Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Кафъри (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ritual, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2022 г.)

Издание:

Автор: Мо Хейдър

Заглавие: Ритуал

Преводач: Стефан Георгиев

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска (не е указано)

Редактор: Боряна Даракчиева

Коректор: Зоя Стефанова

ISBN: 978-954-761-408-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17797

История

  1. — Добавяне

52.

Флий тръгна след очуканата кола на Кафъри. Той караше бързо по малките селски пътища, които криволичеха покрай избуялите плетове. През прозореца долиташе миризма на коне и цветен прашец. Наложи се да се концентрира, за да не изостане. Стигнаха до града по шосе A38, след това минаха по обиколните пътища в района на Истън. Отстрани се виждаха изрисувани с графити стени, складове, надлези и мъже, играещи шах до будките за вестници. Най-накрая Кафъри намали скоростта и спря в началото на една пресечка.

Флий паркира форда, заключи го и отиде при Кафъри. Отвори предната врата и седна до него.

— Какво ще правим тук? — попита тя. Отсреща имаше църква, букмейкърски пункт и супермаркет.

— Супермаркетът — отговори той.

Тя се приведе напред и огледа сградата. Отпред имаше червено-жълт надпис „Изи Покет“. Прозорците бяха покрити с решетки, а до входа стоеше рекламно пано. Децата, които се мотаеха отвън, оглеждаха нервно улицата и като че ли чакаха някого.

— Какво има там?

— Не знам. — Той започна да почуква с пръсти по волана. Настана мълчание. Ризата му изглеждаше много бяла на фона на кожата му, а тъмната му коса беше леко разрошена.

Флий забеляза, че на лицето му отново се е появило онова изражение. Изражението, което подсказваше, че се опитва да скрие нещо. Точно когато се канеше да му каже: „Знам как се чувстваш“, той вдигна мобилния си телефон. На екранчето имаше снимка — дребен чернокож мъж, облечен в бяла риза и опърпано кафяво сако.

— Мултимедийният отдел го сканира. Това е заснела камерата пред входа на АДРИ. Моси е бил видян за последно с него.

— Знаеш ли кой е?

— Не. Не съм го виждал. — Той прибра телефона и се намести по-удобно на седалката. — Има още нещо, което не знаеш. Един приятел на Мабуза — Куанеле Дламини е държал купа с кръв в дневната си.

— Прекрасно.

— Да. Оказа се, че е човешка.

— Още по-прекрасно.

— Кръвта на Моси.

Флий си пое дълбоко дъх. Лицето на Джона изникна в съзнанието й. Беше го виждала веднъж на едно коледно парти в къщата на Дъндас. Той й бе показал своя плейстейшън и й беше казал, че иска един ден да работи по създаването на видеоигри. Тогава тя дори не предполагаше какво бъдеще го чака.

Кафъри я погледна в очите.

— Помниш ли какво каза Кайзер? Каза, че в източната част на Южна Африка има суеверие да се дава кръв на Токолоши.

— Ти се вслушваш в думите му?

Той се усмихна кисело.

— Обадих се на един от имиграционните. Той е прикачен към операция „Атриум“. Много свестен човек. Помага ми. Миналата седмица ми даде информация за статуса на Мабуза и Дламини. — Кафъри започна да потупва джобовете си. Извади торбичката с тютюн и я остави на таблото. — Аз обаче исках да знам още нещо.

— Какво?

— Дали са от източните провинции. Там, където живеят зулуси.

— Заради кръвта ли?

— Заради кръвта. Той не можа да ми отговори. Каза обаче, че ще поразпита. След това спомена, че повечето зулуси, които идват в Бристол, рано или късно се озовават ето тук. — Той посочи супермаркета. — Собственикът е от предградията на Дърбан. Винаги се измъква от имиграционните и затова хората често ходят при него. Той върши много неща — осигурява им работа, наркотици, жени, мъже. Каквото им трябва. Имиграционните горят от желание да му лепнат нещо, така че нямат нищо против да хвърля едно око.

Една групичка ученици мина покрай колата и Кафъри замълча за момент. Момчета на около десет години. Със смъкнати до глезените чорапи и влачещи се по асфалта ученически чанти. Някои от тях се наведоха, за да погледнат в колата, а най-отраканото се ухили на Кафъри и вдигна палец в знак на одобрение. След това се отдалечиха небрежно, по характерен за по-големите момчета начин.

— В този квартал живее Джона — каза Кафъри и посочи високия жилищен блок, който стърчеше над околните сгради на няколко преки по-надолу. — Не е толкова далече, но съм сигурен, че има поне още двайсетина супермаркета в района. Защо тогава е идвал тук?

