Мо Хейдър
Ритуал (46)

45.

Моси лежи по гръб, а по лицето му текат сълзи. Стаята е вече неподвижна. Най-накрая е спряла да се върти и да тупти като гигантско сърце. Той е благодарен поне за това. Поема дълбоко дъх няколко пъти. Ден е. Някаква кола спира съвсем близо, от другата страна на решетката. Може би другите се връщат. Дълго време ги е нямало. Оставили са го в компанията на плакатите. Уил Смит го гледа безизразно над гранатомета си. Брад Пит се мръщи, а нагръдникът му отразява слънчевата светлина.

За пръв път от страшно много време болката намалява до ниво, при което той може да се концентрира и да обмисли ситуацията. Няма представа колко време е минало, откакто чичото му отряза ръцете. Тресе го. Знае, че по време на треската е забравил кой е и къде се намира. Затваря очи и се опитва да си спомни. Всичко, което си спомня обаче, са първите часове след преминаването на действието на наркотика.

Чувстваше се така, все едно се блъска в някаква бяла стена или се върти в пространството, без да разбира къде е горе и къде — долу. Никога не беше изпитвал подобна болка. Много по-лоша от спазмите и от страданието, което му бяха причинили язвите по крака. Той лежеше на канапето, виеше и притискаше ръцете си между краката. Сякаш това можеше да спре агонията. Не смееше да погледне какво са му направили.

Скини стоеше при него и се опитваше да го успокои. Редовно му биеше дозата. Малките му сръчни пръсти откриваха здрава вена и внимателно мушкаха иглата. Чак на втория ден, след като прегракна от викане, Моси събра кураж да погледне ръцете си. Изчака да получи дозата си хероин, преглътна, за да спре гаденето, и го направи. Погледна мястото, където по-рано бяха дланите му. За момент мозъкът му престана да действа. Моси не можеше да се движи, можеше единствено да се взира. Първата мисъл, която се появи, беше абсурдна и странна: „Колко къси са ръцете ми!“. Някой беше превързал чуканите с бинтове, взети сигурно от чантичка за първа помощ. Бинтовете бяха залепени с цитопласт и бяха просмукани с кръв. Моси трепереше толкова силно, че чак зъбите му тракаха. Той подпря чуканите на бедрата си и много дълго ги гледа. Продължаваше да си мисли колко къси и тънки са ръцете му. Защо не си спомняше как изглеждаха дланите му?

И тогава истината се стовари върху него. Той не помнеше как изглеждаха дланите му, въпреки че ги беше виждал всеки ден. Никога повече нямаше да ги види. Никога повече нямаше да види собствените си длани. Главата му се отпусна на канапето.

— Гадни мръсници такива — изкрещя той. По бузите му се стичаха сълзи.

Скини допълзя до него, застана на колене и започна да гали челото му. Мъката на Моси обаче беше толкова голяма, че нищо не можеше да го успокои.

— Ръцете ми. Ръцете ми. Това са моите ръце.

В главата му се върти единствено тази мисъл. През следващите няколко дни болката намаля. Скини сменяше превръзките и се грижеше за него, доколкото може.

Моси не може да се примири, че са му отнели ръцете. Мисли си, че ако види тези хора, ще може да направи нещо по въпроса. Да върне всичко назад може би. Той иска ръцете си повече от всичко друго на света. Те не могат да се сравнят с нищо. Нищо не може да замени ръцете. Те са дадени от родителите му. При тази мисъл той се разплаква още по-силно. Родителите му са му дали нещо ценно. Дълго време не му е пукало за тях, но сега непрекъснато мисли за мъката, която те ще изпитат, ако разберат, че са му отнели ръцете. Чувствата, които изпитва към тях, го карат да съжалява, че е станал наркоман.

Раните са започнали да миришат. Преди три дни, докато се опитваше да се обърне на канапето, Моси усети как нещо в левия чукан поддаде, издавайки отвратителен звук. Гъста бяла течност се просмука в бинтовете. След няколко часа дойде треската и Моси бе отнесен в друг свят — света на болката. Цялото му тяло пулсираше. Дни наред се потеше и се мяташе на канапето, а когато му просветваше за момент, Мъжете в черно го гледаха от стената. Понякога на постера пишеше: „Спасяват Земята от боклуците на Вселената“, а друг път: „Разкарай се от Вселената, Мелоус, боклук такъв“. Моси започваше да оплаква ръцете си веднага щом световъртежът престанеше. Извърташе се странично на канапето и изкрещяваше към решетката: „Дайте си ми ръцете, гадове!“.

А сега вече няма сили. Тялото му се е предало и всичко, което може да направи, е да лежи, да диша и да слуша шумовете в сградата. Лесно му е да се престори, че нищо не се е случило. Никога не е отивал на срещата с другите наркомани и никога не е виждал Скини. Сърцето му се къса, когато се замисли какъв е бил животът му преди. Мисълта му вече е ясна и той вижда истината. Няма връщане назад. Ще умре тук. Той позволява на гласовете да влязат в ушите му и на слънчевите лъчи да осветят очите му. Разбира, че това ще е последната светлина, която ще види.

А в това време отвън, там, където е светло и има дървета, спира кола и се затръшва врата.