небрежен жест. Винаги беше така. Баща й искаше схватка, а майка й го успокояваше и обезвреждаше с помощта на това леко свиване на раменете.

Чу се хрущене на чакъл. Флий се поизправи, примигна и се върна в настоящето. Някой беше паркирал пред къщата. Тя стана и отиде до прозореца. Мисълта й вървеше бавно, вдървено. Дръпна завесата, като си мислеше колко груба е материята й. Том излизаше от очуканата си черна кола. Флий стана. Чувстваше се леко унесена. Стори й се странно, че е забравила, че той ще дойде. Том се оказа прав, когато й каза, че ще забрави.

Той излезе от колата и тръгна покрай къщата, като спря за момент, за да огледа градината. За секунда Флий видя всичко през неговите очи. Дърветата, езерото, Мостът на въздишките и терасите, които се спускаха надолу и изчезваха в далечината. Начинът, по който всичко се разпадаше.

Тя отиде до задната врата и я отвори. Отвън беше по-топло. Черният покрив на колата отразяваше слънчевите лъчи.

— Здравей!

— Здравей!

Не беше облечен много добре — износен костюм, вратовръзка, обувки с леко протъркани бомбета. Флий се замисли за онази нощ, когато приготвяха екипировката си. Кайзер и баща й се бяха дръпнали встрани от Том, за да не ги чуе. Том — неприетият. Винаги.

Ключовете на форда бяха закачени на вратата. Тя ги взе и му ги подаде. Все още имаше чувството, че тялото й е някъде другаде. Усещаше ръката си като чужда.

— Резервоарът е пълен — започна тя, но спря, защото очите й се напълниха със сълзи.

— Флий?

Тя поклати глава и докосна ръката му. Сведе поглед и се опита да възпре сълзите.

— Пази се — каза тихичко тя. — Моля те, пази се.

Том я прегърна. Въпреки че не беше силен и мускулест, тя веднага се почувства сигурна, защитена. Миришеше на сапун, някаква лека миризма, може би на здравец. Така и не бе свикнал да използва нещо по-мъжествено.

— Не се тревожи за мен. Вече съм голямо момче.

Искаше й се да му каже: „Не, не си. Ти си малкото ми братче“, но си замълча. Усмихна се и кимна, а след като той си тръгна, дълго стоя на прага и гледа как следобедното слънце се плъзга над терасираните ливади. Колко различен щеше да е животът им, ако не беше онази дупка в африканската пустиня.

 

 

Имаше един момент, в който тревогата на Мабуза се засили. Тогава той наистина изглеждаше изплашен. Като се има предвид какви теми обсъждаха, може би имаше причини да се страхува. Да, обаче гемиите му потънаха точно когато стана въпрос за Токолоши.

— Дламини някога казвал ли е дали се интересува от мути? — попита Кафъри. — Магьосничество? Споменавал ли е за амулети, които прогонват злите духове?

Очите на Мабуза не помръднаха, но Кафъри го видя как преглъща с усилие. Сивкавата му адамова ябълка подскочи някак болезнено. Не бе нужно да поглежда надолу, за да разбере, че ръцете на Мабуза са стиснали още по-силно пластмасовата чаша. Ставаше интересно.

— Не — отговори бързо Мабуза. — Не повече от всеки друг южноафриканец.

— Знаете ли как се е сдобил с глава на лешояд? Това е сериозно. Лешоядите са защитен вид.

— Нямам представа, господине. — Мабуза погледна към вратата, след това отново към Кафъри. — Наистина не знам.

— Моля да ме извините. Този въпрос притеснява ли ви?

Мабуза прехапа долната си устна.

— Изобщо нямате представа за какво става дума, господине. Това е нещо, което не разбирате.

— Наистина ли?

— Тези неща са африкански. — Той дръпна нагоре ръкава на ризата си и щипна ръката си. — Те са тук. В плътта ни. Няма го във вашата. Не се бъркайте в тези работи. Не го правете.

— А тази мас по ръцете ви?

Мабуза примигна. Погледна ръцете си, сякаш ги виждаше за първи път. След това ги мушна под масата.

— Не я бършете, знам какво е. Заради Токолоши, нали? Пропъжда го.

Мабуза замръзна. Очите му се разшириха и Кафъри си помисли, че отново ще скочи да си тръгва. Той обаче сведе глава и започна да бърбори тихичко на някакъв неразбираем език. По челото му изби пот.

