Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Кафъри (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ritual, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2022 г.)

Издание:

Автор: Мо Хейдър

Заглавие: Ритуал

Преводач: Стефан Георгиев

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска (не е указано)

Редактор: Боряна Даракчиева

Коректор: Зоя Стефанова

ISBN: 978-954-761-408-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17797

История

  1. — Добавяне

14.

14 май

Същия следобед, след като екипът й разтовари лодката, изми с маркуч екипировката и прибра водолазната маркировка, Флий забеляза, че всеки път, когато се обърне, детектив Кафъри е в полезрението й. За момент си помисли, че някой се будалка с нея и между Кафъри и Дъндас е възникнало странно приятелство, от което могат да се очакват само игрички. След това се зачуди дали гъбите все още не й влияят и изпращат образи в съзнанието й. Истината се оказа много по-лоша — част от нея неочаквано и съвсем неволно беше станала свръхчувствителна към един непознат, който не знаеше нищо за нея и нямаше никаква връзка с живота й, с изключение на факта, че беше заместник на главния разследващ по случая с отрязаната ръка.

В момента, в който разбра какво става, Флий си тръгна от пристанището. Остави бутилките в микробуса и се отправи към паркинга. Влезе в колата и затръшна вратата, а след това извади мобилния си телефон, за да прегледа съобщенията. Имаше едно „здравей“ от Том, новия график на смените от отдела по човешки ресурси, едно напомняне от мобилния оператор и още едно съобщение от Тиг. Подпря глава с ръка и го прочете:

Писах ти вчера. Хайде да поговорим. Просто така. Нещата са скапани, както винаги. Имаш ли време? Ще съм вкъщи. Обади се и ще се видим, ако искаш. Тиг

Флий изтри съобщението и се замисли колко различни бяха нещата по времето, когато се чукаше свободно и щастливо. Преди инцидента имаше собствен апартамент и ходеше в бащината си къща само през уикендите. Тогава харесваше секса и всичко, свързано с него — изражението на мъжа, щом я видеше по бельо, и промяната в гласа му, когато произнасяше името й. След инцидента обаче единствената й компания бяха самотното мастурбиране и смътните фантазии, свързани с този или онзи актьор. Казваше си, че е така, защото никога не би си свалила обувките пред някого, но имаше и още нещо. Знаеше, че вече не може да говори открито за живота, смъртта и събитията, които я бяха сполетели. В момента единствените мъже, с които общуваше, бяха или твърде възрастни, като Кайзер и Дъндас, или гейове, като Тиг.

Флий мушна ключа в стартера и набра номера, но се включи гласова поща. Подкара по улицата. Знаеше, че не трябва да се сближава с Тиг, но тази вечер единствено той би я разбрал. Да, щеше да се види с него.

 

 

Снимката беше единственото нещо в рамка, което Кафъри притежаваше. Вече от два месеца живееше под наем в тази къща и затова предположи, че е дошло време да нарече мястото дом и да закачи проклетата снимка. Стените в старата част на къщата бяха порести и неравни, затова предпочете да я закачи в пристройката. Снимката обаче не искаше да стои на стената. Непрекъснато вадеше пирончето, въпреки че не тежеше много.

След откриването на втората ръка Кафъри прекара доста време на бюрото си. Опитваше се да навърже фактите и правеше проучвания. Нишките, намерени по първата ръка, бяха изпратени за анализ в Чепстоу, защото част от тестовете нямаше как да бъдат направени в лабораторията в Портисхед. „Айдент 1“ още се мъчеше с отпечатъците, а детективите се свързаха с онези от персонала на „Ровът“, които бяха в отпуск. Намериха и собственика. Той се съгласи да прекъсне почивката си и да се върне след два дни. Нямаше кой знае колко работа и Кафъри реши, че най-умното, което може да направи, е да се прибере. По пътя спря, за да купи дюбели и винтове.

