Брад Мелцър
Петият убиец (3)

Глава 2

Има истории, които никой не знае. Скрити истории. Обичам такива истории.

А тъй като работя в Националния архив, си изкарвам прехраната като откривам такива истории. Но в 7:30 сутринта, когато вратите на асансьора се плъзват настрани и оглеждам притихналия коридор на четвъртия етаж, започвам да разбирам, че някои от тези истории са още по-скрити, отколкото съм си мислел.

— Нищо? — пита Тот, който ме чака пред нашия кабинет. Начинът, по който рови с пръст в занемарената си брада, подсказва, че знае отговора.

— По-малко от нищо — потвърждавам, понесъл папката върху разтворените си длани в ръкавици, и се озъртам пак, за да се уверя, че сме сами.

Аристотел „Тот“ Уестман е моят ментор тук, в Архива, и човекът, който ме научи, че най-добрите архивисти са онези, които не спират да търсят. На седемдесет и две години той вече има огромен опит.

Той е и човекът, който ме покани в Кръга Кулпър.

Кръгът, създаден от Джордж Вашингтон.

Знам. И аз реагирах така. Но да, онзи Джордж Вашингтон.

Преди двеста години, но време на Войната за независимост, Вашингтон изградил своя собствена частна шпионска мрежа. Тя му помогнала не само да спечели войната, но и да защити президентството. Кръгът все още съществува и днес, а сега и аз съм част от него.

— Бийчър, ти знаеше, че той няма да ни улесни.

— Не искам да е лесно. Търся възможното. Но сякаш там няма нищо за намиране.

— Винаги има нещо за намиране. Обещавам.

— Как не, обещаваш ми вече от два месеца — казвам, като имам предвид колко време мина, откакто Тот и аз започнахме да идваме в 7 часа сутринта — преди да се е появил някой от другите архивисти — и да преравяме тайно всяка президентска папка, до която успявахме да се доберем.

— Какво очакваше? Че ще погледнеш на буквата П и ще откриеш всичко, което ти трябва, за Злия президент? — предизвиква ме Тот.

— Всъщност, Злия президент ще се намира на З.

— Не и ако това е първото му име. Макар че зависи и от раздела — пояснява Тот, надявайки се несполучливата шега да разведри настроението ни. Не се получава. — Въпросът е, Бийчър, че знаем най-трудното за научаване: знаем какво са направили Уолъс и Палмиоти; знаем как са го направили; и кога са приключили с тяхната бейзболна бухалка и острите като бръснач ключове за кола, знаем дори, че са докарали един млад мъж до постоянна кома и са го оставили да умре. Сега всичко, което ни остава да направим, е да го докажем. Мисля, че трябва да ускорим темпото.

Докато произнася тези думи Тот прекарва пръсти надолу по металните шнурчета на своята каубойска вратовръзка, за която не осъзнава, че е същата социална отживелица като магазинчето в Скотсдейл, откъдето я е купил през 1994 г. Работата е там, че познавам Тот. И познавам този тон.

— Защо казваш, че трябва да ускорим темпото? — питам.

Тот най-напред замълчава и пак оглежда коридора.

— Тот, ако знаеш нещо…

— Един от нашите хора — започва той, като използва израза, който употребява, когато има предвид други членове на Кръга Кулпър. — Един от тях е говорил с някого в Сикрет Сървис, попитал е какво знаят за теб. И знаеш ли какво е отговорил човекът от службата? Нищо. Нито звук. Знаеш ли какво означава това, Бийчър?

— Означава, че се притесняват от мен.

— Не. Означава, че президентът вече знае как ще свършат нещата. Всичко, което прави в момента, е да си подготвя история за прикритие.

Тот оставя думите си да отзвучат и отново проверява коридора. Казвам си, че доказателството е все още в Архива… някъде… в някоя папка. Купата сено не е никак малка. Националният архив е хранилище за най-важните документи на правителството на САЩ, от оригиналната Декларация за независимост до окървавената розова шапка на Джаки Кенеди, от оригинала на речта на Рейгън за „Империята на злото“ до картите за проследяване, послужили да бъде открит и ликвидиран Бин Ладен. Над десет милиарда документа — ние подслоняваме и каталогизираме всяко жизненоважно досие, запис и доклад, произведени от правителството.

