Брад Мелцър
Петият убиец (33)

Глава 32

Маршъл не казва нищо.

Стиска ме здраво за гърлото, все още впил пръсти в адамовата ми ябълка.

Боря се да се освободя, но ми се струва, че очите ми ще изскочат всеки момент.

Без да каже и дума, той разхлабва хватката си, макар и не много. Дробовете ми се изпълват с въздух и ме разтърсва насечена кашлица. Но Маршъл не пуска. Не напълно.

Втренчил се е право в очите ми. Набраздената му, обгорена ръка все още е на гърлото ми, удържа ме на място.

— Ако не внимаваш кого следиш, може да те заболи — произнася той, като се уверява, че чувам всяка сричка.

Най-накрая ме пуска, оставя ме да си поема дъх.

— Какво ти става, по дяволите?

Той не отговоря.

Поглеждам наоколо — сребристи тенджери и тигани, висят от тавана… професионални печки и фурни от лявата ми страна… плотове от неръждаема стомана… готвачи и сервитьори.

— Защо сме в кухнята на ресторант? — избъбрям, след като най-после различавам миризмата във въздуха. Прясна паста.

Маршъл поглежда през рамо. Най-напред допускам, че е притеснен да не ни чуят. Но не е.

— Какво правите тук момчета? — пита едър майстор готвач с тънка сива брада като ни поглежда над тавата със сладкиши, която пълни.

— Гледай си твоята работа — излайва Маршъл, тръгва през кухнята, покрай количките за сервиране, и се насочва към летящите врати в далечния край. Тонът му е толкова заповеден, че готвачът дори не възразява срещу нахлуването. Но забелязвам колко бързо отклонява поглед. Трудно е да гледаш обгореното лице на Маршъл.

С едно бутване на летящата врата флуоресцентните лампи и неръждаемата стомана на кухнята отстъпват пред приглушено жълтите стени, френските прозорци и плюшения декор на изискан италиански ресторант.

Няколко изостанали от навалицата за обяд — всички в костюми и вратовръзки — се извръщат и ни зяпват. Това се случва във всеки луксозен ресторант във Вашингтон — хората се озъртат, за да видят дати не влиза някой известен. Но отново, след един поглед към лицето на Маршъл, всички обръщат глава. Започвам да забелязвам, че явно Маршъл предпочита да бъде така.

Застанал в самия ъгъл, до бара, той оглежда ресторанта. Купчина менюта вдясно от мен най-накрая ми подсказва къде сме. Кафе „Милано“.

Знам кафе „Милано“. Всеки във Вашингтон знае кафе „Милано“. От Бил и Хилъри до Джо и Джил Байдън, Джулия Робъртс, Кобе Брайънт и всяка голяма клечка през последното десетилетие — в един град, който се насища бързо на нашумелите ресторанти кафе „Милано“ успява да храни политици и знаменитости и да остава на мода. Ето защо никога не съм идвал тук.

— Защо сме в кафе „Милано“?

— Имам среща с един човек — настоява той и пак оглежда ресторанта. Не би трябвало да отнеме много време, повечето от посетителите за обяд са си тръгнали. Почти всички маси са празни. И все пак Маршъл продължава, очите му играят насам-натам, сякаш запаметява и каталогизира всеки детайл в помещението. В сравнение с преди, в апартамента, цялата му стойка се е променила. Гърбът му е прав, брадичката му е вирната. Той работи.

Отнема ми няколко секунди да осъзная, че от мястото, където сме заели позиция, имаме отличен изглед към всеки вход и изход.

— Маршъл, знам, че президентът яде тук. И знам каква е работата ти. Проверка чрез пробив… нали се занимаваш с това? Търсиш пропуски в сигурността им?

Обръща се към мен и стиска ръба на бара с покрита с белези ръка.

— Разкри ме, Бийчър. Утре точно преди пладне, когато трябва да заведе класа на дъщеря си на посещение в Линкълн Мемориъл, президентът Орсън Уолъс ще стане, за да излезе от тази зала, а тогава аз ще се промъкна зад него и ще използвам собствения му нож за пържоли, за да му прережа гърлото и да издърпам ларинкса му в скута.

