Брад Мелцър
Петият убиец (36)

Глава 35

— Кого познавам? — питам, все още объркан.

— Рийс — казва Маршъл.

— Пастор Рийс? От нашия град? Пастор Рийс е мъртъв?

— Преди три седмици. Прострелян в гърдите с някакъв старинен пистолет.

Той казва още нещо, но аз не го чувам. Мислите ми вече прескачат назад към неделното училище… към проповедите на Рийс в църквата… към факта, че той винаги миришеше на ментови „Тик Так“ и на лосион за загар… и, разбира се, към онази нощ в мазето, когато пастор Рийс и майката на Марш…

— Не ме гледай така, Бийчър. Не съм го убил аз.

— Не съм казал, че си ти.

— Мислиш ли, че не познавам този поглед? Избий си го от главата, Бийчър. Когато пастор Рийс напусна града…

— Не напусна града. Изгониха го от града! Онова, което направи с теб… и с майка ти…

— Не произнасяй тези думи — предупреждава той и чувствам как яростта се надига в него. Продължава да се взира през улицата, стиснал пилона на навеса, сякаш готов да го изтръгне от гнездото му. Зад нас двама баровци напускат ресторанта, но ни заобикалят отдалеч, усетили гнева на Маршъл.

— Не знаеш какво се случи тогава, Бийчър. С мен… или с майка ми. Не знаеш нищо за онова, което се случи онази нощ.

— Майка ти умря, Маршъл! Пъхна цевта в устата си и натисна спусъка! Какво друго ни е нужно да…?

Той пристъпва към мен и замахва с юмрук.

Отдръпвам се и вдигам ръце, за да предпазя лицето си. Но той отпуска ръце край бедрата си.

— Мислиш ли, че щях да те ударя? — пита раздразнен.

— За малко да ме удушиш — Когато той не реагира, добавям: — Съжалявам, че ти напомних за майка ти по този начин.

Опитва да се усмихне, но кожата му е загрубяла и не се помръдва. Сякаш носи пластмасова маска на самия себе си. И все пак, нещо истинско се е запазило в очите му.

— И съжалявам, че ти казах онова за пастор Рийс — добавям.

— Аз го споменах първи — уточнява той. — Но, Бийчър, щях ли да ти кажа за него, ако аз го бях убил?

— Казвам само, че не е просто някакъв човек, който не означава нищо за теб.

— Затова започнах да проучвам. Първо за Рийс, после и за другите двама.

— Двама? Кои двама? Нали са Рийс и ректорът, който беше убит в църквата „Свети Йоан“…

— И още един от тази сутрин — казва той, като ме гледа внимателно. Изпитва ме, за да види дали знам за този. Работата е там, че не съм сигурен дали съм издържал или съм се провалил. Трябваше ли да знам, или не?

— Някой друг е убит тази сутрин? — питам.

— Пастор Кенет Фрик. Открили са го прострелян в гърба в църквата „Фаундри“… на 16-а улица. Но според парамедиците ще оцелее…

— Чакай. Задръж. Каза, че е прострелян в гърба?

— Да. Защо? Какво му е специалното, че е в гърба? — пита Марш. За разлика отпреди, във въпроса му няма подтекст.

Мълча и прехвърлям фактите.

— Кажи какво си мислиш, Бийчър.

— Не съм сигурен — казвам му, макар че имам доста ясно предчувствие. През 1881 г. президентът Джеймс Гарфийлд става вторият президент, убит по време на мандат, като е пронизан от куршум… в гърба.

Миналата нощ беше Ейбрахам Линкълн… сега е Джеймс Гарфийлд… две смъртоносни нападения, пресъздадени в рамките на двайсет и четири часа. Знаех, че имаме убиец подражател. Но този, който върши това, не просто се опитва да подражава на Джон Уилкс Бут — той имитира и в най-дребните подробности най-ужасните убийци в историята на САЩ. Единственото нещо, в което не откривам логика, е…

— Каква е връзката с пастор Рийс? — питам.

— Три убийства. И тримата духовници.

Кимам. Разбира се, той ги приема така. Не е забелязал момента с убиеца подражател. Вижда само мъртви пастори. Но като преглеждам фактите, църквата „Свети Йоан“ е известна като Църквата на президентите. Църквата „Фаундри“, сигурен съм, е мястото, където Франклин Рузвелт е водил Уинстън Чърчил на богослужения, член на нейното паство е бил и Линкълн. Това означава, че и двете църкви имат връзка с главнокомандващия.

— Ами Рийс? — питам, опитвайки се да запълня собствената си схема. — Къде е умрял?

