Мо Хейдър
Ритуал (27)

26.

След като Флий си тръгна, в офиса настъпи тишина. Кафъри седеше и мислеше за думата „мути“. Чудеше се как не се бе сетил за това? Прочете внимателно уебстраницата, която Флий беше отворила. Разбра, че човешката кожа, показана на екрана, не е принадлежала на един човек, а на двама — тийнейджъри. Те не се познавали приживе, но след смъртта си станали едно цяло и се превърнали в музеен експонат, илюстриращ незаконната търговия в Танзания. Кожите били конфискувани от контрабандисти, които одирали танзанийски граждани и продавали кожите им за огромни суми в Нигерия или Южна Африка.

Кафъри дълго гледа снимката, като мислеше за собствената си кожа — формата й, несъвършенствата й. Мути. Дори самата дума звучеше гадно. Собственикът на „Ровът“ — Гифт Мабуза — се беше върнал от чужбина, но не беше информирал полицията. Той имаше африкански произход, а в някои африкански страни от суеверие заравяха отрязани ръце под входовете. Просто уравнение.

Кафъри се опита да си представи що за човек е този Мабуза. Прииска му се веднага да го доведе тук, но когато поразмисли, реши, че това ще е грешка. Първо трябваше да се консултира с юрист. Най-добре беше да събере информация, да изчака резултата от лабораторните изследвания на влакната и чак след това да предприеме действия. Беше се обадил на имиграционния служител, прикрепен към операция „Атриум“, и го беше помолил да провери какъв е статутът на Мабуза. След това се обади на началника си и получи разрешение да следи африканеца денонощно. Трябваше да го държат под око, за да не избяга. Точно когато оставяше слушалката, служебният му мобилен започна да звъни.

— Детектив Кафъри. С какво мога да ви помогна?

След кратко мълчание прозвуча вежлив глас с лек акцент:

— Казвам се Гифт Мабуза.

Кафъри остана сравнително спокоен, но въпреки това усети пулса си в гърлото.

— Знам кой сте. Какво мога да направя за вас? — каза той тихо.

— Вашите хора ми се обадиха, докато бях на почивка. Прибрах се заради неприятностите в ресторанта ми.

Кафъри се поколеба и каза:

— Да, имаше известни неприятности.

— Бих искал да дойда, за да поговоря с вас.

— Искате да поговорите…? — Кафъри не се доизказа. Все още усещаше препускането на сърцето си. — Да. Добре. Няма никакъв проблем. Дали ще е удобно… — Той преценяваше какви действия да предприеме. Искаше да знае лабораторните резултати от влакната, преди да интервюира Мабуза. — Дали ще е удобно… утре сутринта?

— Да. Чудесно. Бих искал всичко да се изясни. — Мабуза замълча, а след това вежливо добави: — Благодаря ви, господине. Благодаря и довиждане.

Линията заглъхна. Кафъри прибра телефона в джоба си и започна да побутва с показалец малкия плик, в който бяха влакната. Мислеше за Мабуза. Държеше ли се като човек, който иска да скрие нещо? След това се замисли за Флий. За начина, по който подръпваше ципа на якето си, докато говореше. За чистите й бели нокти и за тънките й крайници, скрити от полицейската униформа. Ако тя приличаше на обикновен сержант, той вероятно щеше да й се изсмее и да я изгони от офиса. Мути? Щеше ли сам да се сети за това?

Кафъри трябваше да документира факта, че Флий е посещавала къщата на Мабуза. Трябваше съвсем ясно да посочи, че я е информирал за нарушението на разпоредбите, което е извършила. Трябваше, но не го направи. Вместо това вдигна слушалката, подпря я на рамото си и набра един номер. Номерът на Мерилин Криотос, жената, която ръководеше полицейската информационна система в старата му служба в Лондон. Сега тя работеше в Скотланд Ярд и беше съветник в случаите на престъпления, извършени по религиозни причини. Отделът й беше създаден, за да помага в случаи като „Виктория Климби“ и „Адам“^[1]. Според патолозите разчлененият ритуално Адам бил на възраст между четири и седем години. Цялата информация сочеше, че момчето е било живо в момента, в който са го рязали. Все още нямаше арестувани.

Тя вдигна телефона на третото позвъняване.

— Криотос.

