Мо Хейдър
Ритуал (20)

19.

Кафъри стоеше пред обществения център на Менготсфийлд. Чувстваше се уморен и го боляха краката. Докато чакаше някой да му отвори, той мушна два ибупрофена в устата си и ги глътна на сухо. Искаше му се да изпуши една цигара, а след това да си полегне. Или да отиде при някое от момичетата. Всичко друго, но не и това. Не му се говореше повече с хора, които се занимават с наркомани.

Следобедната среща в управлението се беше превърнала в безплодно упражнение по управление на човешките ресурси. Сега, когато наркотиците влизаха в уравнението, цялата пара на разследването отиваше в свирката. По време на срещата той гледаше пръскачките и поддържаните тревни площи пред управлението. Слушаше с едно ухо началника си и си мислеше за четиридесетте човека, двайсетте района и седемнайсетте центъра за наркомани, които трябваше да се проверят. Духът му леко се повдигна, когато разбра, че има съобщение във връзка с влакната, открити под ноктите на Иън Мелоус. От лабораторията в Чепстоу съобщаваха, че подкрепят резултатите, получени в Портисхед, и влакната наистина са от килим. Искаха да извършат газова хроматография, за да дадат повече информация.

След известно време някакъв мъж отвори вратата. Ръководителят на центъра за наркомани — Томи Бейнс — беше на около тридесет години, имаше обработена с лазер татуировка на врата и обръсната глава, която според Кафъри сигнализираше за агресия, настояща и минала. Едното му око не беше в ред, вероятно заради побой. В момента, в който показваше полицейската си карта, на Кафъри му се стори, че в очите на Бейнс проблесна гняв. Като че ли мъжът виждаше някой свой стар познайник, който, въпреки че беше обещал да не го безпокои повече, отново чука на вратата му. Приличаше на човек, чиито занимания са били прекъснати. За момент Кафъри се зачуди дали не се намесва в нещо лично. Мъжът го покани да влезе и заключи вратата. Кафъри чувстваше, че не са сами в сградата. Някъде из стаите се криеше и друг човек. Може би жена? Струваше му се, че усеща позната миризма. Запомни разположението на вратите, докато вървяха по коридора.

— Можеш да ме наричаш Тиг — каза Бейнс, след като влязоха в офиса. — Получих този прякор в затвора. Не ме питай защо. — Той взе купчина листи и ги сложи в копирната машина. Не поглеждаше към Кафъри и като че ли не се интересуваше много от него. Може би беше свикнал на вратата му да чукат ченгета. — Имаме затруднения в момента. Нямаме постоянни спонсори, така че се справяме с помощта на даренията и таксите, които успяваме да вземем от клиентите. На практика обаче почти никой от тях не може да плаща. — Говореше премерено, като внимателно обмисляше всяка дума. — Аз се занимавам с всичко. Аз съм попечителят, единственият съветник и човекът, който се занимава с поддръжката. — Вдигна ръка, за да стане ясно, че говори за сградата. — Този център е един от спонсорите ни. Разполагам с шест часа седмично. — Взе листата от копирната машина и ги сложи в прозрачна папка. Погледна към вертикалните щори, към синия килим и евтиното бюро. — Да, това е служебното помещение, с което разполагам. Занимавам се и с една програма в Кейншам, но като цяло движа нещата от апартамента на майка ми. Голяма сладурана е майка ми.

Навън беше започнало да се стъмва. Ако се изключеше офисчето, старото викторианско училище изглеждаше пусто. Кафъри постави ръка на един стол и попита:

— Може ли да седна? Ще ми отделиш ли няколко минути? Не бързаш за никъде, нали?

Тиг се поколеба. Очите му се стрелнаха за кратко към вратата и Кафъри отново си помисли, че вероятно в тъмната сграда има още някой. Недовършена работа. Е, няма да избяга. Тиг направи жест към стола и каза:

— Разбира се. Сядай, ще направя чай.