— И това — процеди той през зъби, докато завърташе отвертката за последен път, — е всичко.

Отдръпна се назад и провери дали рамката не е наклонена, като се ориентира по тавана и первазите. Снимката изглеждаше странно върху голата стена — малко, самотно правоъгълниче. Беше от завършването на колежа и на нея той се намираше най-отзад. Приближи се и погледна лицата на състудентите си. Беше срещал някои от тях и след това, беше виждал как се издигат, как се женят, как стават бащи, дори дядовци. Виждал ги беше да надебеляват, да оплешивяват и да развиват „полицейски“ диабет. А ето го и него — единственият, който не се промени, не надебеля и не загуби косата си. Трябваше да се смята за късметлия. Хората винаги казваха, че е такъв. Щастливо копеле, все още с коса. Кимаше и се шегуваше по този въпрос, но дълбоко в сърцето си мразеше това, което виждаше в огледалото. Мразеше го, защото отражението казваше едно нещо — животът, истинският живот, не го бе докоснал.

Кафъри постави пръст върху черно-бялата снимка, точно върху своя образ. Това, което го отличаваше от останалите, се забелязваше съвсем лесно. Дори когато беше на двайсет, очите му бяха целеустремени и гневни. Все още не бяха очи на убиец, това щеше да стане по-късно, а очи на човек, който мисли само за отмъщение. Една Коледа получи подарък от бившата си приятелка Ребека. Книга със събрани мъдри мисли. Ребека беше подчертала една от тях. Никога нямаше да я забрави, въпреки че книгата отдавна бе изгубена: „Малките и злобни умове, пълни с гняв и мъст, не са способни да почувстват щастието от опрощението“.

— Малък и зъл — промърмори той, докато гледаше снимката. Малък и зъл, защото не разбира смисъла на опрощението, защото за него опрощение е безсмислена дума. Отиде до прозореца, постави ръка на стъклото и се загледа навън.

Къщата се намираше върху наклонен карстов терен, а в основата на склона имаше малък селски път, набразден от естествени пропадания на почвата и древноримски мини за олово. Около дупките растяха водолюбиви растения — острица и блатен невен. На половин миля надолу по пътя имаше свинеферма, а само на няколкостотин метра от последните къщи — четири кръгови неолитни насипа, които слуховете свързваха с древни ритуали. Странно и отдалечено място, на което бе дошъл, за да опознае злобата в себе си и да се опита да я изчисти.

Нещо в ъгъла на периферното му зрение помръдна. Той не предприе нищо, просто стоеше и слушаше блъскането на сърцето си. След това се обърна бавно към телевизора. Беше изключен, но стаята се отразяваше в него — отворената врата и покритият с килим коридор, лицето му и леко празният му поглед, прозорците и минаващите през тях слънчеви лъчи. По отражението трудно можеше да се определи дали нещо е помръднало в стаята или в градината. Нервите му бяха изопнати, очакваше движението да се повтори. Измина повече от минута и точно когато се канеше да отдаде всичко на въображението си, чу потракване зад гърба си, а след това — трясък.

Обърна се. Снимката лежеше на пода. Навсякъде се търкаляха парченца стъкло, рамката се беше разкачила, а малките й винтчета бяха изскочили навън. Въпреки цялото старание, което беше вложил, снимката не искаше да стои на стената. Той се приближи и постави пръст в дупката. Дюбелът се беше измъкнал заедно с част от мазилката. Огледа притихналата стая — слънчевото петно на пода, телевизора, а след това гърба на снимката. Пое си дълбоко дъх няколко пъти и си каза, че е идиот. Пълен идиот, защото мисълта, която изникна в съзнанието му, беше абсурдна. Как е възможно един бездушен предмет, каквато е една къща, да го мрази?