Познат, спокоен глас. Кафъри се поколеба. Припомни си времето, когато работеше в отдела за тежки престъпления в Лондон, и ежедневната вихрушка от хаотични разследвания. Единственият човек, който някак си успяваше да въведе ред, беше Мерилин Криотос. Никога не се държеше егоистично и не се надуваше. Върху лицето на Кафъри изгря усмивка.

— Здрасти, Мерилин. Познай кой е. Някой от миналото.

Тя замълча, после се изсмя саркастично.

— Не чак толкова далечно минало, Джак. Само няколко месеца са минали.

Усмивката на Кафъри увехна.

— Не се ли радваш, че ме чуваш? Какво? Да не би да съм в списъка с неприятелите ти?

Тя не отговори. Линията леко бръмчеше.

Той въздъхна.

— Знам какво си мислиш.

— Наистина ли?

— Да, каквото и другите. Мислиш, че съм скапаняк.

— Такъв ли си?

— Мерилин, никога ли не си напускала някого?

— Разбира се, че съм. Преди години. Преди децата.

— Е, какво тогава?

— Не става въпрос за това, че я напусна. Знам, че беше смахната, Джак. Хубава, но смахната. Миналата седмица я видях във вестника. Май вече си взима лекарствата. Слага стари опаковки, грим и разни други неща върху целофан и нарича това изкуство. Никога не съм имала време за нея, знаеш го. Не става въпрос за това, че я напусна, а за причината, поради която го направи. Каква причина може да е това? Джак, никога не съм ти го казвала, но вече не си ми началник и…

— И сега можеш да ми кажеш?

— Джак, вече остаряваш. Не ми е приятно да го кажа, но наближаваш четирийсетте, нали?

— Не искам деца, Мерилин. Нито сега, нито в бъдеще.

— Джак, всеки човек трябва да има деца. Всеки. Дори и ходеща напаст като теб. Не си завършен индивид, ако нямаш деца. Моля те, повярвай ми. И Джак, никога не съм го казвала, но истината е, че ти ще…

— Хайде да сменим темата. Става…

— Не. Изслушай ме… — Кафъри можеше да си представи изражението й. Леко ядосано, но търпеливо, сякаш й беше син. — От теб, независимо дали го харесваш, или не, ще стане прекрасен баща. Ясно ли ти е? — Тя изпухтя. Беше я принудил да каже нещо, което не желаеше да казва. — Ето, казах го.

Докато седеше в малкия си офис, наблюдавайки умиращото цвете на перваза и кланицата на улицата отсреща, Кафъри премести слушалката от едното си ухо на другото. На екрана се бяха появили няколко резултата, но той не ги виждаше. Виждаше отражението на лицето си, но не искаше да погледне очите си. Извъртя стола си към стената.

— Добре, Мерилин — каза той. — Сега лежа ранен на пода. Приключи ли с мен?

— Предполагам.

— Можем ли да проведем професионален разговор?

— Предполагам.

Той се засмя сухо.

— Ти си моята съвест. Никога не ме изоставяй. — Ноктите му се забиха в пластмасовите подлакътници. — Слушай сега. Тук съм отскоро, но вече се сблъсках с нещо, с което не знам как да се справя. Накъдето и да се обърна, все излиза една дума. Магьосничество. Затова ти се обадих.

— Давай тогава.

— Ръце. Отрязани ръце, заровени до входа на един ресторант. По други канали научих, че това е магьосничество. Африканско.

— Е, които и да са „другите канали“, те са прави.

— Нещо друго сещаш ли се?

— Има ли някаква африканска връзка?

— Може би. Собственикът на ресторанта е африканец, но ръцете са на бял човек.

— Някои хора считат, че бялата плът е по-мощна. Все още е така в някои части на Африка — в старите колониални държави. Белият човек изкарва повече пари, по-влиятелен е и затова от плътта му става по-добро лекарство. По-силно мути.

— Имаш предвид магия.

— Не. Лекарство. Хората бъркат мути с магьосничеството. А за да станат още по-сложни нещата, наименованието е различно в различните племена. Във вестниците думата „мути“ често се употребява заедно с „ндоки“. Ндоки наистина означава магьосничество. Така го наричат в Западна Африка. В момента отделът ни проучва този район.

— Харесва ти, нали, Мерилин? Усещам го по гласа ти. Харесва ти тази работа.

Тя се засмя.

— Научавам нови неща за света. Вече не вкарвам в компютъра данните за изнасилванията в Южен Лондон. Знаеш ли какво?