Кафъри седна и загледа как Тиг прави чай, избърсва чашите със зелена хартиена кърпа и претърсва шкафчетата за бисквити. Докато чакаше, Кафъри извади тефтерчето си и снимката на Моси. Постави я на бюрото с лицето надолу. Този тип разпити направо го подлудяваха. Хората, които се занимаваха с наркомани, винаги увъртаха. Когато полицията ги питаше за клиентите им, те се държаха така, все едно трябва да дават кръв. Какъв им бе проблемът? Какво разбират те от конфиденциалност? При доброволците беше по-лесно, не бяха толкова тесногръди, но дори и те не даваха информацията безплатно.

— Тази работа не те ли изморява? — попита Кафъри, когато Тиг му подаде чаша чай. — Не ти ли се иска да им кажеш да се разкарат?

Тиг се ухили. Нави ръкавите на пуловера си и седна. Кръстоса крака, а след това подпря чашата си върху тях.

— Виж какво, приятел. Знам какви сте вие, полицаите. Изобщо не ви пука какво мисля за клиентите си. Не си дошъл тук за това. Така че казвай защо си дошъл? Какво искаш да знаеш?

Кафъри не отговори. Погледна Тиг право в очите. Болното му око изглеждаше сивкаво и замъглено. Почти като гаден лондонски ден. За момент се почувства дезориентиран. Въобще не можеше да прецени човека пред себе си. Обърна снимката на Моси и я подаде на Тиг.

— Познаваш ли го?

Тиг не бързаше. Внимателно постави чашата си на бюрото и се приведе напред, за да вземе снимката. Докато я разглеждаше, като че присви леко очи. Сякаш бе очаквал да види точно тази снимка.

— Не — каза той и примижа, приближавайки снимката към лампата. — Съжалявам, приятел. Никога не съм го виждал.

Подаде снимката на Кафъри, но той не я взе, а продължаваше да го наблюдава.

— Сигурен ли си, че не го познаваш?

— Сто процента. Никога не съм го виждал. Ето, вземи си я.

Кафъри изчака още секунда. Опитваше се да надникне в замъгленото око, да види потрепване или присвиване на зеницата, нещо, което да му подскаже, че мъжът лъже. Нищо. Само тази странна уравновесеност, която не знаеше как да интерпретира.

Най-накрая взе снимката и я прибра в папката си. Замисли се за следващия въпрос, който трябваше да зададе. Мразеше го, защото знаеше до какво ще доведе. Точно по тази причина си представи момичетата край пътя и заниманията, на които можеше да се отдава в този момент. За да забрави. Прииска му се да въздъхне, но вместо това извади ръката си от папката и попита:

— А мислиш ли, че някой от твоите клиенти би го разпознал? Може би е добре да поговорим с тях?

Тиг изпръхтя и го погледна с поглед, който Кафъри познаваше отлично от дългите години, прекарани в Югоизточен Лондон.

— Няма смисъл да ти говоря за конфиденциалността на клиентите. Тя стои в основата на дейността ни. С нас е свършено, ако започнем често да си сътрудничим с полицията.

— Да. Знам. Но… — Кафъри говореше бавно и изучаваше дланите си. Сякаш повече се интересуваше от тях, а не от думите си. — Знаеш ли какво си представям?

— Какво?

— Представям си твоето бъдеще, Тиг. Представям си твоето бъдеще и стъпките, които трябва да предприемеш, за да го промениш. А освен това си представям всички тези хора навън, всички тези хора, на които може да се случи същото нещо. Тези бъдещи жертви… — Замълча, за да придаде тежест на думите си. Те бяха най-мощното средство, с което разполагаше — прехвърлянето на отговорността. — Може би някой, когото обичаш. Представям си ги щастливи, създали семейство, деца. А след това виждам другата страна. Виждам ги убити, осакатени, с отрязани ръце. С ножовка. От тези, които се продават в железарията. Какво бъдеще е това?

Той видя, че Тиг се огъва. На челото му се беше появило бяло петно. Сякаш кръвта му беше замръзнала.

— Виж какво — каза Тиг. — Нося отговорност за тези хора.

— И за тяхното бъдеще. Този мъж на снимката е като повечето от клиентите ти, има подобен начин на живот. Това значи, че същото може да се случи и с някой от тях.

