Брад Мелцър
Петият убиец (111)

Глава 110

Наши дни

Кемп Дейвид

Китките ме болят.

Гърбът също.

Загубил съм представа за времето. Струва ми се, че е седем или осем вечерта, но тъй като в убежището няма прозорци, е трудно да се разбере със сигурност. Още седя превит на ръба на леглото, ръцете ми още са приковани с белезници към металната табла.

През първите няколко часа не спираха да ми задават въпроси — за Маршъл, за Рицаря, какво съм знаел или не за осуетеното покушение срещу президента. Видях повечето от него на монитора, включително Фрик и Маршъл. Когато хората от Сикрет Сървис най-после си тръгнаха, смятах, че не са приключили. Но когато мина един час и никой не се върна, вече не виждах смисъла. После мина и вторият час. След това трети, което ме кара да се чудя дали не са забравили за мен. Нощта вече почти е настъпила.

Навеждам се към металната врата, ослушвам се, опитвам се да разбера дали някой не идва. Проблемът е, че из цялото убежище се носи странно метално бучене, най-вероятно от някакви генератори. Затварям очи, съсредоточавам се по-силно, вслушвам се през шума. От въздуховодите над мен духа струя топъл въздух. През определени периоди от време, се чува трак-трак, когато някой минава по коридора. Но ако се съди по тихото боботене на гласове, идващи от стаята оттатък коридора, поне половин дузина агенти все още са събрани на едно място.

Докато вече не са.

Тътнежът се ускорява, минава по коридора, към металната стълба. Те се движат бързо, целенасочено.

— Вив, остани тук — нарежда агент Рийд, докато тропотът на стъпките им се издига нагоре. След секунди вратата като на подводница се затръшва, настъпва тишина, а аз все още съм сам, прикован е белезници към леглото.

Изкушен съм да се развикам някой да ме пусне. Но в подземното убежище под Кемп Дейвид, Сикрет Сървис се разточват по този начин само заради един човек.

През цялото това време си мислех, че ме заблуждават. Че онова, което целят всъщност, е да ме накарат да чакам.

Него.

Над мен вратата на подводницата отново се отваря със силно избумтяване. Този път няма паническо тичане, само самотното дзън-дзън на стъпки, които отекват по металните стъпала. Не са подкованите боти, които носят повечето от агентите. Звукът е по-мек, като от официални обувки.

Следва продължителна тишина. Привеждам се към вратата, опитвам се да чуя нещо, но сърцето ми бие твърде шумно.

Бравата се отключва с тихо изщракване и металната врата на стаята се отваря, разкривайки мъж с черно кожено яке, понесъл чаша за чай от фин костен порцелан. Той поглежда към мен с най-известните сиви очи в света.

Президентът Орсън Уолъс.

— Сър, ако имате нужда от нас… — казва агент Рийд като наднича вътре и се уверява, че още съм прикован е белезниците към леглото.

— Той ще се оправи — настоява по-млад агент, който отговаря на описанието на Ей Джей. Когато президентът пристъпва в стаята, Ей Джей остава в коридора. Каквото и да предстои да се случи, ще се случи докато сме насаме.

Ей Джей хвърля последен поглед на президента и затваря вратата, но не я заключва отвън. Схващам посланието. Ако нещо се обърка, ще бъдат вътре за секунди.

Уолъс отпива глътка чай и оставя мълчанието да натежи, неразгадаем както винаги. Тръгва към средата на стаята и тогава за първи път осъзнавам, че през цялото време държи другата си ръка в джоба.

— Знаеш ли, повечето хора стават, когато аз вляза в стаята — казва президентът.

Оставам там, където съм, окован в седнало положение, в подножието на леглото.

— Това беше шега, Бийчър поклаща глава той. Искаш ли да им кажа да ти донесат чай? — добавя президентът. — Оолонг „Червен халат“. Китайците винаги ми го носят за подарък. Доста е добър.

Дръпвам белезниците си достатъчно силно, за да разбере какво мисля за неговия оолонг.

Президентът забелязва металния стол до леглото, но остава където е и отпива пак от чая, надвесен над мен.

— Какво искате от мен, Уолъс?

— Искам да разбереш, че не съм ти враг, Бийчър.

Оставам безмълвен.

— Разбирам, че искаш да се окажа лошия, но не аз съм лошият тук. Не и този път.

Оглеждам лицето му, а после отклонявам поглед.

— Всъщност, дойдох да ти благодаря — продължава той. — Че се опита да спасиш живота ми. И живота на дъщеря ми.

Отпива последна глътка и оставя чашата си на ръба на металния стол.

— Каквото и да мислиш за мен, Бийчър, знам, че това е причината да тръгнеш към Кемп Дейвид. За да опазиш мен и моето семейство в безопасност.

Размърдвам се на място. Това е единственият въпрос, по който не мога да споря с него.

— Предполагам също, че имаш нещо общо с изпращането на Маршъл там — казва президентът. — Той ти е стар приятел, нали?

Когато не отговарям, добавя:

— Задължен съм ти, Бийчър. Нямаше да съм тук без теб.

Продължавам да гледам в пода, отказвайки да вдигна очи към него.

— Казаха, че този пастор Фрик… Че си разбрал, че той е Рицаря продължава президентът. Когато пак не го поглеждам, добавя: — Тялото е при Сикрет Сървис. Когато прекараха черна светлина над него, се оказа, че е покрит с татуировки с бяло мастило, включително една на ръката му с инициалите Д.У.Б., Джон Уилкс Бут.

