Мо Хейдър
Ритуал (45)

44.

Флий веднага видя очуканата кола на Кафъри. Тя беше в края на паркинга и изглеждаше не на място в сравнение с лъскавите фордове и беемвета.

Паркира до нея, изключи двигателя и остана неподвижна за няколко секунди. Ръцете й стискаха волана, а ноктите й бяха побелели. В главата й изникна образът на изпънато до скъсване въже. Чувстваше тялото си празно, а главата си лека. Струваше й се, че ако не говори скоро с Кайзер, нещо в нея ще се спука.

Една позната фигура излизаше от остъкленото преддверие. Сакото на Кафъри беше разкопчано, а ръцете му бяха мушнати в джобовете. Под бялата му риза очевидно имаше стегнат корем. По начина, по който детективът оглеждаше тревните площи и фонтаните, Флий определи, че е замислен. Сякаш му се искаше да отиде при колата си, но нещо го задържаше. Какво изобщо правя тук? Наистина ли си мисля, че той ще обърне внимание на изчезването на Джона? За да се заеме с такова търсене, човек или трябва да е луд, или трябва да знае каква мъка изпитват близките на изчезналия. Дали изобщо ще ме изслуша? А защо искам да се обърна точно към него? Последната мисъл силно я раздразни.

Точно когато се канеше да се откаже и да отпраши за Тринити Роуд, за да поговори с местния инспектор, Кафъри я видя. Изражението му не се промени, но тя знаеше, че я е забелязал. Той замръзна на място, изправи рамене и се вгледа в нея.

Флий го изчака да пресече тревната площ, свали слънчевите си очила и излезе от колата.

— Здравей! — каза той.

Тя му се усмихна мрачно.

— Бил си в мултимедийния отдел?

— Трябваше да прегледам едни записи, но се оказа, че нещата не стават бързо. Трябва да им вися на главата. — Той замълча за момент. — Ти какво ще правиш днес? Аз ще ходя извън града.

— Извън града?

— По работа — каза той. — Нищо друго. Просто си помислих дали не искаш да се поразходим.

— Не — каза тя. — Аз ще трябва да… трябва да се видя с един… един човек.

Той я погледна замислено. Като че ли нещо в нея го беше заинтересувало или развеселило. Едно малко парченце небе се отразяваше в ириса му и затова й се прииска да затвори очи. Специфичната болка се загнезди в корема й. Мразеше я.

— Защо си дошла? — попита той. — Стори ми се, че искаш да ми кажеш нещо.

— Имам нужда от помощ. Не бих искала да те притеснявам, но няма към кого да се обърна.

— Добре — каза внимателно той.

— Ричард Дъндас. Срещал си се с него. Той е един от хората ми.

— Да. Спомням си.

— Момчето му е изчезнало. Джона. Казал на майка си, че си е намерил добра работа. След това си тръгнал и не се появил повече.

— Работа? Каква работа?

Тя въздъхна и се почеса по главата.

— Той прави секс за пари. Затова дойдох при теб. Дежурният инспектор в Тринити Роуд не би обърнал внимание на случая. Джона е наркоман. Често се забърква в неприятности.

— И не за първи път изчезва?

— Не. Това е първият път. Там е проблемът. Познавам Дъндас. Щом той смята, че се е случило нещо лошо, значи наистина е така. Дойдох при теб, защото си мислех… — Стомахът й се сви. — Защото ми се струва, че ти би направил нещо по въпроса.

Кафъри гледаше устата й и като че ли обмисляше думите, които току-що бяха излезли от нея. Канеше се да каже нещо, но се отказа. Вдигна глава към небето, сякаш си мислеше за времето или се опитваше да долови някаква миризма във въздуха. Дълго мълча и Флий си помисли, че съвсем е забравил за нея. Когато най-накрая я погледна, тя веднага забеляза, че всичко се е променило.

— Какво? — попита тя. — Какво има?

— Ще го направя. Ще го направя веднага.

Той извади ключовете си. Като че ли отново се канеше да каже нещо, но само кимна и се отдалечи, вдигайки ръка за довиждане. Влезе в колата си и потегли. Флий остана сама под майското слънце. Чудеше се дали нещата наистина са толкова прости, дали той ще удържи на обещанието си и дали няма да го забрави, преди още да стигне главния път.