Мо Хейдър
Ритуал (21)

20.

На Тиг не му се обсъждаше разговора с Кафъри. Когато отиде в тъмната кухня на долния етаж, лицето му беше зачервено, а очите му гледаха строго. Флий седеше и чакаше. Попита го за какво са говорили, но той поклати глава и не каза нищо. Не му се говореше и по пътя към срещата със собственика на ресторанта. Чак когато застанаха на прага и зачакаха вратата да се отвори, той каза:

— Ченгета са същите като преди петдесет години. Онзи беше като излязъл от полицейски сериал.

Флий не отговори. Взираше се в малкото прозорче на входната врата. На няколко пъти й идваше да му каже: „Хайде да забравим за това. Да се върнем и да се престорим, че не съм те молила за нищо“. Разбираше, че навлиза в дълбоки води. Чувстваше се леко замаяна, а нещо стягаше главата й като менгеме. Ако се окажеше права, в тази съвсем обикновена къща можеше да е ключът към разгадаването на случая „Мелоус“.

— Хей, чуваш ли ме? — попита Тиг.

Тя примигна.

— Какво?

— Говорех за ченгето. Джак Кафъри. Държеше се като есесовец. Агресивен. Това е най-точната дума.

— Не е толкова лош.

Тиг я изгледа така, че тя се почувства неудобно. След това той се ухили и рече:

— Виждаш ли? На път си да се предадеш. Харесваш го.

Флий се канеше да му отговори, но чу шума от изщракването на ключалката, изправи рамене и притеснено прокара длани по дънките си, за да заличи несъществуващите гънки. Искаше й се да се види в огледало. Усещаше, че лицето й е пребледняло.

Мъжът, който отвори вратата, имаше сериозен вид и изглеждаше леко разтревожен. Беше слаб, с късо подстригана посивяла коса. Кожата му беше много тъмна, сякаш поръсена със ситна пепел. Носеше непретенциозно облекло — тънки панталони и бледозелена карирана риза с навити ръкави. Кожата над китките му блестеше като намазана с масло.

— Господин Мабуза — каза Тиг и протегна ръката си. — Благодаря ви, че ме приехте. Късно се обадих, знам.

Мабуза се усмихна насила.

— Не се тревожи, стари приятелю. — Пое внимателно ръката на Тиг и с деликатно движение я разклати. После наклони глава към Флий. — Аз съм Гифт Мабуза. А вие сте?

— Това е Флий, моята… моята приятелка. Надявам се, че нямате нищо против.

Моята приятелка? Кога пък станах такава? Мабуза гледаше към нея, така че тя свали слънчевите си очила и протегна ръка да се здрависа. За миг й се стори, че някаква сянка прекоси лицето му, но той леко пое подадената ръка и я стисна. Това остави неприятно усещане у Флий.

— Влизайте — каза той някак вдървено. Акцентът му почти не се долавяше, като при Кайзер. Говорът му изглеждаше някак неестествено книжовен. — Влизайте, влизайте.

Веднага щом влезе в къщата, Флий усети някаква тежест върху раменете си. Сякаш мракът изсмукваше енергията й. Вътре миришеше на стари манджи, на тъга. Мабуза ги въведе в дневната и отиде да направи кафе. След няколко секунди очите на Флий свикнаха със светлината и тя видя, че интериорът е подобен на този в евтините хотели — месингови украшения по стените, лилави килими, кичозни канапета и наредени в редица бродирани възглавници. В помещението имаше няколко декорирани абажура, а върху телевизора беше поставен малък евтин часовник. От двете страни на камината стояха керамични кученца, между които беше разположено дървено разпятие. Флий се приближи до камината и разгледа кръста, като си мислеше, че в него има нещо странно, но не можа да определи какво.

— Харесва ли ти? — Тя се стресна. Мабуза стоеше до нея. Върху подноса, който държеше, имаше чаши и каничка кафе. Очите му поглеждаха ту към кръста, ту към лицето й. — Много хубаво дърво, нали?

