Брад Мелцър
Петият убиец (32)

Глава 31

Взрян в портфейла си от кожа на змиорка, д-р Палмиоти беше преживявал и по-добри мигове, наистина. Но преди няколко минути, когато излезе от „Уок енд Рол“ и застана навън на студа — сред забързаната навалица от връщащи се от обяд — не можеше да не се загледа как Ей Джей тръгва по тротоара, обратно на работа.

Обратно на 16-а улица. Обратно в Белия дом.

В продължение на две минути Палмиоти стоя там, знаейки, че не би трябвало да се ядосва. Но се ядосваше.

И така, ето го, взрян в портфейла си от кожа от змиорка. Или по-точно, в късметчето, пъхнато в онова малко тайно джобче, където, ако беше трийсет години по-млад, щеше да крие презерватив. Беше скришно място, до което можеш да стигнеш, само ако мушнеш показалеца и средния пръст, както Палмиоти направи бързо, за да извади листчето.

Не беше важно съдържанието на късметчето. Важно беше написаното на гърба му.

Преди два месеца, когато Ей Джей му помогна да изпрати онова съобщение по време на погребението, докато подготвяха новата му самоличност, Уолъс взе хартийката и записа десетцифрен номер върху нея. Президентът каза на Палмиоти, че ако нещо се обърка… ако има спешна ситуация и Палмиоти изпита нужда да си поговорят… дори ако просто се нуждае от приятел… това е номерът, който трябва да набере. Номер, който ще го свърже директно с президента.

Палмиоти знаеше какво означава това. На обществеността беше казано, че Уолъс използва „Блекбъри“. Не беше „Блекбъри“. Нито при Обама, нито при друг президент. Беше „Сектера Едж“, телефон, произведен специално от „Дженеръл Дайнамикс“, единствено за употреба от президента. Единственият телефон, който Уолъс носеше у себе си.

Така няма да бъдеш сам, бе обещал Уолъс. Аз винаги ще съм на едно телефонно обаждане от теб.

За два месеца Палмиоти никога не бе използвал номера. Дори не беше помислял за него.

Добре де, това не беше вярно.

Мислеше си дали да не го използва първата седмица, когато гледаше мача в Мичиган, който го върна към спомените от годините им в колежа. Отново помисли да го използва по-късно същата седмица, когато се разхождаше и видя едно куче, което му напомни за бийгъла на Уолъс от младостта им.

Но Палмиоти не беше глупав. Не беше толкова загубен, че да счупи аварийното стъкло и да се обади директно на президента на Съединените щати, просто защото е почувствал носталгия.

Да, Палмиоти знаеше, че няма да бъде лесно просто да си тръгне от своя живот. Но в тези моменти на съмнение си спомняше какво му бе казал неговият наставник преди двадесет години, когато започваше специализацията си по кардиология: Кървенето винаги спира — по един или друг начин. Беше добър съвет. Истински съвет. А когато и съветът не можеше да го накара да се почувства по-добре, Палмиоти затваряше очи и започваше старателно да си съставя списък на всички други хора, с които би искал да говори, включително и с децата си.

Но както Палмиоти знаеше, независимо дали беше жив, или мъртъв, децата му не искаха да говорят с него. Дори не ги бе виждал повече от десетилетие. Не и след развода. Не и след всичко, което им бе причинил.

Същото се отнасяше и за бившата му съпруга. Затова и беше бивша.

Разбира се, беше по-различно с приятелката му Лидия. Това бе и причината една вечер преди няколко седмици той (с помощта на една твърде скъпа бутилка скоч) да набере домашния й номер, само за да чуе нейния глас. Когато тя вдигна, той затвори. Това бе всичко, от което се нуждаеше.

След това Палмиоти беше силен. Посветен.

Точно какъвто беше, когато трябваше да се оправят с Бийчър. След разговора с Ей Джей знаеше какви са следващите стъпки. Знаеше какво да направи, за да се получи. И знаеше, че ще стане, само ако той направи така, че да стане. Но все пак… когато Ей Джей изчезна зад ъгъла, а Палмиоти се загледа в своя портфейл от кожа на змиорка и в телефонния номер, надраскан върху листчето с късметче…

Орсън Уолъс не бе просто най-добрият му приятел. Те бяха братя. Как можеше да се разделят братя? Разколебан, Палмиоти си каза да почака. Че скоро ще се види с Уолъс — както каза Ей Джей, на празненството за Деня на президента.

И все пак.

След всичко, което Палмиоти бе пожертвал, щеше ли едно телефонно обаждане — само за няколко секунди… няколко изречения колкото да каже здравей — да навреди много?

Като изучаваше телефонния номер, Палмиоти си припомни думите на наставника си: Кървенето винаги спира — по един или друг начин. Беше абсолютно вярно.

Но както бе научил също в медицинския факултет, всъщност имаше и по-бърз начин да спреш кървенето — като вземеш нещата в свои ръце.

Палмиоти извади евтиния предплатен телефон, който сменяше през няколко седмици, погледна в листчето и набра десетцифрения номер.

Когато се звънна, той знаеше, дълбоко в себе си, че президентът ще бъде ядосан. Но след като той и приятелят му започнеха да говорят, всичко щеше да стане нормално. Това правят приятелите.

В ухото на Палмиоти телефонът иззвъня веднъж… два пъти.

Раменете му се изправиха от приятна възбуда в очакване отново да се свържат. Разбира се, Уолъс щеше да бъде бесен, но той щеше също…

— Съжаляваме — произнесе накрая женски механичен глас. — Набраният номер е недействителен. Моля, проверете номера и наберете отново.

Палмиоти почувства внезапно парещо туптене в зарастващата рана на врата си. За миг си помисли, че сигурно е набрал грешен номер.

Но докато механичната жена повтаряше думите си… още преди да е проверил в листчето с късмета… преди да е набрал повторно… Стюарт Палмиоти разбра, че беше набрал съвсем точно.