Брад Мелцър
Петият убиец (53)

Глава 52

Осемнайсет години по-рано

Сагамор, Уисконсин

Маршмалоу обичаше да спи в дома на Бийчър.

И то не заради храната, която, когато си на дванайсет години, е едно от най-големите предимства при гостуването с преспиване при приятел. По онова време, както всеки знаеше, най-добрата храна беше в дома на Маршъл. Закуски „Кап енд Крънч“ и „Лъки Чармс“, плодови и кокосови дражета, два вида чипс „Прингълс“ и освен това можехте да пиете „Йоо-Хоо“ по време на вечеря, а не само като лакомство. Майката на Маршъл вечно се опитваше да компенсира, че съпругът й е в инвалидна количка, и се стремеше синът й да не е лишен от нищо.

Когато Маршъл оставаше да спи у Бийчър, той можеше да избира само между „Чириъс“ с мед и ядки и обикновените „Чириъс“.

Но както Маршъл беше твърде наясно, в дома на Бийчър имаше нещо, което никога нямаше да има в неговия.

Сестра тийнейджърка.

Преди две седмици, когато си лягаха, Маршмалоу излезе от банята точно когато сестрата на Бийчър — Лесли, се появи в коридора. Беше облечена в небесносиня нощница, стигаща доста под коленете й. Но Маршъл все пак можеше да види глезените й. Той намести очилата на носа си. Галактическо, помисли си тогава.

— Ако ми кажеш и думица, ще ти окапе пишката, обещавам — заплаши го Лесли.

Пълничкият Маршмалоу наведе глава и без да гъкне се шмугна покрай нея в стаята на Бийчър.

Беше смутен. Но вече кроеше планове за следващото гостуване с преспиване.

— Бийчър, може би това не е много умно — прошепна Маршмалоу две седмици по-късно, като вече съжаляваше за решението си. — Даже не знаем дали ще се качат тук.

— Ще дойдат. Трябва да дойдат — настоя Бийчър, докато двамата бяха коленичили в тъмното и надничаха от дрешника на сестрата на Бийчър. — Не бъди такова шубе.

Чуха гръмовния тътен от препускането на половин дузина тийнейджърки нагоре по стълбите, а след това ги видяха как нахълтват в бледорозовата спалня, как си бъбрят и клюкарстват, как сядат, където им падне по леглото, на бюрото, по килима с назъбени краища.

Маршъл я забеляза веднага. Зад останалите, пристъпваща колебливо. Последното момиче, което влезе в стаята. Момичето, което току-що се бе завърнало в града. Клементин.

Сега всичко му стана ясно.

— Знаеше, че тя ще е тук, нали? — прошепна Маршъл.

Бийчър не отговори, приковал поглед в Клементин.

— Бийчър, мога ли да ти съобщя една извънредна новина? Тя не те харесва.

— Тя дори не знае кой съм — прошепна Бийчър.

— Няма значение. Ти я бройкаш.

— Аз съм в пубертета. Позволено ми да бройкам. Ти пък бройкаш сестра ми.

Маршмалоу намести очилата на носа си, все още втренчен в Клементин.

— Как са я поканили, обаче? Тя не е приятелка със сестра ти — прошепна той и долепи нос до процепа на вратата.

— Майка ми проявява съчувствие. Ново момиче, ново училище — каза на сестра ми, че Клементин трябва да бъде поканена.

— И тя дойде? Ако Анди Ливи ме покани у дома си, аз няма да…

— Шшт — изшътка Бийчър, понеже едно от момичетата — на име Рита, нисичко, но свикнало да командва извика…

— Хайде, кой ще играе?

Само за секунди в средата на стаята се оформи малък кръг. Момичетата се скупчиха, после се отдръпнаха, за да направят повече място. При любимите детски игри не се налага да се уточняват правилата.

Сестрата на Бийчър бръкна под леглото си и извади празна бутилка от диетична кола.

— Моля те, Боже на небето, ще ходя на църква всеки ден, ако тези момичета започнат да си пускат езици — прошепна Маршмалоу.

Бийчър перна Маршмалоу по ухото. Той разбра намека. Стой тихо.

С рязък жест сестрата Бийчър направи първото завъртане на бутилката. Няколко момичета се усмихваха. Няколко изглеждаха ужасени. Но всяко момиче в кръга почти незабележимо трепваше, когато въртящата се бутилка го отминаваше. Всяко без Клементин, която, както Бийчър забеляза, продължаваше да стои неловко до вратата, с ръце зад гърба.

— И победителят е…! — обяви сестрата на Бийчър.

Момичетата започнаха да се кикотят, да ръкопляскат, да пищят, когато бутилката спря, сочейки нисичкото властно момиче, което само преди минути беше наредило играта да започне. Вълнистата й кестенява коса бе вързана небрежно на плитка, която постепенно се разплиташе. Рита.

— Съжалявам, сладурче — пропя сестрата на Бийчър, а Рита се надигна на колене и пропълзя в центъра на кръга.

От дрешника Бийчър виждаше насилената усмивка на лицето на Рита и ужаса в очите й.

— Кой иска да започнем? — попита Лесли, когато Рита седна по индиански в средата. — Какво не е наред с нея?

— Вашата къща мирише на туршия — извика едно от момичетата, блондинка със скоби на зъбите, и всички се засмяха.

— Майка ти кара трътлест стар „Мъркюри Капри“ — добави момиче в тениска с еднорог на нея, а Рита се престори, че се смее с групата.

— Изглеждаш по-добре отдалече — извика друга.

Групата се изкикоти при тези думи, но това предизвика пауза в действието.

