Брад Мелцър
Петият убиец (97)

Глава 96

Днес

Кемп Дейвид

Агентът с малките уши не ни казва нито дума.

Само ми дава знак да разперя ръце, после прокарва ръчния метален детектор отзад по краката ми и по гърба ми. Той е вторият охранител, който ме сканира.

Първият беше на портите на Кемп Дейвид. Онези охранители също не ни казаха нито дума, дори когато ги предупредих, че след двайсет минути някой ще се опита да убие президента. Втренчиха се в Палмиоти, а после се спогледаха. Когато проблемите станат толкова големи, решенията се вземат другаде.

После агентът с малките уши ни качва на мини количка за голф с гуми за пресечен терен и ни прекарва между дърветата по чакъления път, водещ до целта ни — скромна къща в стил ранчо с прясно боядисани капаци. На входната врата вместо номер на сградата има резбована дървена табела, на която пише „Бряст“.

Знам къде сме. Почти всяко бунгало в Кемп Дейвид е кръстено на дърво: „Лавър“, „Хикория“, „Бреза“, „Дрян“. В „Бряст“ се намира командният пункт на Сикрет Сървис. Това означава, че…

Поглеждам през рамото. Навсякъде наоколо се виждат още бунгала в стил ранчо. Цялото място прилича на скаутски лагер. Но точно отсреща, оттатък заснеженото поле, се различава отлично една по-голяма постройка — провинциално, но елегантно бунгало в калифорнийски стил с нисък триъгълен покрив, висок тухлен комин и широки бронирани прозорци. Дори и без четиримата агенти в зимни палта, стоящи по протежение на предните стъпала, няма съмнение, че виждам бунгалото, известно като „Аспен“. Къщата на президента.

— Ще се опитат да убият Уолъс. След седемнадесет минути — казвам на агента по пуловер, който гледа Палмиоти.

— Стюи, кажи му да си държи устата затворена — предупреждава агентът с малките уши и прекарва металния детектор по предната част на краката и гърдите ми.

— Бийчър, нека да си свършат работата. Ще ни заведат при оня, когото трябва да видим — настоява Палмиоти, докато Малките уши ме хваща за рамото и ме завърта с лице към него и с гръб към бунгалото на президента.

При гърдите ми детекторът реагира: бип-бип-бип. Другият агент, висок мюсюлманин, изважда пистолета си и го насочва към сърцето ми. В далечината, зад голите клони, сякаш от нищото се появяват двама снайперисти — единият на покрива на друго бунгало, вторият на едно дърво.

— А, не, не… това е ключ. Просто ключ — казвам им и изваждам стария шперц, който нося около врата си. Агентът мюсюлманин сваля пистолета си. Но никой не се отпуска. Снайперистите остават, където са.

Детекторът избучава, когато минава около врата ми и стига до брадичката. Сканирането е завършено.

— Трябва да претърсите и него — настоявам и соча Палмиоти. Не искам да оставям нищо на случайността. Той помогна да стигнем дотук, но това не означава, че му вярвам.

Палмиоти вдига ръце, знаейки, че агентите мислят същото. Но едва когато агентът пристъпва към Палмиоти и отмества бръмчащия скенер от ушите ми, осъзнавам колко тихо е тук. И колко сами сме.

Пристъпвам от крак на крак и чувам как камъчетата хрущят под подметките ми. Носи се някакво остро жужене, както винаги около лагерите, някъде далеч изкрясква птица. Оглеждам се наоколо, но не виждам служители, нито шефове, няма дори и някоя количка за голф… Мястото изглежда като призрачен град. Всъщност, като се оглеждам наоколо и проверявам всяка сграда, забелязвам, че лампите навсякъде са изгасени… освен в бунгалото на Уолъс. От неговия тухлен комин се вие струйка дим. Тук са само той и семейството му.

И четиримата агенти пред къщата на президента, оттатък заснежената морава, се взират само в мен.

Оглеждам лицата им едно по едно. Всички са облечени в зимни палта и панталони. Никой от тях не съответства на описанието на Ей Джей. Това означава, че Ей Джей е вътре, близо до президента. Но за първи път се питам дали това е добре или…

— Чист е — извиква зад мен агентът с малките уши, завършил сканирането на Палмиоти.

Откъм верандата вляво над нас се чува тихо метално изщракване. Като при отключване на банков трезор.

В горния край на бетонното стълбище се отваря входната врата на бунгалото „Бряст“ и виждам агент от Сикрет Сървис с оредяла къдрава коса, посивяла на слепоочията. Не е по пуловер и панталон цвят каки. Носи костюм и вратовръзка. Придвижваме се нагоре по командната верига.

— Рийд, преди да кажеш нещо… — умолява Палмиоти.

Рийд го стрелва с поглед, който обикновено е запазен за пияни роднини.

— Вкарайте ги вътре — нарежда на агентите си, които застават зад нас и ни избутват в бунгалото. Цели тридесет секунди си мисля, че всичко върви идеално.