— Да — каза тя. Лицето й остана безизразно. — Много хубаво.

— Ще излизам след двайсет минути. — Той остави подноса и се наведе, за да налее кафе в тънките чашки от китайски порцелан. Флий седна на канапето, а Мабуза постави една чашка пред нея. Тиг се настани в кожен фотьойл и отпусна ръце на облегалките. — С жена ми ще ходим на църква, така че, приятели мои, за съжаление няма да можем да говорим цяла нощ.

— Да, разбира се — отговори Тиг и придърпа леко нагоре камуфлажните си панталони. Наведе се напред и опря лакти на коленете си. — Няма да ви задържаме.

— И сега трябва да ти кажа нещо — продължи Мабуза. — Не знам защо си дошъл, но се опасявам, че ще останеш разочарован от срещата ни, приятелю. Днес повече от всякога се страхувам за бизнеса си. — Той събра длани като за молитва и насочи пръстите си към Тиг. — Въпреки огромното ми желание да помагам, ще огранича благотворителната си дейност.

Флий мълчеше, докато мъжете говореха за благотворителност. Започна да си играе с лъжичката, но погледът й се плъзна към дървения кръст, а след това към шкафовете и стените. Опитваше се да определи кое точно я притеснява. В нишата на стената имаше осветена с малка лампичка картина. На нея беше изобразена котка, търкаща с лапи муцуната си. Картината не се връзваше с останалите предмети в помещението. Флий я разгледа и се зачуди дали това я безпокои. Или пък прозорецът и тежките завеси, които спираха светлината? Или раираните тапети, залепени над цокъла с цвят на охра? Забеляза, че върху цокъла има лек гланц, и се опита да определи местата, на които е бил почистван, местата с по-блед цвят. И изведнъж се досети. Причината не беше нито в стените, нито в завесите, а в килима.

Тя се втренчи в него и пулсът й се ускори. Килимът беше леко запрашен и имаше твърде дълъг косъм, но иначе изглеждаше съвсем обикновен. С изключение на едно нещо. Цветът. Беше лилав и леко биеше на розово. Влакната по намерените ръце бяха със същия цвят.

— Флий! — каза рязко Тиг и тя стреснато се изправи. Мабуза й предлагаше бисквити.

— Съжалявам — рече тя с пресъхнала уста. — Малко съм…

— Отнесена — рече Мабуза. — Така се казва, нали?

Тя погледна бисквитите, а после лицето на африканеца. Това ли бе човекът, който бе отрязал ръцете на наркомана? Тук, в тази стая?

— Не разбирам нищо от благотворителност. Не е по моята част.

— Не се извинявай. Искаш ли бисквитка? — Той се усмихна и посочи чинията. — Тези жена ми ги направи, но другите са от магазина.

— Благодаря. — Флий се приведе напред. В едната си ръка държеше чашката и чинийката. Докато се колебаеше, мислейки за килима и тежките завеси, тя постави пръста си на ръба на чинията и я бутна леко надолу.

Мабуза се опита да я хване, но тя се изплъзна от ръцете му и падна на килима. Бисквитите се разпръснаха. Флий бързо остави чашата си на масата и възкликна:

— По дяволите, нека аз, оставете.

Преди Мабуза да реагира, тя избута масичката и се отпусна на колене, за да събере бисквитите. Натрупа ги върху чинията, а след това започна да събира трохите.

— Толкова съм непохватна. — Вдигна глава, погледна двамата мъже и се усмихна глуповато. — Непохватна и глупава.

След като почти изчисти килима, тя си пое дълбоко дъх. С лявата си ръка събра последните трохички, а с дясната стисна няколко влакна и дръпна здраво. Чу се лек шум от скъсване, но тя продължи да гледа мъжете и да се усмихва. След това рязко се изправи, вдигна чашата си и седна на канапето, като смачка откъснатите влакна и ги скри в лявата си ръка.