Гледайки от килера, Бийчър предположи, че в момента се чувстваха зле — бяха стигнали твърде далеч в играта „Какво не е наред с теб“. Докато…

— 3-з-заекваш, когато четеш на глас — изтърси момиче със златно кръстче на врата.

— Знам, че си натъпка сутиена за рождения ден на Рейна Пидути в залата за боулинг!

— Натъпка си го и за моя рожден ден! — изкрещя друго момиче.

— Тъпкан сутиен! — добави момичето със златното кръстче.

— Тъпкан сутиен! — повтори Лесли.

— Т-т-тъпкан сутиен! — добави блондинката със скоби и предизвика най-силния смях досега.

В центъра на кръга Рита се опитваше да запази усмивката си, но тя помръкна. Очите й се изпълниха със сълзи.

В дрешника Маршъл погледна към Бийчър.

— Момичетата са като… зли кучки.

— Какво беше това!? — извика някоя.

— Оттам! — изкрещя друга.

Всички се смълчаха.

Бийчър замръзна, криейки очите си като се взираше в дървения под на дрешника, затрупан с разхвърляни обувки. Затаи дъх. Маршмалоу направи същото. Никой не сочеше към тях. Може би нямаше…

Вратата на килера се разтвори и ярката светлина ги заслепи.

— Ах, ти малък плъх, доносник! — изпищя сестрата на Бийчър. — Мъртъв си заради това!

Бийчър издрапа назад, по-дълбоко в дрешника. Но като нямаше къде да бяга се спъна, залитна, прегази купчината обувки.

— Дръжте го! — изкрещя момиче.

Преди още да разбере какво става, групата момичета вече сумтяха и дърпаха.

Но не Бийчър.

— Хванете дебелака! — извика някой.

— Не, не, не… моля ви! — умоляваше Маршмалоу, докато го извличаха от дрешника. Момичетата бяха по-едри — и по-големи с две години. Маршъл нямаше шанс. Опита се да сграбчи ризата на Бийчър, после крачолите на дънките му, но в дъното на дрешника Бийчър се притисна назад, свил се на топка, за да се предпази.

С последен напън Маршъл беше буквално извлечен върху износения жълт килим с назъбени краища. Момичетата нямаха нужда да се уговарят. Около него мигновено се образува кръг.

— Ти, малко дебело лайно! — извика сестрата на Бийчър. — Ще кажа на пастор Рийс какво правиш!

— Знаеш ли, пасторът чука майка ти! — добави момичето със златното кръстче.

— Не е вярно! — каза Маршъл.

— Чух, че е я чука, защото пишката на баща ти е още по-зле от краката му — допълни блондинката със скоби.

— Затова си единствено дете! — обади се друго момиче.

— На бас, че и твоята пишка е зле! — намеси се Рита и групата избухна в кикот и смях.

— Болна пишка!

— Малка пишка!

— Няма пишка!

Смехът се усилваше, а Маршъл лежеше свит върху килима, обхванал с ръце главата си като в едно от онези учебни филмчета от Студената война през 50-те, опитващ се да се предпази от атомна бомба.

В дъното на дрешника Бийчър се пъхна сред редицата окачени блузи и почувства как празните дрехи го прегръщат като памучни призраци.

— Викат ти Маршмалоу, защото имаш момчешки цици, нали, шишко? — извика едно от момичетата.

— Баща му също има мъжки цици. По-големи от на майка му!

— Може би пасторът чука и баща ти!

Кръгът се стегна около Маршъл като глутница и те започнаха да ритат жертвата си.

— Недей да цивриш, дебелако! — заплаши Рита, когато тялото на Маршъл се разтресе.

Разбира се, Бийчър искаше да ги спре. Искаше да изскочи навън и да помогне на приятеля си, да закрещи, за да престанат. Но не го направи. Не мога, помисли си той. Те бяха по-големи. И по-едри. Как би могъл да надвие пълна стая с…?

— Стига толкова — прекъсна ги глас на момиче. Спокоен. Уверен.

Всички в стаята се обърнаха.

Все още обгърнат от призрачните блузи, Бийчър надникна от дрешника. Знаеше кой е това.

Клементин.

— Каза ли нещо? — предизвика я сестрата на Бийчър.

— Слушай, ако беше моето братче, и аз щях да го убия продължи Клементин. — Така че върви да убиеш брат си. Но не си мисли, че си всемогъща, само защото си го изкарваш на дебелото хлапе, което не може да ти отвърне.

Стаята замлъкна.

— Слушай, кучко — ти дори не беше поканена истински на купона — нахвърли се ниското властно момиче на име Рита.

— Да не мислиш, че си умирам да съм тук? Предпочитам да ми извадят очите, вместо да гледам как някаква малка кучка се прави на Наполеон, но е толкова неуверена, че не помни колко я болеше от същото преди две минути — обръщайки се към Маршъл, Клементин добави: — Хайде, ставай.

Мушнал пръсти под очилата си, за да си избърше очите, Маршмалоу бавно се изправи на крака. Не каза нищо. Просто последва Клементин към вратата.

Бийчър гледаше всичко от дрешника. Клементин беше невероятна. Още по-невероятна, отколкото си мислеше преди.

Но когато тя изчезна, а Маршъл се затътри след нея, Бийчър още чакаше той да се обърне към него. Чакаше Маршъл да хвърли последен поглед през рамо.

Бийчър продължаваше да чака приятелят му да го погледне. Маршъл така и не го направи. Не изпитваше нужда. Бийчър разбра какво се бе случило — разбра, че той е причината.

А тъжната истина бе, че това нямаше да бъде най-лошата болка, която Бийчър щеше да причини на Маршъл Лъск.