Брад Мелцър
Петият убиец (13)

Глава 12

Болница „Света Елизабет“

Вашингтон, окръг Колумбия

Нико не харесваше новата страда.

— Нико, ще обикнеш новата сграда — извика му едрият санитар на име Рупърт Беърд. — Красива е, нали? Нико продължи да крачи през застлания с чакъл паркинг, без да му отговори. Предпочиташе старата сграда — палатата от червени тухли „Джон Хауърд“ — която в продължение на десетилетия беше подслонявала най-опасните НПН. Невинни поради невменяемост.

Днес палата „Джон Хауърд“ беше затворена, а всички пациенти бяха преместени в чисто новото здание, построено в съседство.

— Почакай да я видиш отвътре — каза Рупърт. Нови стаи… нови телевизори… градина за релаксация… Все едно си в някакъв шибан хотел.

Нико вдигна поглед към модерната сграда. Беше ниска и широка, само на три етажа, а по матовия блясък на прозорците Нико съдеше, че са от удароустойчиво стъкло, може би дори бронирани.

— И на мен не ми харесва — добави мъртвата Първа дама, която той бе убил преди десетилетие.

Нико й кимна, но не отговори. Знаеше какво мисли персоналът, когато започваше да разговаря със старите си жертви.

— Пренасят всичките ти неща, докато си говорим — добави Рупърт и го поведе към страничния вход на сградата с товарна рампа, над която пишеше: „Прием на нови пациенти — спиране само за линейки“.

Нико знаеше защо Рупърт беше толкова любезен. Точно както знаеше и защо влизаха през товарната рампа, а не през централното фоайе. С всички ВИП личности и журналисти, които наблюдаваха по време на официалното откриване, последното нещо, необходимо на болницата, беше най-известният им пациент — човекът, опитат се преди десет години да убие президента — да направи сцена по време на прехвърлянето си.

— Мирише различно от старата сграда — каза Нико, докато се изкачваха по бетонните стъпала, водещи към товарната рампа.

— Това е целта — каза Рупърт, приближи се до високотехнологичната клавиатура и прокара картата си. Чу се силно изщракване, двойните врати се разтвориха и разкриха новичък П-образен плот в предната част на все още празното приемно отделение. Плотът и околните столове още бяха увити с найлон. Докато стигнат до централния коридор на болницата, не успяха да зърнат нито един служител.

— Трябва да поискаш да видиш стаята си — каза мъртвата Първа дама.

— Бих искат най-напред да видя стаята си.

— Ще я видиш, Нико. Но те искат първо да отидеш…

— Ти не ме слушаш. Искам да видя моята стая — изръмжа той.

За по-ясно Нико спря в коридора, отказвайки да продължи.

— Нико, днес не съм в настроение за твоите глупости. Чакат ни в ЦТУ — каза Рупърт, като повиши глас, когато заговори за Центъра за терапевтично обучение.

Нико пак не помръдна.

Рупърт го сграбчи за бицепса.

— Можеш ли поне веднъж да не ми бъдеш трън в задника? — затегна хватката си и добави: — Знаеш ли колко от нас уволниха, за да платят за тази сграда? Имахме санитари, които разнасяха сок с количката. Сега аз трябва да върша всичко, плюс да те влача до ЦТУ, плюс…!

— По-добре ме пусни — предупреди Нико със спокоен глас.

— Или какво? — предизвика го Рупърт, като се увери, че Нико е огледал добре малкото електронно устройство, подобно на уоки-токи, което той държеше в лявата си ръка.

Нико беше чул слухове, че в новата сграда ще имат от тези. За да се използват по време на прехвърлянето на пациенти. Наричаше се система „повален сътрудник“.

Ако служителят го изпуснеше или тялото му се окажеше в хоризонтално положение, в сградата щеше да зазвъни аларма, а камерите в коридора веднага щяха да се фокусират към района в радиус двадесет метра от устройството.

Нико огледа коридора в двете посоки. От всяка страна имаше чисто нови камери — кубове от нечупливо стъкло.

Нико остана безмълвен. Преди две години би забил пръсти в очните кухини на Рупърт и би натиснал достатъчно силно, за да чуе как се пръсва мозъкът му. Но терапиите му… всички онези хапчета… Вече беше нов човек. Излекуван човек, така го наричаха докторите. Излекуван. С леко издишване Нико отпусна рамене. Дори мъртвата Първа дама не възрази.

Усмихнат и все още стиснал бицепса на Нико, Рупърт го побутна напред към…

— Какво си мислиш, че правиш!? — чу се зад тях глас с южняшки акцент.

Рупърт и Нико се извърнаха към звука и видяха висок мъж с гъста и къдрава черна коса и сив костюм от фин вълнен плат. Тук само лекарите носеха костюми. А сред лекарите само този носеше колекционерска вратовръзка от 1950-те с Кинг Конг на нея.

— Рупърт, имаш половин секунда да свалиш ръцете си от него! — излая д-р Майкъл Гослинг.

— Сър, вие не разбирате — каза умолително Рупърт и пусна бицепса на Нико. — Аз само го водех към ЦТУ…

Ръката на Гослинг се стрелна, сграбчи бицепса на самия Рупърт и го издърпа настрана, така че Нико да не ги чува.

— Той създаваше ли опасност за себе си или за някого другиго? — попита Гослинг с настойчив, нисък глас.

— Въпросът не е в това.

— Въпросът винаги е в това. Тук имаме правила, Рупърт и първото е да не хващаш с ръце пациентите… особено онези, които постигат реален напредък.

Гослинг се обърна към Нико и добави с принудена усмивка:

— Добре ли си, Нико?

— Искам да отида в стаята си.

Рупърт едва се удържа да не завърти нагоре очи. Всички лекари бяха внимателни с Нико, но Гослинг бе един от малцината, които бяха изградили кариерата си върху него. Преди десет години Гослинг беше младши член на екипа на Нико — но натрупа актив, като го убеди да спре да си скубе миглите и да подрежда от тях малки кръстчета, които само той можеше да види.

Сега вече Гослинг беше един от главните администратори на болницата, който не само отговаряше за дейностите в новото съоръжение, но и трябваше да се погрижи да бъде открито без инциденти. И макар Гослинг да твърдеше, че колекционерските му филмови вратовръзки са начин да изглежда достъпен за пациентите, всички знаеха, че той предпочита вратовръзката с Кинг Конг пред останалите.

Така виждаше себе си — като Кинг Конг. Най-големият от всички.

— Заведи го в стаята му, а след това можете да отидете в ЦТУ — каза Гослинг на Рупърт.

— Искам си календара и книгата — каза Нико, отново с обичайния си равен и монотонен глас.

— Ще ти ги донесем — обеща Гослинг.

— Ще го направи — каза мъртвата Първа дама. — Наистина го мисли.

Шоколадово кафявите очи на Нико, разположени твърде близо едно до друго, оставаха втренчени в д-р Гослинг.

— Продължавай с прекрасния напредък — добави Гослинг, потупа Нико по гърба и се отдалечи по коридора.

— Сега трябва да ме заведеш в стаята ми — каза Нико на Рупърт.

— Чух го — отговори Рупърт и поведе Нико към асансьорите.

— Само ми кажи, ако ти трябва нещо друго! — извика д-р Гослинг.

Нико погледна часовника си. 9:25. Точното време, в което Чарлз Гито̀ беше застрелял президента Гарфийлд.

Устните на Нико се извиха в тънка усмивка. След толкова години, най-накрая щеше да има всичко, което му беше необходимо.