Двамата мъже не казаха нищо, само я зяпаха. Тя започна да говори, за да прекъсне неловкото мълчание.

— Откъде сте, господин Мабуза? — Думите изхвърчаха от устата още преди да се усети. Насили се да задържи усмивката върху лицето си. — Тиг ще ви каже — промълви, като се опитваше да прикрие вълнението си, — че съм най-любопитното същество на света. Извинете ме.

— Не се извинявай. — Мабуза наклони глава и се усмихна вежливо. — Не са нужни никакви извинения. Аз съм от Южна Африка. Благодаря, че ме попита.

— Южна Африка?

— Знаеш ли къде е?

В главата й изникнаха образи. Тя си представи тъмна, студена вода и пустиня, в която ехтят писъци.

— Не — отговори тихичко Флий. — Не съвсем.

— Знам за какво си мислиш. — Бялото на очите му беше леко жълтеникаво, сякаш страдаше от жълтеница.

— Така ли? И за какво си мисля?

Мабуза се усмихна.

— Мислиш, че съм чернокож. Мислиш си, че единствените южноафриканци, които си срещала, са бели, докато аз, за голяма изненада, съм чернокож.

— Точно така — каза тя, като не отделяше очи от неговите. — Точно за това си мислех.

— Аз съм един щастлив черен южноафриканец, повярвай ми.

Мабуза издържа втренчения й поглед и тя се почувства неловко. Струваше й се, че я е видял да дърпа килима и сега се опитва да я сплаши, да я накара да си признае. Мабуза пак заговори. Очите му бяха вперени в нейните, сякаш се опитваше да придаде тежест на всяка от думите си. Отначало тя не разбираше нищо, чуваше само блъскането на сърцето си. Впоследствие осъзна, че той разказва историята си — как се е родил в Йоханесбург; как белите собственици на нефтодобивната компания, за която работел, искали да изглеждат добре в очите на обществеността и да запълнят квотите си, поради което взели един мотокарист и бързо го издигнали до длъжността изпълнителен директор. Гифт Мабуза така и не взел дори едно самостоятелно решение за трите години, през които бил изпълнителен директор. Прекарвал времето си в офиса, играел покер по интернет и подписвал чекове. След това пресата разкрила далаверата. Мабуза взел заработените пари и дошъл в Англия, където отворил „Ровът“.

— И така — каза той, — скъпа моя нова приятелко. Кажи ми какво знаеш за страната ми?

— Много малко.

— Виждаш ли, затова се чудя какво мисли английската полиция за страната ми.

— Моля?

— В ресторанта ми се случват ужасни неща. Сигурен съм, че сте чули по новините. Полицията интервюира персонала и възпрепятства бизнеса ми. Не ме пускат дори да вляза в ресторанта. Не знам кое е чудовището, което е поставило проклетото нещо под вратата ми, но аз съм достатъчно опитен и зная, че това е саботаж. — Той разтвори длани, протягайки ръце напред. — Ти виждаш цвета на кожата ми. Чуваш гласа ми. Аз съм африканец, Флий, а с африканците всички се държат като с прокажени.

Флий подсмръкна, след това опипа дънките си, преструвайки се, че търси кърпичка. Мушна лявата си ръка в предния джоб и пусна влакната от килима. Извади я и я положи върху бедрото си. Очите на Мабуза проследиха всяко нейно движение.

— Виждаш ли — каза след известно време той. Очите му се задържаха върху ръката на Флий. — Не съм желан от това общество и затова някой… — Той направи пауза, а после повтори последната дума. — Някой е поел ужасния риск да ме дискредитира. Но… — Усмихна се неочаквано. Зъбите му бяха бели, а един от тях липсваше, вдясно от кучешкия. — Враговете ми са направили голяма грешка. Това е смешно. Никой не може да ме сочи с пръст. Аз не съм дивак.

