Мо Хейдър
Ритуал (37)

36.

„Не им позволявай да ни извадят…“

Беше се свечерило и сянката на полилея над главата й достигаше почти до стената. Флий стана и придърпа стария кожен стол към бюрото. Наметна раменете си с един пуловер, включи компютъра и написа „Бушменската дупка“.

В първите дни след инцидента непрекъснато претърсваше Мрежата. След като разследването приключи, започна да посещава форумите, свързани с водолазния спорт, и да проверява различните теории по случая. Всички водолази бяха заинтересувани — изплашени и същевременно възбудени. Имаше всякакви хора. От Тасмания, от Бермуда, от всяка часова зона. Те влизаха и излизаха от чата, но всеки добавяше по нещо от опита си. Понякога Флий по цяла нощ седеше пред компютъра и следеше разговорите във форума. Искаше й се хората да споменават родителите й и да говорят не само с технически термини. Харесваше й, когато наричаха майка й „Джил“, а баща й „Дейвид“. Пресяваше плявата и търсеше мненията за това какви са били родителите й, преди да се превърнат в най-известните жертви във водолазния спорт.

Влезе в „Дайвнет“ — един от най-големите сайтове за водолазен спорт, а после отиде във форума за „Тримикс“ — родителите й използваха „Тримикс“, за да достигнат дълбочина от сто и петдесет метра. Този метод предизвикваше противоречия и затова хората често говореха за него. Във форума понякога споменаваха и Бушменската дупка. Може би щеше да се намери някой, който познаваше формата на езерото.

Веднага щом влезе във форума, разбра, че активността е била по-голяма от обикновено. За последните два дни имаше петдесет нови мнения — много повече от обичайните пет или шест на ден. Някой сигурно се беше гмурнал в трудна пещера и сега получаваше „потупвания по рамото“. Не й се искаше да мисли за другата възможност — че някой е загинал.

Превъртя страницата надолу. Докато правеше това, косъмчетата по ръцете й настръхнаха. Насочи мишката към съобщенията. Сърцето й започна да препуска, когато първото от тях изпълни екрана. Прочете го веднъж и след като се убеди, че няма никаква грешка, бутна мишката настрани и се втренчи в екрана. Не виждаше и не чувстваше нищо. Това беше невъзможно. Невъзможно.

Трябваха й няколко секунди, за да разбере, че телефонът звъни. Вдигна сковано слушалката.

— Здравей! — каза гласът отсреща.

Флий се наведе напред и кликна върху следващото съобщение. Жената говореше нещо, но тя не я чуваше. Беше се залепила за екрана и четеше съобщение след съобщение. Сърцето й биеше толкова силно, че я заболя главата.

— Хей, Флий? Там ли си? Манди е. Флий?

Флий намести слушалката до ухото си, но още се взираше в екрана.

— Манди? — каза тихо. — Да, тук съм.

— Звучиш странно.

— Не, аз…

— Задъхана си.

— Не…

— Добре тогава. Мога ли да говоря с брат ти?

— Брат ми?

— Да, Флий, брат ти. Том. Помниш ли го?

В този момент си спомни. Споразумението. Том и колата.

— Флий? Той там ли е?

— Ами, да. Разбира се, че е… тук.

— Мога ли да говоря с него?

— Не. Той е в градината.

— Изключил си е телефона.

— О… — измънка Флий. — Така ли?

— Да. — Манди замълча за момент. — Флий, миличка, добре ли си?

— Добре съм.

— Не ми звучиш добре.

— Добре съм.

— Тогава викни Том да дойде.

— Не.

Манди пое дълбоко дъх, а след това съвсем тихо попита:

— Не? „Не“ ли каза?

— Не мога. Той е… — Тя погледна назад към спуснатите завеси. — Той е чак долу. Чак при езерото.

— Езерото?

— Там има хвойнови храсти. Те са… нали разбираш. Том ги подрязва. Аз ще… ще му кажа да ти се обади, когато се върне.

Преди Манди да успее да каже нещо, Флий затвори телефона и се отпусна в стола си. Взираше се с немигащи очи в екрана. Думите я изгаряха.

— Мамо — измънка тя, а след това сграбчи мишката и дръпна стола напред. — Мамо?

Бен Крабик и Анди Пърл бяха двайсет и няколко годишни австралийци, които харесваха здравословния начин на живот и екстремните преживявания, и се гмуркаха още от деца. Притежаваха огромен опит и по системата „Тримикс“ имаха петстотин часа под водата. Веднъж, докато били в печално известния Джонс Покет във Флорида, Крабик се заклещил в една дупка, само на петнайсет метра под повърхността. В продължение на двайсет минути Пърл му давал да диша от неговата бутилка и се опитвал да го измъкне. Заради паниката, когато най-накрая се добрали до повърхността, въздухът им бил на свършване. Пърл пишеше във форума, че това преживяване е нищо в сравнение със случилото се току-що в Бушменската дупка.

