Брад Мелцър
Петият убиец (47)

Глава 46

На Маршъл не му отне много време да открие малкия сребрист излъчвател.

Знаеше, че трябва да го има. Само така можеше да се обясни как Бийчър го бе проследил до ресторанта в Джорджтаун. И разбира се, след няколко минути претърсване на пътническата седалка и постелките на пода, ето го и него, сгушен в пластмасовата ниша на вратата откъм страната на пътника.

По малките размери на излъчвателя Маршъл заключи, че със сигурност беше толкова качествен, колкото и правителствените. Може би дори по-качествен, което не бе изненадващо. Преди години ЦРУ и НСА имаха най-добрите научноизследователски и развойни центрове и произвеждаха най-малките и най-впечатляващи играчки. В наши дни начело беше частният сектор, който сам нравеше разработките, а след това ги продаваше за купища долари на правителството. За добро или лошо, индустрията вече не се стремеше да направи света по-безопасно място, а да спечели повече пари. Така че, щом разполагаше с толкова добра техника, онзи, с когото работеше Бийчър, знаеше какво прави.

Маршъл си го отбеляза наум. Той също знаеше какво прави. Вече беше тъмно и всичко щеше да стане много по-лесно. Все пак, трябваше да признае, че въпреки цялото планиране, дори и той бе изненадан от прилива на емоции, който го заля, когато видя Бийчър.

Маршъл мина по сервизната алея като преди две седмици и огледа излегналата се като хипопотам сива бетонна сграда в средата на „Уолтър Рийд“. Към главния вход водеше широка дъговидна алея, на която бяха спрели два автомобила — стара бяла „Хонда“ със стикер на радиошоуто „Сутрин с Елиът“ на бронята и лъскав „Мустанг“ от 1966 г.

Маршъл се огледа през рамо за последен път, приближи се откъм страната на пътника до „Мустанга“ и падна на коляно, сякаш си връзваше обувката. Бийчър вече бе направил достатъчно бели. Беше време да му върне услугата.