— Господин Мабуза — каза с равен глас тя, — изразявате се неясно.

— Неясно? Едва ли. Опитвам се да обясня, че никога не съм имал вземане-даване с полицията. — При изричането на думата „полиция“ той наблегна на всяка сричка. — Не знам какво си мислят те за този чернокож южноафриканец. — Отново я погледна право в очите. — А ти? Знаеш ли какво си мислят те?

„Той знае — помисли си Флий. — Мамка му, той знае коя съм.“

— Не — отговори спокойно. — Нямам никаква представа.

Дълго мълчаха. Тиг нервничеше и прочистваше гърлото си с кашлица. Флий се канеше да му каже нещо, когато часовникът заби и той скочи на крака.

— Трябва да тръгваме — рече и се протегна към Флий. — Хайде. Веднага.

Тя се изправи неуверено, като остави чашата толкова рязко, че лъжичката падна от чинийката.

— Бих искала да използвам тоалетната, господин Мабуза. Трябва да си издухам носа.

Той се поколеба за секунда, погледна към Тиг, после към нея, а след това отново към Тиг. Накрая се усмихна благо и вдигна ръка, за да й посочи пътя.

— Разбира се — каза със спокоен глас. — Разбира се.

 

 

Тоалетната се намираше на първия етаж, точно над дневната, в която я чакаха Тиг и Мабуза. Флий бавно се изкачи по витата стълба. В стените имаше четири или пет ниши, в които бяха поставени разпятия. Някои от разпятията бяха малки, други — големи, но всички изглеждаха чисти и нови въпреки прахта, която покриваше всичко останало. Стените бяха облицовани с ламперия, която стигаше до кръста й. Флий не знаеше защо, но тази ламперия нещо не й хареса. Скръсти ръце пред гърдите си, за да не я докосне, без да иска. Дървената облицовка предизвика у нея асоциации със затвор и дебнещи сенки.

Стигна до слабо осветената стълбищна площадка и усети лека миризма на дезинфектанти. Чувството, че някой я наблюдава, не я напускаше. Срещу стълбището имаше врата, точно където Мабуза й беше казал. Тя я бутна и светна лампата. Всичко в банята беше в светложълто, а върху казанчето лежеше кутия книжни кърпички. Отражението й в огледалото гледаше напрегнато. Тя стисна здраво дръжката на вратата и разгледа лицето си, разрошената си коса и кръговете под очите си. Повдигна се на пръсти, за да види и отражението на коридора зад нея. Там нямаше никого. Защо ли й се струваше, че я наблюдават?

Точно когато се чудеше какво да прави, отдясно долетя някакъв шум и тя се обърна. На няколко крачки от стълбищната площадка видя открехната врата. Не я беше забелязала в тъмното, но сега не можеше да отдели очи от нея. Зад вратата се чуваше подсмърчане, като че ли някой плачеше.

Флий затвори с рязко движение тоалетната, за да може трясъкът да се чуе долу. Двамата мъже разговаряха тихо и тонът на гласовете им беше постоянен, така че Флий доближи предпазливо открехнатата врата. Дюшемето изглеждаше солидно. Не изскърца изобщо. Стигна до вратата. Тиг и Мабуза продължаваха да разговарят. От позицията, която беше заела, виждаше по-голямата част от стаята.

Осветена от две обикновени лампи, разположени в ъглите, стаята изглеждаше странно. Напомняше за селска къща — голо дюшеме, карирани покривки и юргани на цветчета. На пода лежеше куфар, а на няколко крачки от него беше коленичила една бяла жена, обърната с лице към леглото. Изглеждаше малко по-млада от Мабуза, беше руса и изключително дебела. Тялото й изпъваше обикновената бяла рокля, а гърдите й се надигаха и потреперваха, защото плачеше — доста странни ридания, които Флий по никакъв начин не можа да свърже с тъга.