— Откъде знаеш, че е идвал?

— В спалнята му имаше найлонови торби от този супермаркет. Възможно е да са верига магазини, но се съмнявам. Следователно е идвал тук. А това означава, че някой тук го познава и…

Кафъри се взираше в нещо. Флий погледна в същата посока. Момчетата бяха пресекли пътя и бяха подминали супермаркета. В момента се насочваха към страничната уличка.

— Какво? — попита тя.

Кафъри бе присвил очи, а челюстта му се бе стегнала. Очевидно стискаше зъби.

Той разкопча колана си, отвори вратата и изскочи навън.

— На място като това винаги има някой, който знае всичко — каза той и й се усмихна. — А аз знам кой е той.

 

 

Извади полицейската си карта, съблече си сакото и го хвърли на задната седалка. Без да обръща внимание на озадаченото изражение на Флий, той затвори вратата и пресече улицата. Един паркиран до тротоара син нисан беше привлякъл вниманието му. Вътре седеше дебел мъж.

Кафъри вървеше небрежно покрай паркираните зад нисана коли, като се стараеше да остане незабелязан. След това отвори вратата и преди онзи да успее да реагира, сграбчи ключовете, мушна ги в джоба си и затръшна вратата.

— Хей! Какво правиш, по…

Дебелакът отвори несръчно вратата, а в това време Кафъри заобиколи отпред и се шмугна на седалката до шофьора. Мъжът го следваше, но беше твърде бавен заради наднорменото си тегло.

— Хей! — провикна се той и се опита да отвори вратата. — Излез, мръснико! Излез от колата ми! — Започна да блъска по стъклото. — Излез, или ще извикам полицията!

Кафъри извади полицейската си карта и я долепи до стъклото. Дебелият мъж замръзна. Много добре знаеше каква е тази карта. Кафъри беше сигурен, че е виждал много такива. Мъжът спря да блъска, отпусна рамене и се подпря на покрива на колата. Огледа улицата, сякаш се чудеше дали да избяга. Но явно размисли и с тежка походка заобиколи отпред и мълчаливо влезе в колата.

В купето миришеше лошо — на пот, храна и мръсни дрехи. Колата се наклони и изскърца, когато дебелакът влезе вътре. Трябваше му известно време, за да се настани удобно на малката седалка, а когато го направи, по лицето му вече течеше пот.

— Е? — попита той. — Не можеш да ме хванеш за нищо. Не съм осъждан и не съм в пробационен период. Чист съм. Мога да си седя където искам и когато искам.

Кафъри не отговори. Групичката момчета бавно се отдалечаваше. Знаеше, че мъжът се опитва да не гледа към тях. Знаеше, защото веднага беше успял да разбере какъв е той. Може би това беше неговото проклятие — да разпознава педофилите от сто метра. След като не получи отговор, дебелакът въздъхна и се облегна назад, кръстосвайки ръце. Носеше шорти, а дебелите му, слабо окосмени крака се опираха във волана.

— Все ви повтарям, че всички сме еднакви. Ние, мъжете, имаме едни и същи мисли, едни и същи… — кимна към групичката момчета — … желания.

Кафъри стисна зъби.

— Единствената разлика е — каза мъжът с усмивка, — че аз имам кураж и се държа като свободен човек. Аз изразявам чувствата си, а ти не.

Кафъри си пое дълбоко дъх и щом дебелакът замълча, се извърна рязко и го удари с юмрук в лицето. Главата на мъжа се удари в скобата, през която минаваше колана. Устата му се отвори и от нея потекоха лиги. Ръцете му притиснаха ударената буза, а от носа му бликна кръв. Очите му се насълзиха.

— Защо ме удари? — попита той дрезгаво, като притискаше с ръка носа си, за да спре кръвта. — Знам си правата. Нямаш право да ме удряш.

— И това нямам право да правя. — Кафъри сграбчи фланелката на мъжа и я усука толкова силно, че яката й се впи в тлъстините около врата му.

— Махай се, махай се! — Дебелакът се опита да отблъсне ръцете на Кафъри. — Махай се!

— Кого чакаш, лайно такова?

— Никого.

— Не на мен тия. — Кафъри стисна още по-силно. — Чакаш някого.

— Не, не!

Кафъри го пусна, излезе навън и заобиколи от другата страна. Хвърли мимоходом един поглед към Флий и видя, че тя е излязла от колата, свалила е слънчевите си очила и в момента наблюдава съсредоточено случващото се.

— Излизай, мръснико! — измърмори той, отвори шофьорската врата и с мъка извлече мъжа навън. — Излизай!

