Мо Хейдър
Ритуал (38)

37.

— Трябваше да направя така, че да не мърда. Беше трудно. — Ходещия мъж седеше със свити колене, а в мръсните му ръце имаше чаша топъл сайдер. Светлината от огъня играеше по лицето му и хвърляше сенки по дърветата зад него. — Първо се опитах да го завържа за един стол, но разбрах, че така няма да се получи.

— И тогава какво направи?

— Тиксо.

— О, да. Тиксото. Прочетох за него в доклада. Широко тиксо, нали? — Кафъри легна на една страна и подпря глава с ръка. — Марката на тиксото се казвала „С нежна грижа“. Този факт достигна и до медиите. Много им хареса.

Ходещия мъж изсумтя.

— Не търсех подобен ефект. Просто това ми беше подръка.

— Значи използва тиксото.

— Да, обаче пак не се получи. Не ставаше. Тогава се сетих, че в гаража има дъска за гладене. Махнах краката й и го завързах с тиксото за нея. Трябваше, разбира се, да го ударя отново.

— И тогава се получи?

Ходещия мъж се усмихна.

— О, да. Получи се. Сложих я върху пейката и стана перфектно.

Кафъри беше намерил лагера на Ходещия мъж почти случайно. Беше наредил да наглеждат Мабуза в къщата му, като му бе казал, че това е за негово добро. За да се чувства защитен. След това отиде право при едно от момичетата край пътя.

Нещата не продължиха дълго и Кафъри не се почувства по-добре. Мислеше за това, което Ходещия мъж му бе казал: „Ти търсиш смъртта“. Тези думи бяха все още в главата му, докато пътуваше към къщи. Слънцето залезе и се появиха първите звезди. В огледалото се виждаше как Бристол чезне в оранжевата мъгла.

Не търсеше целенасочено лагера му. Просто не искаше да се прибира вкъщи, защото единствената му компания там щяха да бъдат късните телевизионни програми и сенките на дърветата. Подкара на изток — към Уилтшир, като подбираше непознати пътища. Докато караше по един малък път южно от Бат, видя лагерен огън сред дърветата. Спря колата и бавно закрачи през засятото с рапица поле. Вървеше право към горичката. Ходещия мъж обикновено спеше по това време, но не и тази вечер. Тази вечер беше буден. Седеше по средата на полето и гледаше към езерото Фарлей, което отразяваше лунната светлина. Изглеждаше разтревожен. Вдигна ръка, за да даде да се разбере, че е усетил идването му, но не погледна към него. Почесваше замислено брадата си и се взираше към мястото, където бе паркирана колата. Кафъри му каза какво иска и му подаде още една торбичка с луковици на минзухари. Чак тогава Ходещия мъж стана и наля още един литър вино в чайника, който висеше над огъня. После си сипаха по чаша, запалиха по цигара и Ходещия мъж започна да говори.

— Той ме ухапа, когато направих първия разрез на носа му. — Вдигна мръсната си, свита в юмрук ръка и я показа на светлината на огъня. — Не знам как го направи, но успя да вдигне главата си от дъската за гладене и ме ухапа като акула, ето тук, за китката. За момент си помислих, че всичко е приключило.

Докато лежеше на земята с цигара между зъбите, Кафъри затвори очи и се опита да си представи случката — по лицето на завързания за дъската Крейг Евънс тече кръв. Кафъри знаеше как е изглеждал Евънс преди атаката, защото беше виждал снимките. Примижавайки, той замести лицето на Евънс с лицето на човека, който му се искаше да е бил на мястото на жертвата — Пендерецки.

— Ударих го странично по главата и той за малко да припадне отново. Пусна ме и в този момент аз го хванах за косата и завързах главата му за дъската. Виждаха се само лицето, ръцете му и… — той поспря за момент — … тестисите и пениса му. Разкопчах му панталоните и ги извадих още в началото. Просто така, за да ми напомнят, нали разбираш.

— А след това? — Кафъри се концентрира върху лицето на Пендерецки. — След това какво стана?

— Тогава се заех с отрязването на носа му.

— Какво е усещането?

— Някога нарязвал ли си пиле? Преди Евънс редовно го правех. Знаеш ли какво е усещането, когато отрязваш бутчето, за да го сложиш в чинията? Раздирането? Същото е.