 

 

Тиг живееше в една от най-високите сгради в Бристол — брулен от ветровете жилищен блок, боядисан в червено и синьо, от който се виждаше целият град. Половината от апартаментите бяха празни, разбити и ограбени, с обковани с дъски врати. Щом излезе от колата, Флий забеляза, че мястото изглежда съвсем пусто. Само един дребен чернокож мъж мина покрай нея. Ръцете му бяха в джобовете, а очите — извърнати встрани. По тези места хората избягват да се гледат в очите.

Тиг открехна предпазливо вратата. Изглеждаше леко объркан, сякаш беше спал. Мускулестото му тяло беше облечено в черно трико.

— Здравей!

— Здравей! — отговори той, търкайки очи с юмруци.

— Извинявай, че се забавих. Имах доста проблеми в работата тези дни. Ти добре ли си?

По времето, когато Тиг бе в затвора, съкилийникът му бе залял очите му с белина. Лявото се беше възстановило напълно, но дясното беше развило вторична глаукома. Очната му ябълка изглеждаше подута, а зеницата бе извита встрани. Тиг винаги търкаше пострадалото око, когато нещо го изнервяше. Около минута стояха така — той търкаше окото си, а тя го чакаше. След това Флий потрепери, скръсти ръце на гърдите си и се огледа притеснено.

— Тиг? Ще ме пуснеш ли да вляза?

Той се поколеба и погледна през рамо зад себе си. Коридорът беше претъпкан с какви ли не боклуци. Преди петнайсет години Тиг бе влязъл в затвора за опит за убийство и кражба с взлом. По това време бил хероинозависим, но за разлика от много други успял да се изчисти в затвора. След като излежал присъдата си, започнал да помага на хората, които се опитват да откажат наркотиците.

В течение на работата си бе установил контакти с различните етнически групи в района и дори за известно време представляваше интерес за операция „Атриум“ — полицейска инициатива, насочена срещу трафика на наркотици, извършван от ямайските банди. Тиг беше бял, но въпреки това полицията проучи връзките му и реши, че може да го използва като информатор. Интересът им не трая дълго, отдръпнаха се, когато разбраха, че той е всичко друго, но не и доносник. Щяха съвсем да се ошашавят, ако бяха разбрали, че един от най-близките му приятели е водолаз от полицейските части.

Флий се запозна с Тиг чрез гмуркането. По някакъв начин той беше събрал достатъчно пари, за да заведе четирима от клиентите си на начални курсове за водолази. Точно тогава Флий завършваше майсторската степен. Сприятелиха се само за два дни, но не гмуркането ги обединяваше, а нещо много по-неясно и трудно обяснимо. Обединяваше ги чувството, че са пострадали от живота, и мисълта, че трябва да се държат отговорно, за да изкупят дълговете си. Отговорностите на Флий бяха работата и Том, а на Тиг — работата и майка му.

Майка му беше малко смахната, нищо официално, но щом осъдиха Тиг, чашата й преля. След като излезе от затвора, той се премести да живее тук, като се грижеше за нея и за боклуците, които тя трупаше постоянно. Всички знаеха, че това бавно го побърква.

— Идеята ми беше да се срещнем някъде навън — каза той.

— Опитах се да ти звънна, но дори и да има къде да отидем в тази част на света, нямам никакви пари, а ти каза, че искаш да поговорим… — Носът й течеше и тя го избърса нетърпеливо. — Тиг, по дяволите, студено ми е. Изобщо не ми пука за майка ти, ако това си мислиш.

Той я огледа внимателно, притисна лице към касата на вратата и се вторачи в нея. Дясното му око бе извито настрани.

— Трепериш — каза той. — Какво ти е?

— Студено ми е. Виж какво, дойдох да поговорим. Ти ме помоли, ако си спомняш?

Той посочи към краката й.

— Стой там. Ето там. Ще проверя дали всичко е наред и ще дойда.