Кафъри мълчаливо го наблюдаваше. Трудно му беше да разбере тревогата и страха му. Беше попитал началника на отдела по местопрестъпленията дали съпругата на Мабуза е видяла как вземат влакна от килима, а той беше отговорил: „Видя, ако приемем, че изобщо виждаше нещо. Държеше се така, все едно се страхуваше за живота си“. Сега Мабуза реагираше по същия начин. Страхуваше се. Очевидно не се съмняваше, че това, което е видял на понтона до ресторанта, е истинско.

— Добре — каза спокойно Кафъри. — Ще ви кажа какво си мисля. Мисля, че сте видели нещо страшно. След това сте платили на някого много пари, за да се предпазите. Убеден сте, че това е бил дяволът, Токолоши, нали? Страхували сте се за бизнеса си и сте били готов на всичко.

— Моля ви, не се бъркайте! — Мабуза започна да дърпа яката си. По ризата му се появиха петна пот. — Казах ви да не се бъркате.

Кафъри удари по масата с молива си, за да придаде тежест на въпроса, който се канеше да зададе.

— Чували ли сте, че заровените под входа ръце носят успех в бизнеса? Биха могли да заличат вредата, нанесена от Токолоши?

Мабуза го погледна отчаяно. Около очите му имаше влага — сълзи от страх.

— Трябва да спрете веднага.

— Сигурен съм, че знаеш как онези ръце са се озовали под ресторанта. — Кафъри се усмихна. — Все още не съм наясно как, но ще те спипам, можеш да си сигурен. Знаеш, че си сторил нещо лошо. Няма как да не е така, щом едно човешко същество е загинало заради бизнеса ти. Бих казал, че най-доброто, което можеш да направиш сега, е да ми кажеш на кого си платил.

— Не съм плащал на никого за нищо. Не знам как ръцете са се озовали там.

— Сигурно е някой, който познава добре африканските традиции или поне получава информация от такъв човек. Може би е някой нелегален, който разменя познанията си срещу протекция и пари. От ресторанта ли е? Служител ли ти е?

— Не. Много пъти ми задавахте този въпрос. Отговорът е „не“. Ако искате да разберете как онези ръце са се озовали под ресторанта ми, ще трябва да питате друг, не мен.

Кафъри отново удари с молива по масата. По лицето на Мабуза бе изписан искрен страх. Защо пък да не му повярва?

— Така ли? Тогава кого да питам?

Мабуза избърса очите си и преглътна.

— Интелектуалците.

— Интелектуалците? Какво означава това?

— Хората от университета. Искат да ме натопят. Имам врагове. Това е заговор.

— Би ли ми дал някои имена? Нещо, за което да се хванем.

— Знаете ли, господине… — Той извади кърпичката и избърса челото си. Все още трепереше. — … винаги съм имал слаб стомах. А и това, което намерихте под ресторанта ми. Днес не е добър ден за мен. Съвсем не. — Той погледна Кафъри с влажните си очи. — Как ръката се е озовала под ресторанта, господине? Това означава ли, че с бизнеса ми е свършено?

Някой почука на вратата. Кафъри стана и отиде да отвори. Офис мениджърът стоеше на прага и държеше лист хартия. Факсът от лабораторията. Кафъри го взе, върна се на мястото си и го остави на масата. Листът беше прегънат на две. Изчака няколко минути, а след това каза:

— Моля за извинение. — Вдигна листа. — Това е от лабораторията. Докладът относно влакната от килима. — Облегна се назад и бавно го разгъна. Разгледа го, търсейки къде е описан резултатът. — Както казах по-рано, тази сутрин ние…

— Какво е това? — попита Мабуза.

Точно в този момент Кафъри видя търсената графа. Няма съвпадение. Влакната по ръцете на Мелоус не бяха от килима в къщата на Мабуза. Кафъри остави листа настрани и се усмихна кисело на детектива, който седеше в ъгъла. Понякога печелиш, а понякога губиш.

— Какво е? — повтори Мабуза. Лицето му беше напрегнато. Сълзите вече ги нямаше.

Кафъри прокара ръка през косата си. Изведнъж се почувства по-уморен от всякога.

— Нищо — каза той, стана и срита стола. Навън притъмняваше. Детективите със сигурност не бяха успели да проверят всички организации, посочени в банковото извлечение. Щяха да продължат работата си утре. А това беше лошо, защото след отпадането на влакната пред разследването не оставаха много възможности.