Пърл се беше включил онлайн от Даниелскуил — най-близкият до Бушменската дупка град. Беше вече на сигурно място и сега с бира в ръка разказваше историята. Жадната аудитория го обсипваше с въпроси. Той написа: „Аз и Крабик страшно искахме да се гмуркаме в Бушменската дупка. Нали разбирате, това място сякаш излъчва феромони. Май всички онези хора, загинали там, привличат другите. Единствено това обяснява факта, че водолазите се осмеляват да влизат в тази безкрайна водна фуния“.

Пърл и Крабик си бяха намерили спонсори от Западна Австралия. Върху бутилките на Пърл било изписано „Сънто“, а по водолазния костюм на Крабик имало сини и бели ивици — фирмените цветове на един от австралийските провайдъри на широколентов интернет. Всяка минута, прекарана на дълбочина над триста метра, добавя часове към времето за изплуване и увеличава риска от наркоза. Поради тези причини решили да останат на дъното двайсет секунди — достатъчно време, за да се снимат. Пърл се чувствал добре и се придържал към плана, но Крабик — по-неопитният, не бил толкова издръжлив.

На дълбочина от двеста и петдесет метра Пърл започнал да подозира, че колегата му има някакви проблеми. Крабик се оплакал, че чува „уа-уа“ — звук, който можеше да означава, че във въздушната му смес все още има азот. Начало на наркоза. Сърцето на Пърл се свило. Не можел да го остави да изплува сам, а това означавало провал на гмуркането. За момент дори се ядосал на стария си приятел. Обаче знаел какво трябва да направят.

— Хей! — извикал той в микрофона си. — Хайде да тръгваме нагоре.

— Не — отговорил Крабик.

— Да — настоял Пърл. Фенерчето му било насочено към гърдите на Крабик. Не искал да осветява лицето му, за да не го заслепи. — Връщаме се.

Пърл насочил фенерчето към повърхността и започнал да прави изчисления. Първият спасител щял да слезе при бутилките, които се намирали на сто метра дълбочина. Това означавало, че най-близкото човешко същество е на сто и петдесет метра. При правилни спирания за декомпресия, щял да им е нужен почти час. Пърл щял да закачи Крабик за въжето и да стои с него по време на издигането. Все още бил достатъчно силен и можел да го изведе до горе. Ако тръгнели веднага.

— Спираме, Бен.

— Не. Искам да стигна до долу. — Крабик завалял думите. Още един сигнал за наркоза. Газовата му смес определено не била добра. — Няма смисъл да се отказваме.

— Съжалявам, Бен. Няма да спорим.

Пърл се обърнал към повърхността, когато една силна ръка го сграбчила. Фенерчето му се извъртяло нагоре и осветило лицето на Крабик. Той клател глава, а зениците му били разширени. Не говорел. Гледал приятеля си така, все едно го вижда за първи път.

По-късно Пърл написа във форума, че приятелят му приличал на обладан от духове. Пърл вече бил склонен да повярва, че на дъното на Бушменската дупка има дявол, който чака водолазите, за да се шмугне в главите им.

— Бен! Слушай ме! — казал той. — Аз съм Анди. Помниш ли ме? Аз съм Анди и ти казвам, че се връщаме. Ти винаги казваш „да“. — Пърл раздрусал Крабик. От рязкото движение ушите му заглъхнали и му се завил свят. — Ти винаги казваш „да“ и ми се подчиняваш.

Този път обаче Крабик се отблъснал от него и се отправил към дъното. След малко изчезнал от погледа му. На светлината от фенерчето Пърл виждал само единия от плавниците му.

— Бен? Бен, смотаняко? — извикал той. — Спри! Спри!

В продължение на двайсет секунди Пърл не помръднал. Сърцето му бумтяло, а шумът от дишането му бил оглушителен. Всички правила, които знаел, гърмели в съзнанието му. Никога не тръгвай след друг водолаз, ако не си уверен в силите си. Дори за да спасиш живота му. Това беше желязно правило. Ще се пренапрегнеш, ще забравиш да провериш въздушната смес и компютрите. Тогава е много вероятно смъртният случай да не е само един. Трябва да го оставиш. Пърл знаел това, но Крабик бил най-добрият му приятел. Бил му съученик от гимназията. Човек не се отказва толкова лесно от най-добрия си приятел. Дишането му се учестило още повече. Почти усещал кръвта си, сякаш сгъстена от налягането, мъчеща се по пътя си из артериите. Тогава Пърл си помислил, че ако Крабик успее да стигне дъното, гмуркането ще е успешно и двамата ще могат да се отправят към повърхността.

Вероятно сам би могъл да стигне дъното и да издържи дванайсетчасовия труд по извличането на приятеля си до повърхността. Само че когато стигнал дъното, Крабик го нямало. Търсил го в продължение на трийсет секунди, нито секунда повече, но не могъл да го намери. Дъното на дупката било тъмно, пусто. Пърл с изненада открил, че под краката му има тиня. Главата му се замаяла за десетина секунди. Дори когато замайването и гаденето преминали, той продължил да се чувства объркан. Светлината от фенерчето се плъзнала по призрачния пейзаж, по дългите тинести дюни. Нямало нищо. Нито следа от Крабик.

Чувствал се зле. Сърцето му биело неравномерно. В този момент дал сигнал, че тръгва нагоре.

Той написа във форума, че това е бил най-лошият момент в живота му.