Ръцете на Кафъри потреперваха. Беше стиснал зъби толкова здраво, че емайлът им можеше да се пропука от натиска. Виждаше всичко в съзнанието си — Пендерецки крещи, а хрущялите пукат и стържат, докато ножът преминава през носа му.

— С очите му се справих много по-лесно, отколкото очаквах. Никога не съм предполагал, че мога да завра по този начин палците си в главата на някого, но го направих. Тогава той отново припадна.

— И ти го изчака?

— Изчаках го да се свести. Той се опитваше да буйства, но не можеше. Продължаваше да повръща. Повръщаше на всеки десет минути. — Последва кратко мълчание. След това Ходещия мъж каза с весел глас: — А още не бяхме стигнали до най-хубавата част.

— Не?

— О, не. — Този път се изкиска. Кафъри се противопостави на желанието си да отвори очи. Имаше чувството, че ако отвори очи, ще види пред себе си един ухилен гном. — Не. Най-хубавата част беше отрязването на гениталиите му. Най-голямо удоволствие изпитах от това.

— Удоволствие?

— Да, полицай Кафъри. Удоволствие. Защото за това си дошъл да говорим. За удоволствието, което изпитах. Няма да се разплача и никога, никога няма да се разкая, независимо какво очакваш ти. Ще ти кажа, че най-великото удоволствие, което съм изпитвал в живота си, беше отрязването на топките на този мъж. Държах ги в ръцете си. Дръпнах ги, за да се опъне кожата максимално, и след това прокарах острието по нея. Почти не натисках. След това кожата отскочи като ластик към тялото му, а тестисите му останаха в ръцете ми.

Кафъри преглътна. Постара се гласът му да изглежда спокоен.

— А след това какво стана?

— След това пенисът му. Направих го бавно. Непрекъснато припадаше и трябваше всеки път да го чакам да се свести.

— Какво беше усещането?

— Все едно режеш пържола. Не беше трудно. Наклоних дъската за гладене назад и сложих един пън върху бедрата му. Така ми беше по-удобно. Разполагах с назъбен нож и реших да използвам него. Кръвта се просмука в дървения пън.

Мълчаха дълго. Единствените звуци, които нарушаваха тишината, бяха далечното жужене на магистралата и минаващите от време на време коли. Кафъри лежеше спокойно на земята, а лунната светлина къпеше клепачите му. Виждаше завързания Пендерецки. Виждаше лицето му, слабините му и кръвта, която беше текла по дъската за гладене и по пода. Той би го направил в задната стаичка, едната от тези, които гледаха към железопътната линия — там, където за последно бяха видели Юан. Така той щеше да вижда собствения си дом, светлините и местата, където двамата с брат му играеха. Вероятно би записал всичко на видео, точно както Ходещия мъж бе направил.

— Защо го разпъна на кръст?

— Защо го разпънах на кръст? — Той се изсмя с приглушен глас. — Това, господин полицай, ще си остане между нас двамата.

— Странно нещо си направил.

— Да — отговори спокойно Ходещия мъж. — Странно нещо е и един мъж да изнасили осемгодишно момиченце, да го изнасили четири пъти за три часа, а след това да го убие.

Кафъри отвори очи. Ходещия мъж седеше на мястото си и стискаше чашата със сайдер. Взираше се в далечината. Кафъри усети метален вкус в устата си, когато се замисли дали Ходещия мъж може да види смъртта на единственото си дете, без да затваря очи. Самият той винаги можеше да види смъртта на Юан. Защо при него да не е така?

— И? — попита след няколко минути Кафъри. Вече беше сигурен, че гласът му ще изглежда сравнително спокоен. — След това какво?

— След това извиках „Бърза помощ“.

— Гласът ти е бил спокоен. Говорил си така, все едно нищо не се е случило.

— Така е.

— А Евънс в това време е викал.

— Да. Викаше. Знаеш ли какво викаше? Не се чува на записа, а и по време на процеса не се разбра. Знаеш ли кого викаше?

Кафъри се поколеба. Отново затвори очи и се потопи дълбоко в мислите си. Чувстваше тежест в гърдите си — там, където се съхраняват истините.

— Не знам със сигурност, но си мисля…

— Да? Какво мислиш?

— Мисля, че е викал майка си.

От тъмнината долетя дълга въздишка.

— Прав си. Той викаше майка си.