Както винаги казвам, това означава, че ние сме сграда, пълна с тайни — особено за действащите президенти, тъй като съхраняваме всичко от училищните им свидетелства с оценки и годишниците им до, на теория, стара забравена медицинска документация, която може да докаже какво в действителност е правил президентът Уолъс през онази нощ преди двайсет и шест години.

— Мислил ли си да поръчаш документите му от маратона? — пита Тот.

— Вече го направих. Дойдоха тази сутрин.

В продължение на два месеца пресявахме всяко парченце пъзел от здравната история на президента Уолъс: от колежа, когато е бил в курсовете за офицери от запаса, до медицинския преглед, когато се ражда дъщеря му и той купува първата си застрахователна полица, до рентгеновата снимка, направена, когато е още губернатор и участва в Маратона на морската пехота, въпреки че има пукната кост на крака. Това спукване привлича националното внимание към Уолъс като политик, който никога не се отказва. Надявахме се, че ще ни донесе нещо още по-добро. Но като всеки медицински документ, свързан с президента, всичко отново се оказва празно, празно, празно.

— Той не може да скрие всичко, Бийчър.

— Кажи го на медицинските досиета на Рузвелт — отговарям. Тот не възразява. През 1945 г., четиридесет и осем часа след като Франклин Делано Рузвелт умира, неговите медицински записи са откраднати и унищожени. Никой не ги е намерил оттогава.

— Щом рентгеновата снимка на Уолъс е безполезна, какво е това? — пита Тот и сочи папката, която все още държа с разтворена длан.

— Просто нещо, което извадих от сбирките ни за Гражданската война. Писмо от сина на Ейбрахам Линкълн, който говори за годините, прекарани в Белия дом.

Тот знае, че когато съм нервен, обичам да чета стари истории. Но знае също, че нищо не ме изнервя повече от най-обърканата история от всички — семейната ми история.

— Майка ти се е обадила, докато си бил долу, нали? — пита Тот.

Кимам. След сърдечната операция на майка ми я помолих да ми се обажда всяка сутрин, за да знам, че е добре. Баща ми почина, когато бях на три години. Мама е всичко, което ми остана. Но както винаги, не се беше обадила майка ми. А сестра ми Шарън, която живее там и се грижи за нея. На всеки две седмици изпращам част от заплатата си у дома, но Шарън върши истинската работа.

— Добре ли е майка ти? — пита Тот.

— Същото както винаги.

— Тогава е време да се съсредоточиш върху проблем, с който можеш да се справиш — казва Тот като махва към главната врата на нашата зала и ми напомня, че каквото и да замисля президентът Уолъс, там могат да бъдат нанесени основните щети. Но когато пристъпваме вътре, забелязвам двама мъже в костюми, застанали до моята преграда, и започвам да си мисля, че президентът е много по-напред, отколкото смятахме.

— Бийчър Уайт? — пита по-високият от двамата, макар че от начина, по който тъмните му очи се втренчват в мен, разбирам, че знае отговора. Има тясно лице, а партньорът му широко, което се опитва да компенсира с грижливо подстригана брада. Нито един от двамата не изглежда щастлив. Или приятелски настроен.

— Това съм аз. Аз съм Бийчър. А вие сте…? — питам, но нито един от тях не отговаря. Докато Тот накуцва и се клатушка към собствената си преграда, виждам, че и двамата ми посетители носят златни значки с познатата петолъчна звезда. Сикрет Сървис.

Поглеждам зад тях към Тот, който надушва нещо гнило също като мен.

— Имате ли нещо против да отговорите на няколко въпроса? — пита агентът с тясното лице и показва за миг значката си, на която пише Едуард Харис. Преди да успея да отговоря, добавя. — Винаги ли идвате на работа толкова рано, г-н Уайт?

Нямам представа къде е капанът за мечки, но вече чувствам как пружините му се обтягат. Последния път, когато видях президент Уолъс, му казах, че ще направя всичко по силите си, за да открия улики и да докажа какво са извършили той и покойният му приятел Палмиоти. В отговор най-могъщият човек в света се наведе напред през голямото си махагоново бюро в Западното крило и ми заяви, сякаш беше абсолютен факт, че той лично ще ме изтрие от лицето на Земята. Затова, когато двама агенти на Сикрет Сървис ми задаваха въпроси преди осем сутринта, знаех, че каквото и да искаха, ме очакваха някакви неприятности.