— Какво?

— Колкото повече научавам, толкова повече се убеждавам, че това не е чак толкова странно. Не се различава особено от китайската медицина, а нея никой не я охулва. Всички приеха, че частите на тялото на Адам са използвани за мути. Това наименование стана неразделна част от случая. Ние обаче смятаме, че момчето е било убито заради черна магия, а тя не е същото като мути.

— Тънка разлика.

— Тънка, но има разлика. При мути невинаги става въпрос за части от човешки тела. Ние се занимаваме и със Закона за защита на животните.

— Как така?

— Мути често се свързва с животните. Всяко животно има различна сила. Преди да започна тази работа, дори не знаех какво е павиан. Можеш ли да повярваш? Сега вече знам. В Африка никой не харесва павианите. Те са като лисиците — хитри и нагли. Хората ги убиват, без да им пука. Футболът в тези страни се развива с бързи темпове и затова ръцете на павианите вървят добре на пазара. Предполага се, че помагат на вратарите.

Кафъри извъртя стола си, влезе в базата данни и написа в търсачката „застрашени видове“. Изчака компютърът да покаже резултатите.

— Мерилин — каза той и придърпа стола си по-близо до монитора. — Можеш ли да ми пратиш информация?

— В момента го правя. Изпращам ти информационния пакет, който сме подготвили. В Нотингам и Манчестър вече го получиха. Тази дейност набира сила. Няма да го пусна през регистратурата, ще ти го изпратя по куриер днес. В него има библиографии, връзки с университетите и различните изследователи. Тук са и публикациите в пресата. — Тя замълча за момент. — Джак?

— Какво?

— Нали ще внимаваш? В момента в Лондон това е гореща тема. Както можеше да си представиш, дясната преса превърна това в расов проблем. Сякаш всеки африканец извършва ритуални убийства и се занимава с екзорсизъм. Истината е, че в последните години има няколко случая. Попадала съм на два или три. Но тъй като са въвлечени деца, пресата тръби като полудяла.

Кафъри кимна бавно. Напрежението в големите градове беше толкова голямо, че всяка искрица можеше да подпали пожар. На екрана излязоха пет резултата. Той сложи очилата си и се приведе напред.

— Мерилин, изпрати ми този информационен пакет и поздрави всички. Става ли?

— Да — отговори сухо тя. — Какво друго да направя. Нали нямаш семейство, което да поздравиш лично.

— Мерилин — въздъхна той, като почти се усмихна на дебелоочието й. — Винаги е приятно да се разговаря с теб. Благодаря за подкрепата.

След като си казаха довиждане, Кафъри погледна екрана. Резултатите от търсенето бяха десет. Веднага забеляза кой от тях представлява интерес. Докладът беше съвсем кратък, защото случаят така и не бе стигнал до съда. Детективът, който го бе написал обаче, очевидно бе проявил сериозен интерес и поради тази причина прикачените файлове съдържаха много информация. Кафъри я прегледа. Преди девет месеца някакъв пътен полицай стоял на моста Клифтън. Спрял някаква кола, защото стоповете й не работели добре. Когато отишъл да поговори с шофьора, видял, че на огледалото за обратно виждане е завързана гниеща глава на лешояд.

Кафъри отвори приложената снимка — сива безформена птича глава. Около тънкия й врат беше увита червена панделка, а в човката й имаше лотариен билет. Полицията занесла главата в бристолската зоологическа градина, за да бъде идентифицирана. Оттам им изпратили няколко снимки, придружени вероятно с подигравателна бележка. „Лешоядът“ бил фалшив. На снимките се виждаше, че под кожата има малък агнешки череп, изпилен отпред, за да се получи нещо като клюн. Голям смях паднал, но странното нещо в случая било, че шофьорът не знаел за фалшификацията. Той отказал да даде информация откъде и с каква цел е придобил главата. Обяснил, че била там, когато купил колата, и така и не се наканил да я махне. Полицаят обаче бил гледал предишната нощ по телевизията предаване за магьосничеството и решил, че в този случай става въпрос за фетиш.

Кафъри прегледа доклада и потърси името на шофьора. Куанеле Дламини. Притвори леко очи и го прочете отново. Върху устните му потрепваше усмивка. Дламини. Звучеше като името на зулуски вожд.

Бутна стола назад и си взе якето. Трябваше да посети някои хора.