Брад Мелцър
Петият убиец (54)

Глава 53

Наши дни

— Махай се от къщата ми! — изкрещявам.

— Бенджи, чуй ме — умолява Клементин, като използва старото прозвище, с което ме наричаше майка ми.

— Махай се!

— Бийчър, преди да…

— Махай се от дома ми, дяволите да те вземат! — настоявам, пристъпвам напред и замахвам с куфарчето си към нея.

Тя скача от стола, но не се отдръпва дори и на крачка от мен.

Нейният мирис — смесица от карамел и щипка праскова от гланца й за устни — ме облъхва и ми напомня за нашата целувка преди два месеца. Облечена е със същия прилепнал черен пуловер от онзи първи ден, когато се свързахме повторно. Но това въобще не е достатъчно, за да ме накара да забравя какво се случи след това.

— Бийчър, само ме изслушай.

— Да те изслушам!? Ти си лъжкиня. Манипулаторка. А последния път, когато бяхме заедно, ти — о, да уби човек! — изкрещявам думите толкова силно, че изгарят гърлото ми. — Обаждам се на ченгетата. Те ще те арестуват — казвам й студено и посягам към телефона си.

— Не. Няма — възразява тя. — Това няма да помогне на никого от нас.

Набирам 911 и натис…

Ръката й се стрелва и избива телефона от пръстите ми. Той изхвръква към подлакътника на дивана, отскача към пода и се плъзва под масичката за кафе.

— Луда ли си!? — питам. После си спомням кой е баща й. Разбира се, че е луда.

Посягам за телефона. Тя сграбчва китката ми.

Опитвам се да се изтръгна. Тя държи здраво, ноктите й се впиват от вътрешната страна на китката ми.

— Махни… се! — крещя, боря се да се освободя и я блъскам силно по рамото, изваждам я от равновесие и я принуждавам да се препъне назад.

Кракът й се закача за килима и тя пада като отсечено дърво. Тилът й се удря в ръба на един от най-ниските рафтове на близката библиотека, а главата й се килва напред. Няколко снимки в рамки изпопадат от по-високите рафтове и се разбиват около нея.

Надничам под масичката за кафе и посягам за телефона си.

— Бийчър, може ли да се успокоиш за малко?

За щастие телефонът не е счупен.

— Говоря сериозно, Бийчър! Трябва да ме чуеш!

Отново набирам 911.

— Наистина ли смяташ, че съм дошла тук без основателна причина? — умолява Клементин. Гласът й сега звучи отчаяно.

Набирам и чакам, докато звъни.

— Не съм дошла тук с празни ръце! — казва тя и се мъчи да седне. Посяга зад гърба си и издърпва нещо от колана си.

Ако има оръжие…

— Трябва да обърнеш внимание — казва Клементин и изважда… сгънат лист хартия.

Не оръжие. В ухото ми 911 звъни за втори път.

— Бийчър, трябва да видиш това. Написано е от баща ти.

— Всичко, което казваш, е лъжа, Клементин.

— Не и този път. Бийчър. Това е писмо, което е написал той.

— Така ли планираш да ме примамиш? Толкова ниско ли падна? Като използваш писмо, което мъртвият ми баща уж ми е написал?

— Не го е писал на теб. Написал го е на майка ти.

На третото иззвъняване чувам щракване и операторката вдига.

— Спешни случаи. Какво е местоположението ви?

— За какво говориш? — питам. — Любовно писмо ли е?

— Не — казва Клементин. — Бележка на самоубиец.