Брад Мелцър
Петият убиец (19)

Глава 18

Наши дни

Кристъл, Вирджиния

Маршъл мълчи през цялото спускане.

Неговият джип навлиза все по-дълбоко и по-дълбоко в подземния гараж, но далеч по-притеснителното е следното — ако Марш е наистина човекът, убил свещеника снощи… ако той разнася наоколо стари карти за игра и се мисли за Джон Уилкс Бут… Защо ме води вътре?

И по-важното, защо аз му позволявам?

И на двата въпроса си отговарям, че е защото той очевидно не е убиецът. Спомням си, че Маршъл някога имаше чаршафи с мъпетите на леглото си. Спомням си как си мислех, че стаята му смърди на върколак. И си спомням, че когато бяхме на дванайсет, присъствах на погребението на майка му, точно преди с баща му да напуснат града.

Докато джипът завива надолу към следващото ниво, продължавам да му хвърлям погледи и го чакам да каже нещо. Той така и не го прави. Опитвам се да изглеждам безразличен, но не мога да спра да го гледам втренчено, особено лицето му.

На полицейската снимка лицето му изглеждаше лъскаво, сякаш покрито с маджун. Но отблизо, дори и на тази лоша светлина, с набраздената си повърхност челото и бузите му наподобяват разтопена свещ. Кожата му не е червена, а розова. Каквото и да се е случило, било е преди години. Но е бил изгорен зле. Носът му е квадратен на върха, явно възстановен хирургически. Веждите му са татуирани. Черната коса покрива онова, което е останало от ушите му. Не мога дори да се опитам да си представя какво е преживял.

Опитвам се да кажа нещо, но единственото, за което мога да мисля, е колко много не знам вече за този човек.

Маршъл продължава спускането по извитата рампа, а аз се опитвам да си представя пълничкото хлапе с очила от къщичката на дърво. Вече го няма. Днес, новата стойка на Маршъл е съвършена, раменете му са широки и неподвижни. Дори и през късото му вълнено палто мога да видя, че е набит, целият е мускули. И в него личи някакво спокойствие, сякаш е играч на покер, който вече знае реда на всички карти в колодата.

Но докато гледам тънката му усмивка, нещо ми подсказва, че дори и да не знаеше реда на картите, щеше да продължава да бъде точно толкова уверен. Без значение колко се опитвах да изненадам Маршъл, той сякаш винаги знаеше какво предстои.

— Е, откога живееш тук?

Маршъл се взира право напред.

Живял съм във Вашингтон достатъчно дълго, за да знам какво могат да постигнат хората с мълчание. ЦРУ го използват като техника за разпити, разбрали, че колкото по-дълго оставаш мълчалив, толкова по-бързо можеш да накараш другите да заговорят. Репортерите правят същото. Ако играта на Маршъл е такава, той е на път да научи, че никой не е по-търпелив и не се чувства по-комфортно в собственото си мълчание от един архивист.

Ушите ми изпукват, когато рампата ни изхвърля на петото ниво под земята. Паркираме на едно от многото свободни места, а аз се питам защо той се спусна толкова надолу. Колкото и хора да е имало в тази сграда, повечето вече са си тръгнали.

Все още смълчан, Маршъл изскача навън, а бледото му, грапаво лице се мярва пред очите ми през предния прозорец на колата. Последвам го мълчаливо, той отваря червената метална противопожарна врата и влизаме в осветено от неон бетонно помещение с прост метален асансьор. Извърнал се е с гръб и сега, когато и двамата сме прави, виждам, че е по-нисък от мен.

Спомням си го по-висок с няколко сантиметра. Това обърква перспективата в моите спомени, както когато се върнеш в родния дом и видиш колко мъничка изглежда стаята от детството ти.

— Как разбра, че те търся? — питам, докато вратите на асансьора се отварят широко.

Не ми отговаря докато влизаме. Махва с ръка пред малък черен правоъгълник над бутоните на асансьора. Държи ключодържател, който позволява достъп до сградата.

Бутонът за дванадесетия етаж светва автоматично и започваме да се издигаме бързо.

— Марш, попитах те…

— Сега съм Маршъл — прекъсва ме и с усилие връща усмивката си.

— Маршъл — поправям се и си вземам бележка за слабото място. — Чуй ме, Маршъл… Оценявам, че си се научил да мълчиш като Клинт Истууд, но хайде… колко често те навестяват хора, които не си виждал от пубертета?

Този път се засмива и восъчната кожа на врата му се изопва.

Палтото му сега е разкопчано. Забелязвам, че изгарянията продължават към врата му, под яката на безупречно чистата му бяла риза. Дали цялото му тяло е обгоряло?

Поглеждам надолу към ръцете му и за първи път осъзнавам, че е с ръкавици. Капки пот изпълват трапчинката над горната ми устна и си помислям, че решението да дойда тук е едно от най-глупавите в живота ми.

— Зяпаш ме, Бийчър.

Не отмествам поглед.

— Ако искаш да попиташ за изгарянията ми, давай, питай.

Продължавам да го гледам.

— Как се изгори?

— С огън — казва той и присвива очи в усмивка.

— Просто искам да знам как се справяш, Маршъл…

Вратите на асансьора се отварят, но не към коридор. Към малко преддверие с една-единствена дървена врата. Асансьорът е частен, в много изолирана сграда.

Още един жест с ключодържателя, чува се изщракване и Маршъл отваря вратата, разкривайки дълго и тясно таванско жилище. Има леко остаряла кухня с бели плоскости вдясно, с изглед към пестеливо обзаведен и също толкова старомоден хол с мебели на ИКЕА от 90-те. От лявата страна е отворена врата, изглежда към спалнята.

Той се отдръпва встрани и ме потупва по гърба да вляза първи.

Все още е ухилен, когато пристъпвам вътре.