— Харесва ми да идвам в седем — казвам на агента, макар че, ако се съди по изражението на лицето му, това не е новина за него. Бързо си припомням наум всеки служител или охранител на долния етаж, който ме е виждат да се ровя в поверителната президентска документация и може да ги е предупредил. — Не знаех, че да идваш рано на работа е проблем.

— Няма проблем — казва агент Харис безизразно. — А по кое време обикновено се прибирате вкъщи? И по-конкретно, кога се прибрахте снощи?

— Малко след 8 — отговарям. — Ако не ми вярвате, попитайте Тот. Той ме закара до вкъщи и ме остави там.

Все още застанал до вратата с безценното писмо на Робърт Тод Линкълн в ръце, кимам към преградата на Тот.

— Приемам това. Тот ви е оставил. Това означава, че той не знае къде сте бил между осем снощи и около шест тази сутрин, нали? — пита агентът с козята брадичка, макар вече да не прозвучава като въпрос.

Тогава за първи път забелязвам, че нито едно от тези момчета няма микрофон на ръката или слушалка в ухото, като агентите от Сикрет Сървис около президента. Тези двамата не се занимават със защита. Те са следователи. И все пак, мисията на службата е да защитава президента. А ние в Кръга Кулпър защитаваме президентството. Разликата не е никак малка.

— Бяхте ли с някого другиго снощи, Бийчър? — включва се агент Харис.

Тот ми хвърля поглед от своята преграда. Капанът за мечки е на път да щракне.

— Винаги ли носите ръкавици по време на работа? — добавя агент Харис и сочи белите ми памучни ръкавици.

— Само когато боравя със стари документи — казвам като отварям папката и му показвам покритото с кафяви петна писмо на Робърт Тод Линкълн, което все още е в отворените ми длани. — Ако не възразявате…

Те се отдръпват от преградата ми, но не много.

Когато се вмъквам вътре и внимателно поставям писмото на Линкълн на бюрото си, забелязвам, че клавиатурата ми е необичайно завъртяна, а един от моите купове хартия е малко наклонен. Вече са претърсили нещата ми.

— Носите ли такива ръкавици у дома с вас? — пита агент Харис.

— Извинете — казвам, — но обвинявате ли ме в нещо?

Те си разменят погледи.

— Бийчър, познавате ли някого на име Ози Андрюс? — пита накрая агент Харис.

— Кой?

— Просто ми кажете, ако го познавате. Ози Андрюс.

— С такова глупаво име като Ози, щях да си спомням, ако го познавах.

— Значи никога не сте се срещали? Никога не сте чували името?

— Какво всъщност питате?

— Открито е тяло — казва агент Харис. — Един пастор в църква в центъра е намерен убит снощи около 10 часа. Прерязано гърло.

— Това е ужасно.

— Да, така е. За наше щастие, когато столичната полиция отива там, успяват да задържат заподозрян. На име Ози. Мотаел се зад църквата веднага след убийството. И когато претърсват джобовете на Ози, се оказва, че този убиец има вашето име и телефонен номер в портфейла си.

— Какво? Това е смешно.

— Значи не знаете нищо за това убийство?

— Разбира се, че не!

Следва дълга пауза.

— Бийчър, как бихте описали мнението си за президент Орсън Уолъс? — прекъсва го агент Харис.

— Извинете ме?

— Не се интересуваме от политическите ви възгледи. Обаче църквата „Свети Йоан“ е толкова близо до Белия дом… нали разбирате. Длъжни сме да попитаме.

Обръщам се към Тот, който вече не само надушва гнилото; вече можем и да го видим. Преди два месеца, когато президентът погреба най-добрия си приятел, той се закле, че ще погребе и мен. Мислех си, че ще дойде посред нощ със скиорска маска. Но бях забравил с кого си имам работа. Тот ми казва, че президентът е взел главата ми на мушка, а след това изведнъж се появяват двама типове от Сикрет Сървис? Това беше истинското отмъщение на Уолъс — да ме свърже с убийство, да изпрати службите, но да запази чисти ръцете си с маникюр, докато те ме снимат в профил и анфас.

— Къде е този Ози сега? — питам. — Бих искал да знам кой е той.

— Съжалявам, не знаех, че заподозрените могат да поставят искания.