При тези думи Маршъл вдига глава, редките му вежди се опитват да се сключат.

— Откриваш нещо в тези два нови смъртни случая, нали? — казва.

— Току-що ми разказа за тях. Какво мога да знам?

Той поглежда пак към прозорците от другата страна на улицата.

Нося ключ на врата си. Намерих го някога в Уисконсин, когато работех в антикварната книжарница на Фарис. Беше скрит в стар речник, а в деня, когато го открих, се случиха хубави неща. Хубави неща, които ми помогнаха да се измъкна от нашия малък град. Така че, колкото и откачено да звучи, оттогава нося вълшебния ключ на тънко кожено шнурче. Забелязвам го единствено, когато се изпотя обилно и той залепне за гърдите ми. Както сега.

— Разкажи ми повече за Рийс — добавям. — Как разбра, че е бил убит?

— Бащата на Джереми, Филип ми се обади — казва той. Име от нашето минало.

— А дали Рийс…?

— Рийс не е работил във Вашингтон. Няма нищо общо с тукашните църкви, ако това се опитваш да надушиш. Живял си е в Северна Каролина. Пенсионирал се преди години. Доколкото разбирам, единственото общо нещо между тези двама пастори може да е това, че Рийс е прекарал няколко години в Тенеси, преподавал е в Богословския факултет на Университета „Вандербилт“ в Нашвил. А ректорът, който беше убит снощи в църквата „Свети Йоан“…

— Той също е завършил Богословския факултет на „Вандербилт“. Видях дипломата, когато бяхме в кабинета му вчера.

Маршъл се замисля върху това, като все още се взира през улицата.

— Още имаш същата изумителна памет, нали, Бийчър? Никоя подробност не ти убягва — казва той с усмивка, която изглежда искрена.

— Значи снощи си бил в църквата — казвам, — защото наистина извършваш твое собствено разследване.

— Знаеш с какво си изкарвам прехраната. Добра работа за правителството. И важна работа. Но тази за Рийс — каквото и друго да се е случило с него преди години, никой не заслужава да умре по този начин. Така че, да, правя това за себе си. Но ако имаш някакви допълнителни ресурси от организацията, с която каза, че работиш, моля те, включи се.

— И какво ще стане, когато го хванеш?

Той обръща гръб на улицата, златистите му очи потъмняват, когато се впиват в мен.

— Нали ти казах — ще взема нож за пържоли и ще му прережа гърлото.

Не мигва. Но след десетина секунди устните му се разтягат в тънка усмивка.

— Шегувам се, Бийчър. Не разбираш ли от шега?

Мисля си за маската на Ейбрахам Линкълн, която намерих в жилището му, и как вече знае за това така наречено ново убийство тази сутрин. Но повече от всичко друго мисля за онази нощ в мазето и за истинската причина Маршъл да мрази толкова много пасторите. И мен.

— Не обичам такива шеги — замълчавам и се вглеждам в лицето му. Кажи ми само едно — Клементин Кей. Наистина ли не я помниш?

Той потропва по задната страна на зъбите си с остатъка от бледния си език.

— Къса черна коса. Винаги носеше къси поли. Наистина ли смяташ, че ще забравя детската ти любов, Бийчър? Проучих я, след като напусна апартамента ми. Свършили са отлична работа, за да бъде запазено всичко в тайна — наложи се да използвам най-високото си ниво на достъп, за да прочета доклада, но… Дъщеря на Нико Адриан? Тя май те прецака доста здраво, а? Никога не си имал добър вкус за момичета.

Поклащам глава.

— Защо ме излъга?

— Знаеш много малко като за умно момче. Така че знай — ако някога ти се е явил един демон от миналото ти, това не означава, че сега са се явили два.

Преди да успея да отговоря, телефонът започва да вибрира в джоба ми. Знам кой е.

Тот започва да говори без дори да каже здрасти.

— Още ли си с Маршъл?

— Да. Всичко наред ли е?

— Не съм сигурен — казва той, но аз познавам този тон на гласа му. — Имаме още едно убийство. Свещеник, застрелян в гърба. Подобно на президента Гарфийлд.

— Чух — казвам и хвърлям поглед на Маршъл, който се връща към колата си, все още загледан в пустеещата сграда отсреща.

— И накрая най-интересното — казва Тот и понижава глас почти до шепот. — Свърших малко домашна работа по снимката, която ми прати по мейла — добавя той като има предвид гипсовата маска на Ейбрахам Линкълн от апартамента на Маршъл. — Знам откъде я е откраднал Маршъл.