Изчезна в слабо осветения коридор и я остави на прага. През процепа се виждаха олющени тапети. Флий се сгуши в якето си и започна да пристъпва от крак на крак. От коридора се носеше миризма на застояло, а в едната от стаите звучеше зле настроено радио. Майката на Тиг винаги слушаше полицейските честоти. Все казваше, че иска да е с един ход пред тях, ако решат да я заловят. Според нея по улиците пъплеха хора, които искат да я вкарат в лудницата. И тъй като сега полицейските честоти бяха кодирани, тя слушаше шума. Нестандартно мислене имаше тази жена.

След няколко минути Тиг се появи отново, включи лампата и откачи веригата на вратата.

— Мама не спи. Нещата винаги са зле, когато не спи — каза той и отстъпи назад, махайки с ръка към дъното на коридора. Килимът изглеждаше непран с години. — Когато не спи, е така.

Отидоха в кухнята, където имаше купчини мръсно пране и евтина ламинирана маса, върху която бяха поставени комплект за сол и пипер и бутилка кетчуп. Тиг включи чайника и пусна газта на готварската печка, за да позатопли малко помещението. Махна дрехите, които бяха нахвърляни върху един от столовете, и покани Флий да седне. Тя се намести мълчаливо, а миризмата на газ и мръсотия я удари в носа. Торбичката с гъбите все още беше във вътрешния джоб на якето й, твърда и грапава, притисната до гърдите й. Напомняше й за майка й и за теменужките.

Тиг направи чай с мляко, намери пакетче фъстъци, скъса го със зъби, после изсипа фъстъците в купичка и ги бутна пред нея.

— Какво става сега? Нещо в работата? Нещо ужасно ли се е случило? Чак ми е чудно, че не миришеш на трупове.

— Не прекарвам целия си живот в местене на трупове.

— Само по-голямата част.

Прииска й се да му каже, че точно сега има най-голяма нужда от защитно облекло, но се въздържа. Сгуши се в якето си, защото в кухнята ставаше течение и беше доста студено.

— Прав си. Имахме находка тези дни. Е, не от най-гадните, но сравнително гадна.

Тиг взе шепа фъстъци и бавно започна да ги подрежда върху дланта си.

— Как така сравнително гадна.

— Намерихме две ръце.

— Ръце? — възкликна той и я погледна.

— Под един от ресторантите на плаващото пристанище.

— Без тяло?

— Без тяло.

— В бристолското пристанище?

— Точно това казах.

— И как, по дяволите, са се озовали там?

— Де да знаехме.

— Знае ли се чии са ръцете?

— Не.

— Кой ресторант?

— Срещу кея Редклиф — каза тя и бръкна в купичката, като се чудеше дали е безопасно да яде каквото и да било тук. — „Ровът“.

— „Ровът“? — Тиг подсвирна леко с уста. — Знам го. Познавам човека, който го държи. Африканец. Той ми даде голяма част от капитала, с който започнах.

— Е — каза тя, мятайки няколко фъстъка в устата си, — това е достатъчно добър повод да поговоря с теб по въпроса, нали?

Той въздъхна.

— Просто се позаинтересувах, това е всичко.

Тя си взе още един фъстък и го счупи на две. Ръката на Тиг лежеше на масата. Ноктите му бяха изгризани, а върху кокалчетата му имаше избледнели затворнически татуировки: „Любов и омраза“. Определено не бяха „Мама и татко“.

— Тиг — каза тя след кратко мълчание, — помниш ли времето, когато вземаше наркотици?

— Бих ли могъл да забравя?

— Чувствал ли си някога… — Тя прокара пръсти по лицето си, като се опитваше да намери подходящите думи. — Чувствал ли си цяла вселена да се отваря… ето тук, в главата ти?

Той се засмя леко.

— Цяла вселена? О, да. Чувстваш, че има нови светове, до които няма как да се стигне по друг начин. По-късно обаче, когато нещата се обърнат, а те винаги се обръщат, вселената се отваря, но само когато не си взел наркотик. Този път вселената е пълна с болка и единственото спасение е още хероин.

