Мо Хейдър
Ритуал (4)

3.

25 ноември

Най-много от всичко искаше да се отърве. Това щеше да прозвучи налудничаво на хората, които знаеха как отдава цялото си време и енергия, за да си набави хероин. Нямаше да повярват, че най-много от всичко иска да се изчисти.

Ноември е. Той и пласьорът, когото всички наричаха ЧЧ — Човека с чантата — стоят в сянката на високата жилищна сграда, точно до кофите за боклук. Повечето сделки стават тук. Есенният вятър разпръсква отпадъците. Навсякъде се търкалят найлонови торбички. ЧЧ носи пуловер с надпис „Малкълм Екс“, въпреки че е бял. Моси недоволства, защото ЧЧ току-що е казал, че няма да му дава повече на кредит.

— Какво? — възкликва Моси. Двамата с ЧЧ се познават отдавна и той няма причина да се държи така хладно с него. — Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Съжалявам — казва ЧЧ и гледа непоколебимо. — Нещата стигнаха твърде далече. Дотук. — Щипва Моси за ръката и го придърпва към себе си. — Време е да отидеш при специалист.

— Специалист? Какво имаш предвид?

— Не настоявай, приятел. Казах ти какво да направиш. Не настоявай.

Моси прави още няколко опита да изкопчи нещо от ЧЧ. Иска съвсем малко, съвсем мъничко. ЧЧ обаче е упорит и не отстъпва. На Моси му иде да го убие, но си мисли и за съвета му. Още същия следобед изненадва дори себе си и отива при специалист. Клиниката е малка и странна, а възрастната жена на рецепцията изглежда страховита. Някой ден дори само това — влизането в тази клиника — ще е достатъчно за Моси да стовари цялата вина върху ЧЧ.

Срещите са шантави. Всички са пръснати из стаята и никой не гледа другия в очите. Един от тях носи двулитрово шише с минерална вода и смуче непрекъснато от него, сякаш от това зависи животът му. Моси седи с опрени на коленете лакти и се преструва, че е заинтересуван от монотонните им брътвежи за това колко е несправедлив животът. Забелязал е, че хората в клиниката непрекъснато се самосъжаляват. Надява се, че не прилича на тях. Обаче винаги когато погледне към тях, се чуди дали имат хероин и дали няма да му дадат малко от съжаление. Разказва историята си — как е бил малтретиран от чичо си, как на тринайсет години е започнал да се дрогира, проституцията, проблемите с властите. Усеща, че модераторът — човек, който е успял да се изчисти преди години — се е вторачил в него, но продължава да бърбори. Струва му се, че в очите на модератора се чете съчувствие. Мисли си, че вероятно само той от всички присъстващи има основателна причина да бъде толкова пристрастен. А когато приключва разказа си, модераторът пита:

— Моси? Как получи този прякор?

Той вдига рамене и казва:

— Не знам. Приятелите го измислиха. Може би защото съм само кожа и кости, също като Кейт Мос, нали се сещаш.

В последвалото кратко мълчание никой, с изключение на модератора, не поглежда към него.

— Значи не смяташ, че това е обидно? — пита той. Гласът му звучи някак странно, сякаш се долавя предупредителна нотка.

Моси решава, че е време да си ходи. Измърморва някакво извинение и изчаква темата на разговора да се смени. След това тихо става от мястото си, занася пластмасовия стол до стената и излиза навън. Пали цигара, а след това намира едно подходящо местенце надолу по пътя, откъдето може да наблюдава кой напуска клиниката. Чувства как спазмите разтърсват тялото му. Спазмите са най-жестокото мъчение. Идват първи и си отиват последни. Присяда на тротоара и притиска корема си, чудейки се дали има тоалетна наблизо. Денят е топъл и това му помага. Започва да си тананика, за да се разсее.

След известно време вратата се отваря. Модераторът се взира в него, но този път Моси няма да се уплаши, просто продължава да чака другите. Той е като хиена, подбира само слабите, тези, които са в края на стадото, тези, които лесно биха се поддали. Лесно се забелязват. В очите им се чете някаква надежда, сякаш вярват, че всеки човек може да бъде спасен. Моси ги изчаква да подминат, а после започва да върви до тях. Държи ръцете си в джобовете, главата му е сведена, готов е да се извърти леко встрани и да каже: „Можеш ли да ми помогнеш? А? Трябва ми съвсем малко. Ще ти се отплатя. Обещавам“. Те обаче само промърморват нещо и пресичат улицата, сякаш се притесняват някой да не ги види, че говорят с него. Той стои сам на тротоара и се поти, изпитва огромна нужда от хероин. Когато тръгва обратно към мястото си, усеща, че коленете му се търкат болезнено едно в друго. Може би защото е твърде слаб. А дали причината не е друга? Да не би да става нещо с кожата му?

След като всички си тръгват, Моси се опитва да изпроси пари от една минувачка. Тя го подминава, вперила поглед в далечината пред себе си. В крайна сметка решава да отиде на доковете. Може би ще попадне на някого, който е в добро настроение. Ако ли не, ще му мисли.

Става и се кани да тръгне, когато изведнъж се случва нещо. В един момент е сам с мислите си, а в следващия до него върви дребен чернокож мъж. Има тънки мустачки, а косата му е плътно прилепнала към черепа. Носи фабрично изтъркани дънки и маслиненозелено яке „Капа“, като качулката е вдигната на главата му. Моси го помни от срещата в клиниката, той седеше в ъгъла. Това, което прави най-голямо впечатление на Моси обаче, е походката му. Мъжът ходи плавно, сякаш е добре смазана машина. Сякаш не е роден из улиците на Бристол, а на някое по-добро място. Сякаш е свикнал да ходи сред природата всеки ден.

— Търсиш ли нещо? — пита мъжът. — Нуждаеш ли се от нещо?

Моси спира.

— Да, но нямам пари.

Най-странното от всичко е, че вместо да отреже Моси, дребният човек го поглежда в очите и казва:

— Не се тревожи за парите. Няма проблеми. Познавам един човек, който може да ти помогне.

Така, разбира се, започва всичко.