Брад Мелцър
Петият убиец (90)

Глава 89

Нико остана със затворени очи. Близо час.

Държа ги затворени, докато го носеха от паркинга към новата сграда.

Държа ги затворени, докато го опипваха и изнизваха връзките на обувките му, и дори докато проверяваха устата, ректума и под ноктите му.

Слушаше внимателно какво говорят за него. „Зачестяващи прояви на антисоциално поведение напоследък… счупи пръста на Кари… трябва да го усмирим веднъж завинаги…“ Остана със затворени очи, когато разкопчаха ремъците със самозалепваща лента и го претърколиха от носилката върху тънкия матрак.

Оттам, след като санитарите напуснаха стаята и заключиха вратата, вече не можеше да чуе нищо. Дори и ехото от отдалечаването им по коридора.

На Нико това не му харесваше. Заради острия си слух не беше свикнал на такава пълна тишина. Но поне сега знаеше къде се намира. Каквато и да беше стаята, в която го бяха вкарали, тя беше звукоизолирана.

И все пак, за да бъде в безопасност, Нико остана със затворени очи.

— Мисля, че вече е чисто, каза накрая мъртвата Първа дама. Нико се огледа, примижавайки предпазливо. Стаята беше тясна, но боядисана с вкус в същия успокояващ светлозелен цвят като приемната, през която бяха влезли вчера. Лежеше на тънък син матрак направо на пода. Нямаше нито мебели, нито телевизор, нищо, с което би могъл да се нарани. Стената вдясно от него, на която беше вратата, бе изработена от масивно, дебело стъкло, гледаше към празен коридор и позволяваше на лекарите и сестрите да надничат. А на Нико да гледа навън.

Преди десетилетия щяха да сложат на Нико усмирителна риза и да го хвърлят в тапицирана стая. Но в днешните модерни институции не се гледаше с добро око на връзването, а тапицирани стаи вече не съществуваха. Сега ги наричаха „Стаи за уединение“ или „Тихи стаи“ — места, където пациентите могат да намерят спокойствие и „да си помогнат сами“.

— Значи, лекарствата, които ти дават… Не действат ли? — попита Първата дама.

Нико поклати глава и бавно седна. Пръстите му се бяха схванали, а тялото го болеше от боричкането. Когато се вгледа в празния коридор, там нямаше никого. Не се изненада.

От седмици знаеше, че сигурно някой се грижи за него. Рицаря се бе появил веднъж, преди месеци. А после беше твърде умен, за да се върне в „Света Елизабет“. Но Нико си мислеше за всички съобщения, които Рицаря бе успял да изпрати — с невидимото мастило на картите, пъхнати в старите книги — тези съобщения не се доставяха от само себе си. Някой вътре в болницата помагаше на Рицаря да общува с него. Някой беше на негова страна.

— Мислиш, че е онзи, който ти сложи инжекцията, нали? — попита Първата дама.

— Рицаря ми каза… Каза ми, че ще осигури…, че няма да бъдем сами — отговори Нико като си припомняше последните няколко дни и се замисли за един човек, който сякаш се появяваше отново и отново.

— Знам за кого си мислиш — каза първата дама. Но въпреки това трябва да бъдеш внимателен.

Нико беше внимателен. Затова се взираше в задния ъгъл на стаята, където камерата за наблюдение беше поставена в осмоъгълен метален кожух с устойчиво на надраскване стъкло. Несъмнено обхващаше всеки сантиметър от стаята. Наблюдаваше Нико. Но за негова изненада, за разлика от всяка друга камера в новото здание, малката червена лампичка върху тази не светеше.

— Възможно ли е да се изключи само една камера? — попита Първата дама.

— Рицаря каза, че ще се погрижи за нас. Че ще осигури… — продължи Нико и бавно се изправи на крака. Все още беше нащрек, но започваше да се вълнува. Всичко, което Рицаря беше казал… всичко се сбъдваше. Предопределение.

Нико притисна лице и пръсти към стъклото и огледа тъмния коридор. Светлините бяха изключени, нямаше медицински сестри. Нито санитари. Никого.

— Изглежда, бог се грижи за теб, Нико.

— Не само бог — каза Нико и посегна към вратата. — Рицаря също се грижи за нас. Рицаря осигурява.

Нико дръпна дръжката на вратата като очакваше обикновеното метално изщракване на езичето. Вместо това вратата се завъртя към него без никакъв звук.

Отключено.

Той се поколеба за миг. Но не за дълго. Рицаря определено се грижеше за него. Но също и някой друг.

Нико излезе в коридора и тръгна.