— Значи сега съм заподозрян? Добре, тогава ме изправете срещу моя обвинител. Той още ли е в ареста?

За първи път и двамата агенти замълчават.

— Какво, да не сте го пуснати? — питам.

Отново мълчание.

— Значи сте намерили заподозрян за убийството, но вече сте го освободили? И си мислите, че можете да дойдете тук и да го лепнете на мен? Съжалявам, но освен ако не сте тук, за да ме арестувате, приключваме.

— Можете ли да отговорите само на един последен…?

— Достатъчно. Довиждане — казвам и им посочвам вратата. Забавят се трийсетина секунди, колкото да покажат, че изборът да си тръгнат е техен, а не мой.

Когато вратата се затръшва след тях, чувам Тот да шепне зад мен.

— Ти си най-добрият, Чес. Оценявам го — казва той зад своята преграда.

Едва сега осъзнавам, че Тот е говорил по телефона през цялото време, а когато чувам името Чес, ми става ясно в колко голяма опасност съм всъщност. Наистина съм загазил.

Когато Вашингтон за първи път създава Кръга Кулпър, той избира невзрачни, обикновени хора, защото никой не се заглежда в тях. Единственото му друго правило е следното: дори и той не бива никога да научава имената на всички останали членове. По този начин, ако един от тях бъде заловен да предава информация, врагът никога няма да бъде в състояние да проследи останалите.

Това е истинската причина, поради която Кръга Кулпър успява да просъществува и до днес — както и защо те имат пръст във всичко от Войната за независимост до Хирошима и Залива на прасетата. Преди Бюрото за специални операции или ЦРУ тези момчета са написали учебника по пазене на тайни. Така че, когато става въпрос за другите членове на Кулпър, срещал съм лице в лице само един, освен Тот. Той е лекар, наричат го Хирурга. Само толкова, без име. Той източи литър и половина от кръвта ми за спешен случай. Но има и още един член, за когото ме предупредиха.

Тот го нарича Чес, съкратено от Честен измамник, което значи, че пък когато става въпрос за хакване, ако имаме нужда от нещо, Чес ще ни го набави. Единственото, което иска в замяна, е да купуваме от скаутските бисквитки на племенницата му.

— Дължиш ми още една кутия „Самоас“ — чувам Чес от мобилния на Тот.

— Искаш да кажеш „Карамел Дилайтс“ — отговаря Тот.

— Не ми пука, че са сменили името. За мен са „Самоас“ — казва Чес с гласа на генератора за преобразуване на текст в реч, отделящ всяка сричка в думата са-мо-ас. Звучи като робот от 1960-те.

Никой никога не е чувал истинския му глас.

Според казаното от Тот, Чес е един от Седмината. В случай на национално извънредно положение, ако интернет и нашата компютърна инфраструктура се сринат, седем души в правителството на САЩ са в състояние да ги възстановят. Трябва да присъстват петима от седемте, за да го направят. Преди да напусне правителството, Чес е бил един от тях.

Готина история, нали? И не е единствената. Според Хирурга, Чес не е пенсиониран технически гений. Той е деветнайсетгодишен смотаняк, който, подобно на всеки талантлив хакер, спипан от правителството на САЩ, е нает да работи за правителството на САЩ. Скаутските бисквитки всъщност са на сестра му.

Не ми пука коя история е вярна. Всичко, което ме интересува, е никой да не е по-бърз от Честния измамник, когато се стоварят неприятностите.

Тот ми подава телефона си над преградата. На екрана е снимката на човек с щръкнала черна коса, застанал пред светлосива стена. Полицейската снимка на моя обвинител Ози. Изглежда на моята възраст, но е трудно да се определи по-точно, защото лицето му… дясното му око е леко хлътнало, от което изглежда постоянно сънлив, а лицето му е цялото в подутини и сякаш покрито с лъщящ маджун. Мисля, че е пострадал от изгаряне.

Тогава забелязвам очите му. Те са бледозлатисти, с цвета на бяло вино.

Зад мен, вратата на залата ни се отваря, когато влиза някой колега. Едва го чувам. Кожата ми изстива така, сякаш ще се напука и опада от тялото ми.

Познавам само един човек със златисти очи. Изучавам снимката, вглеждам се отвъд изгарянията. Не. Това е невъзможно. Не може да е той.

Но знам, че е той.

Маршъл.