Брад Мелцър
Петият убиец (14)

Глава 13

Три минути по-рано

Църквата „Фаундри“

Пастор Кенет Фрик носеше на лявата си обувка малък електронен монитор, който броеше крачките му. Двеста и дванайсет крачки, за да се облече, да среши пясъчнорусата си коса и да разбърка мюслито си „Чириъс“ с боровинков йогурт сутринта. Двайсет и три крачки, за да стигне от кухнята до входната врата на малкия си градски дом на Капитол Хил. После пълните 1958 крачки, за да измине трите мили от Капитол Хил до входната врата на църквата „Фаундри“. За разлика от църквата „Свети Йоан“, мястото на снощното нападение, през улицата от Белия дом. „Фаундри“ беше в размирен квартал, където малко хора биха отишли пеша.

Крачкомерът не беше идея на пастор Фрик. Беше предложен от застрахователната компания на църквата, която даваше за всяка негова крачка (или на някой от неговите служители) отстъпка за здраве (до общо двайсет хиляди крачки на месец). Щом очакваше неговият персонал да го прави, пасторът трябваше да дава пример.

Същото ставаше и когато беше още дете. Не бе от особено религиозно семейство, но Фрик беше този, който караше майка си да ходят на неделните проповеди и така стана единственото петгодишно момче в тяхното бедно градче в Индиана, което умееше само̀ да си връзва вратовръзката. По онова време Кенет бе привлечен от църквата, защото там беше единственото място, където баща му не можеше да им посегне. Но когато порасна, Фрик беше обсебен от тайнството на Църквата — от начина, по който тя успяваше да разшири живота извън онова, което можеш да пипнеш, да почувстваш, да хванеш.

— Има ли някой тук, освен Бог? — извика Фрик същата стара шега, която използваше всяка сутрин. Знаеше отговора. С изключение на клисаря, той винаги беше първи. Точно в девет, което му беше навик.

Бяха минали едва четири месеца, откакто Фрик — само помощник-пастор по титла — беше назначен начело на църквата, докато главният пастор пътешестваше из Нова Зеландия. Фрик се чувстваше благословен, задето бе избран, но му отне повече от месец да събере смелост и да отмени безплатните плодови шейкове, с които се примамваха енориаши за неделната служба. Това все още бе църквата на Линкълн. Да носиш крачкомер на обувката си заради отстъпка от застраховка беше едно нещо. Да подкупваш хората с плодови шейкове беше друго.

Пастор Фрик мина по коридора покрай тоалетната, влезе в основната канцелария, проправи си път през лабиринта от бюра и се насочи към своя кабинет в дъното. Можеше да види през матираните стъкла на вратата, че светлините вътре са изгасени. Стъклото бе твърде старо и дебело, за да различи нещо друго.

Всеки пастор си има ритуали. В 9:05 часа, когато влезе в кабинета си и затвори вратата, Фрик направи това, което правеше всяка сутрин: закачи палтото си — винаги на средната кукичка, — взе Библията от рафта и започна сутрешните си молитви. В продължение на почти двадесет минути той се моли, загледан през широкия прозорец точно зад старинното кленово бюро. В прозореца се виждаше отражението на кръглото му лице и брадичката с трапчинка.

Вляво от него беше вратата, която водеше към личната му умивалня. Обикновено стоеше отворена. Тази сутрин по някаква причина бе затворена.

Фрик не обърна внимание. В разгара на молитвите погледна надолу към електронния брояч на обувката си — не за да провери броя на крачките си, а за да види колко е часът.

На екрана цифрите премигнаха от 9:24…

… На 9:25.

Ръчно бродираният с жълти и зелени листа килим на пода съхраняваше топлината и тишината в кабинета. Дъбовият паркет изскърца едва доловимо от промяната на натиска.

После Рицаря дръпна спусъка. Два пъти.

Тялото на пастора се сгърчи, когато куршумът прониза гърба му. Още една изпълнена мисия. За втори път историята се бе повторила.