Онзи се пльосна на улицата и започна да пълзи на четири крака. Скимтеше жално, а от носа му капеше кръв.

— Не можеш да се отнасяш така с мен. Не можеш.

Кафъри хвана дебелака за врата и бутна лицето му към задната гума на колата. В съзнанието му изплува лицето на Пендерецки. Наблизо на тротоара имаше изсъхнало кучешко лайно и, докато все още мислеше за Пендерецки, той приближи лицето на мъжа към него. Прииска му се да накара дебелака да го изяде.

— Моля те, спри!

Кафъри се облегна на колата и застана на колене върху гърба на мъжа. Един глас в главата му започна да го предупреждава: „Така умират заподозрените. Така умират, докато ги арестуват. Задушават се. Патологът ще открие спукани ребра и охлузвания, съответстващи на упражнения върху гърба на жертвата натиск. Те умират, защото гръдният им кош е притиснат и не могат да си поемат въздух“. След малко гласът добави още нещо: „Така трябваше да постъпиш с Пендерецки“.

— Така може да умреш — изсъска той в ухото на мъжа. — Мога да те убия по този начин, въпреки че си дебел. Ще умреш, ако продължа да те натискам. Ясно ли е?

— Моля те, моля те, недей! Моля… — Сълзите на мъжа се смесваха с потта по бузите му. Не можеше да си поеме дъх. — Моля те!

— Казвай, нещастнико, или ще умреш!

Онзи извъртя очи нагоре. Подпря се на тротоара, опитвайки да се надигне и да си поеме въздух.

— Добре — изпелтечи той. — Слез от мен и ще ти кажа!

Кафъри се отдръпна и стъпи на тротоара. Като дишаше тежко, педофилът се обърна по гръб. Беше опрял лице в една мръсна пощенска кутия.

— Има няколко… човека — каза задъхано той. — Няколко човека идват тук.

— Всички ли са в играта, или ти обичаш да ги убеждаваш?

— Не. — Той преглътна. — Те са професионалисти.

— А чернокожите? Такива ли харесваш? Това ли ще видя в досието ти? Малки и черни?

Той кимна нещастно. От устата му висеше слюнка.

— Какво? — Кафъри се подпря на колата с две ръце, надвесвайки се над дебелака. Усети, че хората наоколо го наблюдават, но не вдигна поглед. — Какво каза?

— Казах „да“.

Кафъри извади мобилния си телефон, намери снимката, която хората от мултимедийния отдел му бяха изпратили, и му я показа.

— Този виждаш ли го. Чукал си го, нали?

Той хвърли един поглед към снимката.

— Да — промърмори той. — Той е един от тях.

— Име?

— Различно. Джим, Пол, Джон. Нещо не му е наред. Той не е на дванайсет, само изглежда на толкова… На осемнайсет години е. Кълна се. Сигурно страда от някакво заболяване.

Кафъри си спомни за едно дванайсетгодишно лондончанче, което имаше навика да се рекламира с думите: „Аз съм на осемнайсет години, но претърпях злополука и затова изглеждам на дванайсет“. Всичко това се правеше, за да могат дъртите педофили да оправдаят мръсните си наклонности.

— Чувал съм тази история и преди, лайно такова.

— Истина е. — Дебелакът се опули в Кафъри. — Истина е. Всеки ще ти каже. Всички, които висят тук, го познават. Заради мен се облича като ученик, но не е ученик. Наистина. Кълна се, че не е. Нали разбираш, вече не го правя с деца.

— Да бе, да.

— Не му казвай, че аз съм ти казал. Мисля, че той има… приятели. Семейство. — Той избърса носа си и преглътна сълзите. — Моля те, не му казвай.

Кафъри вдигна глава. Три хлапета със скейтбордове стояха пред супермаркета и ги зяпаха с любопитство. Щом ги погледна, те се извърнаха и вдигнаха качулките си.

— Е? Той кога ще дойде? Днес?

— Може би. — Дебелакът подсмръкна. — Понякога идва към обяд, но ако не дойде той, идват други. — Избърса сълзите си. — Моля те, не споменавай, че съм ти казал. Не искам да притеснявам никого.

— Щом не искаш да притесняваш никого, спри да чукаш малки момченца — каза Кафъри. Сложи ръцете си на кръста и размърда рамене, за да отпусне напрегнатите си мускули.

— Добре — каза той и помогна на дебелака да се изправи. Отвори вратата на колата и го бутна към нея. — Чакай тук! Не мърдай! Ако дойде някой от другите ти приятелчета, кажи му да си ходи, дори и да трябва да седиш надървен цял ден. Дръж се естествено, когато той се появи. Покани го в колата. Останалото остави на мен.

