Брад Мелцър
Петият убиец (6)

Глава 5

Жълта полицейска лента прегражда страничната врата.

Тот е твърде стар, за да се промуши под нея. Дръпва я рязко и я оставя да се развява във въздуха като опашка на хвърчило. Следвам го бавно към сцената на престъплението.

Когато влизаме в църквата „Свети Йоан“, тя ми заприличва на стара къща в колониален стил, претъпкана с канцеларски мебели.

— Ще ударите ли по един подпис за мен? — прозвучава дружелюбен глас.

Вдясно от нас един мъж с ниско подстригана руса коса и атлетична фигура, подчертана от тъмния му костюм, се приближава с такава авторитетна крачка, че дори Тот прави стъпка назад.

— Тук сме, за да се видим с Хейдън Дониъс — казва Тот, макар че на мен името не ми говори нищо.

— Само се подпишете. Тетрадката е ей там — продължава човекът и сочи към старинна масичка, а мускулите на ръката му се издуват от движението. — Ето ви химикалка, но да не я откраднете — шегува се той и пъха синьо-оранжева химикалка от Университета на Вирджиния в ръцете на Тот.

След миг вече е изчезнал и ни оставя насаме с…

— Хейдън Дониъс… — казва висок мъж с мек глас и старомоден костюм от три части. С разтревожено ръкостискане с двете ръце, той се представя като изпълнителен директор на църквата. — А вие сте приятелят на…

Тот го прекъсва с кимване. Двамата си разменят дълъг поглед, а аз си спомням какво каза Тот, когато за първи път ме покани в Кръга Кулпър. Членовете му са малко, но приятелите им са много.

— А-аз наистина… Оценяваме, че идвате — казва Хейдън с треперещ глас, но Тот вече се е плъзнал покрай масичката, пренебрегвайки листа за подписи и оглежда широкия прозорец вдясно.

Разбирам какво гледа Тот. През прозореца, над гъстите дървета в парка „Лафайет“ се открива прекрасен изглед към най-известната забележителност на града. Белият дом. Домът на президента Орсън Уолъс.

— Дяволски близо до убийството — казвам с бърз поглед към него.

Тот кимва, съвсем наясно колко подозрително е това и колко познато изглежда.

Преди два месеца беше Клементин. Днес е Маршъл. Двама убийци, и двамата от същия мой мъничък роден град, и двамата толкова близо до президента на Съединените щати. Става дори още по-лошо, когато се замислям колко бързо извадиха Маршъл от ареста, въпреки че уж е заподозрян в убийство. Дори Тот да не ми беше казал, че президентът се прицелва в мен, колко хора имат такива връзки?

— Трябва да започваме — казва Тот, знаейки, че единственият начин да спрем президента, е да докажем какво върши в действителност.

Когато ни повежда навътре, Хейдън изглежда уморен, сякаш е бил на крак цяла нощ.

Оглеждам се наоколо. В цялата църква има едва шест канцеларии. Сградата е малка. Ректорът, чието гърло е прерязано, не е просто някакъв колега. Бил е приятел на Хейдън.

— Съжалявам, момчета — спира ни млад чернокож полицай, когато приближаваме канцеларията в дъното на основната зала. — Детективите казаха никой да не влиза, докато не се върнат от обяд и криминалистите не приключат.

— Но това е моят кабинет — протестира Хейдън. — Трябва да си върша работата.

Полицаят кимва, но не се помръдва.

— Щом са казали никой, това значи никой. Аз не определям правилата, докато не ми дадат костюм и вратовръзка.

Той очаква да възразим, но от нашето място пред вратата можем да видим всичко вътре. Двама криминалисти единият азиатец, другият плешив обикалят из кабинета, водят си бележки и правят последни снимки. В ъгъла няколко жълти пластмасови табелки със стрелки за посоката отбелязват капките кръв, опръскали библиотеката и прозореца. Там убиецът е прерязал гърлото на ректора.

Всичко го има в доклада на полицията, който Чес е успял да вземе за нас докато идвахме насам. Един изстрел отзад, прерязано гърло отпред. Хейдън ни повежда по коридора към същинската църква и пейките, но внезапно забавя крачка, когато стигаме до отворените двойни врати, преградени с жълта полицейска лента.

Като ни води тук, той нарушава правилата. Нарушава закона. За щастие знае, че някои неща са по-важни.

— Обещайте, че ще действате бързо — моли ни той, а аз повдигам полицейската лента и се втурвам вътре. Таванът се издига нагоре, разкривайки богато украсени балкони, внушителен купол и витражи, които изпълват Църквата на президентите с калейдоскоп от утринна светлина. Залата се простира назад колкото половин футболно игрище, заето от пейки, а познатата църковна миризма на розови свещи, стари книги и застоял въздух ме връща към детството, събужда спомените за собствения ми мъртъв баща.