Жената опря длани на пода и се наведе, а кожата на дебелите й ръце се надипли. Погледна под леглото. Флий забеляза потрепващите в очите й сълзи и в този миг разбра защо плачът й изглеждаше толкова странен. Защото беше породен от страх. Жената плачеше, защото се страхуваше от това, което щеше да види под леглото.

Жената проточи врат, за да огледа всички ъгълчета, и след като явно не откри нищо, се надигна и бавно се обърна към Флий. По бузите й все още се стичаха сълзи. Остана безмълвна, не изглеждаше изненадана, че някой я наблюдава. Просто стоеше и я гледаше.

Без да каже и дума, Флий отиде до стълбите. Струваше й се, че всеки момент зад гърба й ще проехти вик. Тя заряза предварително обмисления план — да отвори и затвори тоалетната и да пусне водата — и бързо слезе по стълбите. Тиг и Мабуза прекъснаха разговора си.

— Беше ми приятно да се запознаем — каза тя на Мабуза, но го подмина, без да му стисне ръката. Отправи се директно към вратата, като не обърна никакво внимание на Тиг, който вървеше зад нея. — Благодаря ви, не ни изпращайте.

Вървеше бързо, със скръстени пред гърдите ръце, и въпреки че беше топло, трепереше. Олекна й, щом се озова навън. Беше видяла достатъчно и се канеше на сутринта да отиде право при Джак Кафъри.

— Хей! — След известно време Тиг я настигна. Хвана я за ръката и я извъртя към себе си. — Какво си мислиш, че правиш, по дяволите?

— Той знае коя съм, Тиг. — Тя прокара пръсти през косата си и го изгледа ядосано. — Не разбра ли? Не видя ли как ме гледа? Толкова странно!

— Единственото странно нещо е, че го накара да говори за случая с ръцете. Това е странното.

— Не съм го карала. Той искаше да говори. Освен това в тази къща става нещо лошо.

— Флий, Флий. — Тиг я побутна напред, за да се отдалечат от къщата на Мабуза. Беше почти седем часа вечерта, но небето все още синееше. Покрай тях минаваха аудита и мерцедеси. Бизнесмените, които живееха в района, се връщаха по домовете си. Някои се заглеждаха в тях. Един паркира колата си, свали слънчевите си очила и започна да ги наблюдава. — Флий, не мислиш ли, че се държиш като параноичка? От самото начало изглеждаше притеснена. Личеше си, че не се чувстваш комфортно. Въобразяваш си разни неща.

— Не си въобразявам начина, по който се пулеше в мен, когато ме попита какво си мисли полицията.

— Флий, не казвам, че го познавам добре, но знам, че не действа подмолно. Той не е непочтен.

— О, така ли? — Тя съвсем не бе убедена. — Сигурен ли си?

— Да — отговори той и се отправи към колата. — Сигурен съм.

Тя изчака за момент, като го гледаше как се отдалечава. Сърцето й все още биеше учестено. Непознатият мъж загуби интерес и насочи дистанционното към вратата на гаража си. Флий нямаше какво друго да направи, затова последва Тиг и извади ключовете от колата. Отвори вратите, а след това седна на шофьорското място и въздъхна.

— Трябва да ти кажа нещо — започна тя и дръпна колана. Все още усещаше върху дланта си мазния слой, оставен от ръката на Мабуза. — Те няма да ходят на църква тази вечер. Не и на църква, която ти или аз бихме посетили.

— Хайде стига бе! Какви ги говориш?

Тя погледна към къщата — съвсем обикновена на пръв поглед. Замисли се за сенките, които й се стори, че минават в основата на ламперията. За жената, която търсеше нещо под леглото, и за страха, изписан на лицето й. За разпятията. В един момент разбра какво не бе наред с къщата.

Обърна се към Тиг. Очите й смъдяха.

— Казвам ти, Тиг, тези хора не са християни.