— А в началото мислил ли си дали е възможно… да се свържеш? Да направиш връзка с мъртвите?

— О, моля ти се, Флий. Виждаш умрели, така ли? Я престани. Има хиляди сомнамбули, бели вещици и гурута, които се тъпчат с хероин и си мислят, че имат пророчески способности. Мислят се за ясновидци. Знам ги аз тях. Убедени са, че могат да говорят с мъртвите, само защото си инжектират разни лайна във вените.

„Да говорят с мъртвите — помисли си Флий и си представи майка си в гората. — Да говорят с мъртвите.“

— Ако ме питаш дали можеш да проникнеш по-дълбоко в нещата, които са ти познати — продължи Тиг, — нещата, които си забравила или които дори не знаеш, че знаеш, това да. Разбира се. Но не можеш да научиш нищо ново.

Флий разтърка ръцете си и се опита да избегне погледа на Тиг.

— Намерих гъби в кабинета на баща ми. Взех от тях.

Тиг се вторачи в нея и промърмори:

— Точно ти! Точно ти! — Татуираните му пръсти започнаха да барабанят по масата. Любов. Омраза. Любов. Омраза. — Тъпа патка такава.

Тя се втренчи в странното му лице, в окото, което гледаше накриво, в носа, понесъл явно доста удари. Проблемът очевидно се състоеше в следното — тя искаше да използва наркотици, за да проникне по-дълбоко в съзнанието си и да намери отговорите, които й убягваха. Тя щеше да го направи, за да чуе гласовете. При Тиг беше точно обратното. Той се бе отдал на наркотиците, за да заглуши гласовете и да потуши гнева си. В това се състоеше противоречието. Въпреки че беше експерт в тази област, той никога нямаше да разбере мотивите й.

Тиг вдигна рамене.

— Е, направила си го. Случило се е — каза той и се отпусна в стола си. — Какво те тревожи тогава?

— Видях майка си. Опитваше се да ми каже нещо. — Флий се облегна на стола, приглади косата си назад и се загледа в тавана. — Не можах да я разбера, така че искам…

— Искаш да го направиш отново?

— Не и с гъбите.

— О, не ми казвай, че искаш да се друсаш с хероин.

Флий срещна погледа му и попита:

— Помниш ли приятеля ми Кайзер?

— Да. Странният дъртак. Приятелят на баща ти.

— Той каза, че с гъбите няма да постигна нищо.

Тиг кимна. Болното му око гледаше унило надолу.

— И?

— Даде ми друга идея. Ибогаин.

— Да, да. Знам го. Органично, легално, от Африка. В някои клиники го използват, за да изчистят наркоманите от хероина.

— Кайзер каза, че това нещо ще ми помогне да стигна там, където искам, за разлика от гъбите. Може би ще успея да се свържа отново с майка си. Трябва да разбера какво се опитваше да ми каже.

— Вярваш ли му?

Флий се взря в недокоснатата чаша чай и отпусна длани между коленете си. От съседната стая долиташе шумът на радиото. „Не. Не му вярвам напълно, но какво мога да направя“ — помисли си тя.

— Е, добре — започна Тиг, когато видя, че няма намерение да му отговори, — май нямам какво да кажа. А освен това хората като теб никога не се пристрастяват. Ти си различна.

Тя се усмихна тъжно.

— Имам четири дни, в петък започват годишните тестове. Няма време за почивка.

Тиг стана от стола и взе още едно пакетче фъстъци от полицата. Докато ги изсипваше в купичката, от тях се вдигна малко облаче сол.

— Петък значи. Няма да се опитвам да те разубеждавам.

Флий гледаше фъстъците и си мислеше, че винаги ще е така. Някои хора ще се измъкват, а други — не. Някои хора ще имат късмет, а други — не. И въпреки всичко, въпреки преживяната загуба, въпреки нещата, които я свързваха с Тиг, чувстваше със сърцето си, че е родена с късмет. Тя беше родена с късмет, а той — не.