Брад Мелцър
Петият убиец (26)

Глава 25

Наши дни

Кристъл, Вирджиния

Завъртам се. С Маршъл почти допираме носове.

— Надявам се, че не ти се обадиха с лоша новина — казвам.

— Сега се питаш за маската — произнася той, спокоен както винаги.

— Слушай, Марш…

— Маршъл. И не съм луд, Бийчър. Ти видя маската. Със сигурност имаш въпроси. Особено като се има предвид, че идва от местопрестъплението.

— Оттам ли е маската?

Той си отбелязва наум факта, че, поне за мен, маската е ново късче от пъзела.

— Къде мислиш, че я намерих? — пита.

— Значи сега си намерил маската?

— Моля те, не с този тон, Бийчър. Ако историята ми не се връзваше, смяташ ли, че детективите щяха да ме освободят снощи? Знам как протичат разследванията. С това си изкарвам прехраната. И знам колко често погрешно хващат първия заподозрян, само защото им е под ръка.

— Просто ми кажи за маската, Маршъл.

— Намерих я през две пресечки. В кошче за боклук на ъгъла на 17-а улица.

— Защо въобще ти трябваше да я търсиш?

— Шегуваш се, нали? Ако наистина имаш приятели в полицията на Вашингтон, знаеш колко са претоварени. Щом ме обвиняват в убийство — което за щастие вече не е така — повярвай ми, искам всяка улика, доказваща невинността ми.

— Тогава защо не каза на полицията за нея?

— Направих го. Обадих им се снощи. После отново тази сутрин, когато те най-накрая назначиха детектив по случая. Провери техния регистър на повикванията и ще видиш. Помолиха ме да я пипам само с ръкавици, да я опаковам във фолио с мехурчета и да я занеса днес.

Поглеждам през рамо към затворената кутия, в която маската е увита с фолио с мехурчета. Още една съвършена история.

— С какви разследвания се занимаваш? — питам.

— Тъкмо се канех да те питам същото — отвръща той, посяга към колодата карти и ги прибира в джоба си. — Искам да кажа, ровиш се в това… проследи ме дотук… За кого работиш напоследък?

— За Чичо Сам — отговарям, като го наблюдавам внимателно.

— Забавно. Имам съвсем същия чичо — отговаря той и ме гледа също толкова внимателно.

В ума ми започват да изникват предположения. ЦРУ… ЛНС… ФБР. В този град съкращенията са безброй. Но ако казва истината… ако наистина сме на една страна… Не. Не, не, не. Няма начин всичко това да е просто съвпадение.

— Наистина трябва някой път да пийнем по нещо — казва той и слага ръка без ръкавица на рамото ми. Белязана е дори по-лошо от лицето му. За каквото и да е бъркал в огъня, искал го е отчаяно.

— Не знаех, че си тръгвам.

— Съжалявам. Трябва да се оправя с този телефонен разговор — казва той и ме насочва към вратата.

Добре, нека поне да ти дам моя имейл и телефона ми в Архива — казвам и посягам за визитка. Но когато бъркам за портфейла си…

Потупвам задния си десен джоб. После левия. След това предните джобове.

— Портфейлът ми! — избъбрям и вече мислено проследявам стъпките си. — Може би е изпаднал в колата ти…?

— Провери ли джобовете на палтото? — пита Маршъл.

Потупвам джобовете на палтото си. Десния. После левия. Май да, тук е. В левия джоб на палтото.

— Постоянно ми се случва — казва Маршъл, докато се взирам в портфейла си.

Работата е там, че никога не го слагам в джоба на палтото си. Никога.

— Да се видим на по питие колкото може по-скоро — казва Маршъл и отваря входната врата, вече усмихнат широко.

Избутва ме в коридора, а аз все още се взирам в портфейла си. Отварям го. Кредитните ми карти, пропускът: всичко си е на мястото. Поглеждам към Маршъл, после пак към портфейла си.

— Наистина се радвам, че ще се виждаме, Бийчър. Да го направим отново съвсем скоро — казва Маршъл, в това време асансьорът звънва зад мен, а той отстъпва назад в апартамента си.

Препречвам крак на прага и не му позволявам да затвори.

— Бийчър, наистина трябва да побързам.

— Последен въпрос — казвам. — Помниш ли едно момиче на име Клементин?

Той се смръщва, погледът му се плъзга диагонално нагоре.

— Клементин…?

— Клементин Кей — напомням му. — От онази нощ… С килера…

Той стиска устни и поклаща глава.

— За съжаление не, Бийчър. Не забравяй, че заминах, когато още бяхме малки.

Затръшва окончателно и изчезва.

Взирам се в затворената му врата. В каквото и да е забъркан Маршъл, каквото и да се е случило снощи в църквата, и независимо дали има нещо общо с Клементин — разбирам със сигурност само едно: вече изобщо не познавам този човек.

Но и той не познава мен.

В асансьора вадя телефона си и натискам бързото набиране за кабинета на Тот. Звъни веднъж… два пъти… после щраква.

— Моля те, кажи ми, че Маршъл не си е бил у дома, а ти сега караш право насам — изстрелва Тот.

— Тот…

— Не ме тотосвай, Бийчър. Беше ли там или не?

— Защо се впрягаш толкова? — питам.

— Защото току-що говорих по телефона с Чес, който току-що е говорил по телефона с източник, който току-що е говорил по телефона с някого в Белия дом. Можеш ли да познаеш за кого всъщност работи приятелчето ти Маршъл Лъск?