— Не мога да позволя тук да идват полицаи. Клиентите ми ще загубят доверие в мен.

— Решението е твое. Само ти можеш да решиш кое е правилно.

Замълчаха.

— Добре тогава — рече Тиг най-накрая. — Ако ми оставиш снимката, ще я покажа на момчетата. Може пък да излезе нещо.

— Мога ли да разчитам на теб? — Кафъри продължаваше да играе играта си. — Бъдещите жертви… могат ли да разчитат на теб.

— Слушай, приятел, обещавам ти. Ясно? Давам ти обещание, а ти ако искаш, го приемай.

Кафъри отново извади снимката и му я подаде. Лицето на Тиг беше напрегнато, но сдържано. Той взе снимката и я сложи в копирната машина. Стоеше с гръб към Кафъри, който в това време преценяваше дали да зададе още въпроси. На пода до копирната машина имаше чанта, върху която беше преметнато яке. Надписът върху якето му се стори познат. Мислите му се рееха в различни посоки, когато Тиг попита:

— Проверил ли си ме?

— Какво?

— Погледна ли досието ми, преди да дойдеш тук?

— Какво щях да видя, ако го бях направил?

Тиг върна снимката и седна на стола си. Потърка с длан обръснатата си глава.

— Преди малко ме попита дали не ми е писнало от тази работа. Знаеш ли защо не ми е писнало?

— Не. — Кафъри погледна към чантата, а после отново към него. — Не, не знам.

— Защото и аз съм такъв. Аз съм един от тях. Бях един от тях. Точно затова не се изморявам от проблемите им — омразата, която изпитват към себе си; мизерията и капана, в който попада всеки наркоман. Знам какво е да счупиш стъклото на кола заради монетите на таблото, да откраднеш пенсията на майка си и да пребъркаш джобовете на повръщащ пияница. Знам какво преживяват.

— Защо ми казваш всичко това?

— Защото без малко не убих човек. — Тиг спря да говори за момент. — Излежал съм си присъдата, но мога да си представя как ще се върнеш, след като научиш всичко, за да ми се правиш на велик и да ме сочиш с пръст. По-добре да ти кажа сега, за да няма изненади.

Кафъри се отпусна в стола. Чуваше се само бръмченето на копирната машина.

— Е? Какво се случи?

— Една възрастна жена. Бях надрусан. Влязох в къщата й, за да крада, но едва не я убих. Вързах я с кабел и счупих краката й с щанга.

Върху лицето на Кафъри бавно изгря усмивка. В главата му пълзяха тежки мисли.

— И сега ми казваш, че съжаляваш? Научил си си урока и вече не си същият? Станал си примерен член на обществото? Трябва ли кротичко да си говорим за това как си се поправил?

Тиг се ухили злобно.

— Да, да. Трябваше да се досетя. Пише го в очите ти. Не вярваш, че хората се променят. „Прошка“ не е дума, която често използваш.

Кафъри се опита да си представи какво е да вържеш възрастна жена с кабел, а след това да й строшиш краката с метална щанга. Опита се да си представи какво Пендерецки е направил на Юан. Какво е да изнасилиш деветгодишно момченце. Колко силно трябва да крещи жертвата, за да накара мъчителят да спре? Пендерецки само частично изкупи вината си. Той никога не лежа в затвора заради Юан и можеше да прави каквото иска с живота си, но умря. Умря сам, в нищета, без семейство и без приятели, само с купчина каталози за детско бельо до леглото си. Но дори и тази участ беше милиони пъти по-добра от това, което заслужаваше.

Тиг стана и взе голямата връзка ключове, която лежеше на бюрото. Отиде до вратата и се обърна назад.

— Това ли е всичко?

Кафъри се изправи, затвори папката си и отиде до вратата. Застана до Тиг и го погледна в очите.

— Само едно нещо — каза меко той. — Ако някой ми счупи краката, знаеш ли какво ще направя?

— Не. Какво ще направиш?

— Ще му го върна. — Той се усмихна и усети вкус на кръв в устата си. — Ще му счупя краката.