Кимам, като че ли е разбираемо.

— Ти си умен човек, Бийчър. И знам, че не ти е било лесно. Казаха ми за приятеля ти, за Тот. Вече се обадих на лекарите в болницата. Ще получи най-добрата възможна помощ.

— Той не се нуждае от вашата помощ. И ние не я искаме.

— Сигурен ли си в това?

Поглеждам нагоре, различил нов тон в гласа му. Не е заплаха. Наистина е загрижен.

— Знам колко здраво се бориш за тази страна, Бийчър. И колко много изгуби Кръга Кулпър — казва той. — Но ако ми позволиш да ти помогна… Ако обединим усилия… това е нашият шанс да го изградим отново. По-силен от всякога.

— Сериозно? Искате да помогнете за възстановяването на Кръга Кулпър?

— По-силен от всякога — казва той, премества чашата на пода, сяда срещу мен и кръстосва крак. — Няма да се намесвам, Бийчър. Продължавай да правиш всичко, което смяташ за необходимо. Но ако попаднеш в беда или се нуждаеш от помощ, имаш ли въобще представа какви ресурси мога да привлека? Всъщност, точно днес, когато Нико избяга…

— Нико е избягал?

Той седи изправен, наслаждавайки се на лекото предимство, което идва с това да си една крачка напред.

— Минал е през товарната рампа на „Света Елизабет“. Намушкал е един нещастен санитар, за да го направи. Изглежда, някой, който приличат на дъщеря му Клементин, също е бил забелязан там — казва той, напомняйки ми, че все още нямам представа къде е Клементин и какво прави. Но когато проверили списъка на посетителите, знаеш ли кой се оказал последният официален посетител на Нико? Ти, Бийчър. Така пишеше в компютъра. Допреди около един час — добавя той и отправя към мен усмивката, която убеди шестдесет и осем милиона души да гласуват за него. Знам, че е президент на Съединените щати, но понякога забравям колко очарователен може да бъде. Но това не може да заличи какво открих преди месеци — че докато се е изкачвал по стъпалата на властта, той и Палмиоти са участвали в едно безмилостно нападение и в поне две скорошни убийства.

— Е, какво ще кажеш, Бийчър? По-силни от всякога?

— Това е щедро предложение, господин президент. И съм ви благодарен за вашата загриженост за мен. Но когато става въпрос за Кръга Кулпър, мисля, че ще е по-добре той да си остане независим.

— Сега говориш като политик. Предлагам ти шанс да се помогне на Кръга Кулпър да достигне истинския си потенциал. Не го ли е създал Джордж Вашингтон тъкмо заради това? За да осигури на президента бойна сила, приближаването на която никой друг няма да види?

— Така звучите сякаш сме някакво оръжие.

— А ти звучиш сякаш смяташ, че ти командваш — казва Уолъс и усмивката му е изчезнала. — Или сякаш ти искам разрешение. — Връща усмивката обратно на мястото й, с надеждата, че ще ме уплаши. Миналия път това подейства. Но този път не е като миналия път.

— Сър, онова, което казахте за Джордж Вашингтон. Грешите… — продължавам като се опитвам да звуча уверено. — Той не е създал Кръга Кулпър, за да защитава президента. Създал го е, за да защитава президентството. Особено от онези, които биха могли да го използват, за да причинят зло.

— Мислиш ли, че това е умно, Бийчър? Позволи ми да ти го кажа възможно най-ясно в момента ти протягам ръка. Ако откажеш това предложение, тази възможност, която ти давам в момента… никога няма да се повтори.

— Оценявам го, сър. Оценявам също, че не сте свикнали с хора, които ви казват „не“. Но ми позволете да ви напомня — навеждам се напред, така че да сме само на няколко крачки един от друг, — знам кой сте. Знам какво сте направили. И за да се разберем наистина. Кръга Кулпър не работи с убийци.

— Тогава трябва да поговориш с твоя приятел Тот — отвръща президентът с твърд глас, все така кръстосал крака за пиенето на чай. Забравил съм как умее да се сражава. Без значение колко силно е ударен, никога не губи самообладание. Просто продължава да се държи сякаш той владее положението. Докато го владее.

— Току-що измислихте това за Тот, за да ме объркате.

— Продължавай да си го казваш, Бийчър. Но не бъди толкова сигурен, че знаеш с кого всъщност работиш.

— Тот не е убиец.

— Щом казваш — добавя той, положил длани върху кръстосаните си колене. — Наистина съжалявам, че няма да работим заедно.

Спокойно посяга към пода, вдига чашата си и ми хвърля една последна фалшива усмивка.

— Е, приключихме тук, нали?

— Знаете ли, казахте ми същото и преди два месеца. Че сме приключили. Но не сме, господин президент. Все още не. Всъщност помните ли какво друго ми казахте миналия път? Казахте, че това е като бой за титлата. И доколкото мога да съдя, току-що завършихме втория рунд.

— Както го виждам аз, ти загуби втория рунд.

— Може и да е така. Но следващия път, когато ви видя, господин президент… — дръпвам силно веригите и ги опъвам към мен от таблата на леглото — няма да бъда с белезници.

— Е, добра новина за мен. Защото следващия път, когато те видя, Бийчър, определено няма да ти предложа чай — казва той и вдига като за тост чаената чаша към мен. Става от мястото си, отправя се към вратата и добавя: — Не забравяй да поздравиш Тот от мен. А ако бях на твое място, щях да отида там възможно най-бързо.