— А ключовете ми? Какво ще правя без ключове?

— Господи! Искам да ми помогнеш, защото си мръсник и дължиш нещо на обществото. Да не би да мислиш, че съм божи пратеник. Влизай в шибаната кола! Веднага!

 

 

Кафъри се потеше.

— Сега остава да чакаме — каза той, след това взе торбичката с тютюн и започна да си свива цигара. — Човекът, когото чакаме, ще влезе в онази кола след около десетина минути. — Той залепи хартията с език и запали цигарата.

Флий го гледаше как пуши. Умората от последните два дни се стовари върху нея и тя изпита непреодолимо желание или да си поплаче, или да заспи. Не можеше да определи кое от двете. Кафъри изпуши цигарата си, мълчаливо наблюдавайки синия нисан. След това изгаси фаса в пепелника, сгъна торбичката с тютюн и каза с равен глас:

— Брат ми изчезна, когато бях на осем години.

— Моля? — отвърна сковано тя.

— Брат ми изчезна — повтори той. Гласът му беше спокоен, сякаш й обясняваше какво е ял за закуска. — Бях с него, когато се случи. Ние… скарахме се и той тръгна към железопътната линия. Не беше опасно, често играехме там. Само че този път… — Той замълча, сякаш забравил, че е започнал да разказва нещо. — Само че този път той не се върна. От другата страна на линията живееше педофил. По онова време не ги наричаха така. Казваха им мръсници. Всички знаеха, че той го е направил, но нямаше доказателства. Това се случи преди трийсет години, а аз все още не знам къде е брат ми.

Флий се вторачи в него. Сърцето й започна да блъска. Той е чул. Той знае какво се е случило с родителите ми. Някой от колегите ми му е казал. Пое дълбоко дъх.

— Защо ми казваш това? — попита тя немощно.

— Сигурно искаш да знаеш защо за малко не убих този човек. Виждаш ли, аз нося тази тежка вина в себе си и когато се случи нещо подобно, вината ме ръководи. Тогава правя неща, от които не се гордея. — Кафъри извъртя глава и погледна синия нисан. Дебелакът беше наклонил надолу огледалото за обратно виждане и в момента инспектираше пораженията по физиономията си. — Той е педофил. — На лицето на Кафъри се появи болезнена усмивка. — Детекторът ми за педофили, така да се каже, е много по-прецизен от този на другите хора.

Флий остана безмълвна. Продължи да го гледа, а когато усети, че не може да издържа повече, се обърна към страничното стъкло. Устата й беше леко отворена. Дишаше учестено.

— Всичко е наред — каза й той. — Не те моля да ми простиш. Можеш спокойно да докладваш какво се е случило. Вече не ми пука особено.

Флий чу изскърцването на кожената тапицерия и подрънкването на ключовете, а след това усети ръката му на рамото си.

— Съжалявам — каза тихичко той. — Не исках да те поставям в такова положение. Наистина не исках.

Тя не можеше да помръдне. Мислеше единствено за ръката му. И тогава, когато изглеждаше, че двамата вечно ще стоят така и ще се заслушват в дишането си, нещо в нея се отключи. Устата й се отвори и започнаха да излизат думи.

— Ако си отрежеш ръката, пак няма да е достатъчно. Такова чувство изпитваш, нали? Единственият начин да поправиш нещата е да умреш, да умреш в ужасни мъки. Това е единственият начин. — Тя извърна зачервеното си лице към него. — Непрекъснато ти се иска да си бил на негово място. Предпочиташ да умреш милиони пъти пред това да изпитваш тази вина.

Кафъри отдръпна ръката си. Лицето му изведнъж посивя. Като че ли всички тревоги и безсънни нощи се стовариха върху него.

— Родителите ми — каза тя. — Някои от колегите ми знаят, но никога не говорят за това. Стана преди две години, а аз все още не съм погребала телата им. Не е същото като при теб. Аз знам къде са те, съвсем точно. Всички знаят. Само че никой не може да ги извади.

Флий спря да говори така внезапно, както беше започнала. Изненада се, че му е споделила толкова много. Очите му я пронизваха. Кафъри дълго мълча, после вдигна ръка. За миг й се стори, че има намерение да я удари, но той подпря ръка на волана и уморено се извърна, за да погледне през стъклото. Флий дълго се опитваше да намери правилните думи. Точно когато се канеше да проговори, разбра, че вече е твърде късно. Един дребен човек, облечен в странно кафяво яке и дънки с навити крачоли, мина пред колата и се отправи към супермаркета.

Точно този факт промени ситуацията.