— Смятат, че убиецът е започнал оттук — казва Хейдън и ни повежда по пътеката. От двете ни страни, върху подлакътника на всяка пейка, на малки златни плочки са изписани дарителите. Всяка пейка носи име, с изключение на онази, която е на около една трета от пътя до олтара: пейка 54. Златната плочка гласи просто Пейка на президента.

Изненадан съм, че президентът не седи на първия ред казва Тот.

— Вината е на Джеймс Мадисън — обяснява Хейдън. — Когато става президент, му предлагат да си избере едно от предните места, но той казва: „Искам там“. Така че го настаняват като човек от народа. Точно по средата, като всички останали.

— И президентът Уолъс спазва това? — питам аз.

— Той е бил тук само веднъж. Някои лидери са по-набожни от други. Но дори и президентите искат да са част от историята.

Докато произнася тези думи, сочи навътре между пейките. На пода има четири молитвени стойки за коленичене, тапицирани с възглавнички. Всяка възглавничка носи различно име с ярки златни букви: Джордж У. Буш. Барак Обама. Лиланд Манинг. И една стара — първата отпреди двеста години, на която пише Джеймс Мадисън.

— Къде е тази на президента Уолъс?

— Получават я едва когато напуснат поста — казва Хейдън, все още притеснен, че трябва да побързаме, и крачи към дъното на залата. На всяка пейка има още възглавнички. Роналд Рейгън. Удроу Уилсън. Бил Клинтън. Хари Труман. В даден момент всеки от тях е идвал тук и е превивал коляно пред господ. Сигурно носи смирение. Но като си представям сегашния президент и силите, които заплашва да отприщи срещу мен — не искам дори да мисля за това.

Стигаме до най-задния ред, където последните две пейки също са оградени с полицейска лента, тук убиецът е изстрелял първия си куршум в ректора. Още табелки с малки стрелки на тях отбелязват пръските кръв по пейките и по дървения под. Този път, обаче, знам коя е пейката, която гледаме — тя е по-прочута от всички останали, взети заедно.

Пейката на Линкълн.

Това е последната пейка, на най-задния ред. Някога, през 60-те години на XIX век, Линкълн пресичал улицата от Белия дом, промъквал се на тази пейка отзад, а след това изчезвал, преди да е свършила църковната служба. Върху златна плоча на стената пише: Той винаги беше сам.

— Значи убиецът е стрелял по ректора от тази пейка? — пита Тот.

Хейдън казва нещо, но аз не го чувам. Изучавам пейката… дървената седалка… пода от солиден паркет. Но колкото повече се вглеждам… Нещо не е както трябва.

— Добре, видяхте пейката. Можем ли вече да тръгваме? — моли Хейдън.

Не помръдвам.

— Бийчър, какво не е наред? — пита Тот. — Виждаш ли нещо?

Не отговарям.

До мен Тот върти химикалката, която все още опира във върха на брадата си. Здравото му око следва моя поглед по пейката, нагоре към прозореца с витраж над нея, после по задната стена на църквата, на едно равнище с облегалката на пейката. Той все още не го вижда.

— Трябва да тръгваме — казва Хейдън. — Детективите ме накараха да се обадя на всичките ни служители. Казаха, че трябва да си останат вкъщи, така че ако ви заварят тук…

— Хейдън, имам нужда от две минути — казвам му.

— Каза, че ще стане бързо! — обръща се Хейдън към Тот.

— Хейдън — викам аз, като повишавам глас само колкото да се извърне към мен. — Чуй ме. Знаеш ли кой е Джоузеф Б. Стюарт?

Хейдън замълчава, объркан.

— Кой? — пита като се озърта през рамо. — Да не е някой вярващ?

— Чуй ме — настоявам. — В нощта, когато Линкълн е застрелян в театър „Форд“, Джоузеф Б. Стюарт е единственият човек от публиката, който скача от стола си и се опитва да настигне Джон Уилкс Бут. Помисли за това за момент. Президентът умира. Един-единствен куршум е изстрелян в мозъка на Линкълн и засяда зад дясното му око. Разбира се, стотици хора започват да крещят, но в този момент Джоузеф Б. Стюарт запазва самообладание, става от стола си на първия ред, прескача мястото за оркестъра и се опитва да хване Бут, докато убиецът пресича сцената. Наистина, Бут се измъква. Но през първите дни след покушението именно Джоузеф Б. Стюарт е героят на Америка.

— Не мога да проследя мисълта ти — казва Хейдън.

— Мисълта ми е, че сега е забравен от историята, но когато е бил изправен пред това предизвикателство, е постъпил, както с било правилно. Така че сега е твой ред, Хейдън. Имам нужда от две минути тук. Наистина ли искаш да ни изгониш?

Хейдън застава неподвижен и се опитва да осмисли всяка дума.

— Само ви моля… — умолява Хейдън и отново се озърта през рамо. — Побързайте.