Брад Мелцър
Петият убиец (108)

Глава 107

Осемнадесет години по-рано

Сагамор, Уисконсин

Маршъл не трябваше никога да завива зад ъгъла.

Той също го знаеше. Знаеше го от момента, в който чу онзи шум, идващ от всекидневната. Знаеше го от момента, в който излезе от кухнята. Всъщност, докато се приближаваше на пръсти по коридора с окачените снимки от ваканциите на пастора и жена му, той усещаше как Вселената го тласка назад, предупреждава го да стои далече оттам. Проблемът беше, че той познаваше този глас.

Всяко дете познава гласа на майка си. Точно както познава кихането на майка си. И дори звука, който тя издаваше сега — неясен стон, звучащ сякаш пъшкаше в съня си или се превиваше от болка.

Часове по-късно, когато приливната вълна на клюките щеше да залее града, всички щяха да говорят, че Маршъл е знаел… че е отишъл там, защото е бил вбесен и е подозирал майка си и пастор Рийс. Но точно сега, когато пълничкото дванайсетгодишно хлапе беше стигнато до края на коридора и се канеше да пристъпи в слабо осветената всекидневна, където трептеше сияние като от телевизор, на лицето на Маршъл не бе изписан гняв. Не, докато преглъщаше трудно, сякаш езикът му бе заседнал в гърлото, Маршъл беше разтревожен. Беше объркан. Звукът, който майка му издаваше.

Той просто искаше да се увери, че тя е добре.

— Мамо, ти…?

Когато Маршъл зави зад ъгъла, устата му остана зяпнала, насред сричката. Първото нещо, което мозъкът му регистрира, бяха две свещи, една до друга, които горяха с трептящи пламъци на страничната масичка край дивана на цветя. Ето защо в стаята цареше полумрак.

Но когато Маршъл влезе в стаята, видя не само страничната масичка. Видя дивана. И кой беше върху него.

Маршъл замръзна. Най-напред видя голия й гръб… и бенката точно под лявата плешка. Беше без сутиен. Но онова, което го обърка напълно, бяха двете ръце, увити около врата на майка му. Някой я прегръщаше. Някой с прясно боядисани розови нокти. И бледи гърди.

— Госпожо Рийс…? — Маршъл заекна, взирайки се в жената, която всички наричаха Щурчето.

— Черийз, отмести се…! — възкликна съпругата на пастора и избута майката на Маршъл настрана.

— Мамо… Какво пра…? Какво става?

Майка му се извърна към него, като се опитваше да покрие голите си гърди с ръце. Погледите им се срещнаха — на майка и син — а очите и на двамата бяха разширени от ужас, който бавно преминаваше в…

— Какво правиш тук!? Махай се! — избухна майка му като се препъваше, въртеше се, грабеше дрехи, за да се покрие. Беше гола. Гола със съпругата на пастор Рийс.

— Не си видял нищо! Чуваш ли ме!? Не си видял нищо! — извика майка му с тон, който Маршъл не бе чувал никога преди.

— Махни го оттук! — изпищя съпругата на пастора и грабна възглавниците на дивана, за да се покрие.

Маршъл се опита да се обърне и да избяга. Но краката му бяха парализирани, сякаш приковани към килима. Очите му се изпълниха със сълзи.

— О, Господи, ние сме мъртви… — прошепна съпругата на пастора и се разплака.

— Не си видял нищо! — продължи да крещи майка му и се втурна към него. Притискаше блузата към гърдите си с една ръка. С другата несръчно наместваше полата си.

В другия край на стаята Маршъл просто стоеше, ужасен от тъмния проблясък на пубиса на майка си.

— Ще ни нарекат мръсници. Ние сме мръсници — изхлипа съпругата на пастора.

— Баща ти ли те изпрати тук!? — извика майка му, навлече блузата си и грабна сутиена и лимонено жълтото сако от пода.

— Не, аз…

— Няма нищо. Всичко ще се оправи — настоя майка му с по-мек, но все още треперещ глас. — Ще се приберем вкъщи и всичко ще се оправи.

Тя хвана Маршъл за врата, завъртя го и го забута обратно по коридора към входната врата.

— Не си видял нищо! — добави тя, все още притиснала сутиена към гърдите си. — Ако не си видял нищо, ако баща ти не знае, всичко ще е наред.

— Татко не е направил нищо! — извика Маршъл разплакан, залитащ, едва задържайки се на крака. Сакото на майка му падна на пода. Тя не спря, за да го вдигне.

Когато стигнаха до входната врата, майка му пусна сина си за трите секунди, които й отне да се пребори с дръжката на вратата.

— Не бягай. Ела тук — каза тя и го стисна отново. — Всичко ще бъде наред…

Още му крещеше, когато вратата се отвори и ги обля жълтата светлина на фенера отпред. Но когато се втурнаха по предното стълбище навън в топлата нощ, майката на Маршъл вървеше толкова бързо… държеше дебелия врат на Маршъл толкова здраво… и все още стискаше сутиена си в ръка…

… Тя дори не забеляза, че Бийчър и Палини стояха там и наблюдаваха всичко от алеята.