Докато произнася тези думи, устните му се разтягат в тънка усмивка.

— Не е смешно, Марш. Как въобще ти хрумва да кажеш нещо подобно?

— Не искаш ли от мен да кажа тъкмо това, Бийчър? — пита той, все още безкрайно спокоен. — Не дойде ли тук, за да докажеш, че съм безсърдечен убиец?

Вдясно от нас барманът най-после забелязва присъствието ни. Също и салонният управител. Маршъл възпира и двамата само с един мрачен поглед и тръгва през ресторанта към входната врата бавно, сякаш е собственик на заведението, а аз го следвам. Никой не се приближава. Могат да познаят вълк, когато го видят.

Отвън в предния двор на ресторанта стоят няколко маси от ковано желязо, покрити със сняг. Няма къде да се седне. Но поне никой не ни слуша.

— Ако искаш да знаеш нещо, Бийчър, попитай ме в лицето.

— Как е баща ти напоследък? — питам.

— Той умря. Преди три години.

— Съжалявам, Марш. Нямах пред…

— Боледува дълго — казва с някакво елегантно спокойствие, присъщо на свикналите да живеят с трагедии.

Не е изненада, че всичко това ми напомня колко ми липсва моят баща, който почина, когато бях само на три. Преди два месеца Клементин каза, че знае истинската история за смъртта на баща ми. Знам, беше просто още една манипулация, но това не означава, че не ми остави белег.

Висим пред ресторанта и чакам Маршъл да каже още нещо, но той продължава да се оглежда наоколо, да проверява сградата от другата страна на улицата и всеки прозорец от нея, който гледа към нас.

— Не искаш ли да ми кажеш какво наистина се случи в онази църква? — питам.

— Нали ти казах какво се случи.

— Значи просто случайно се оказа там? Само колкото да кажеш някоя молитва?

— Какво им е лошото на молитвите? Когато бяхме малки, майка ти ни караше да казваме онази утринна молитва, за какво сме благодарни. Да не би да твърдиш, че не продължаваш да го правиш?

Рамото ми се отърква в един от металните пилони, които крепят синята тента на ресторанта, отгоре се поръсва сняг и отново връща мислите ми към баща ми.

— Наистина те проучих, Маршъл. Онези номера с ВСП — знам колко сте добри в промъкването на места, където не трябва да бъдете. Така че престани да ме обиждаш. Защо всъщност беше в църквата „Свети Йоан“ снощи?

Още си дава вид на много зает. Продължава да се взира през улицата, да проучва всеки прозорец срещу нас.

— Маршъл, ако си в беда…

— Не се нуждая от твоята помощ, Бийчър.

— Не е вярно. Един човек е убит. Ти беше арестуван заради това! — изсъсквам като се старая да говоря тихо. — Групата, с която работя… вместо да си толкова упорит и да ни отблъскваш… — преглъщам думите си, изумен от прилива си на гняв.

Поемам си дълбоко дъх.

— Знам, че не съм бил част от живота ти повече от десетилетие. Но в продължение на години бях част от живота ти. Знаеш ли колко часове прекарах с теб в онази къщичка на дървото?

Маршъл все още е с лице към сградата отсреща. Не се извръща към мен. Но вече не оглежда прозорците.

Гласът му е равен. Той никога не се ядосва.

— Знаеш ли за ректора, който умря в църквата снощи? — казва най-накрая. — Онзи, на когото прерязаха гърлото?

— Да?

— Той не е първият убит ректор. Имаше и друг. Преди него.

— За какво говориш? — питам.

— Преди две седмици и половина. Умря друг пастор. Това проучвах. Това ме доведе в църквата „Свети Йоан“.

Маршъл удря с пета по земята и я върти, както се гаси цигара. Но влага толкова сила, че сякаш се опитва да пробие плочника. Последния път, когато го видях такъв, урината се стичаше по инвалидната количка на баща му.

— Защо проучваш за този първи пастор?

Той отново бие с крак по земята. Снегът е почти изчезнал.

— Познавах го. От Сагамор.

— Чакай. Познавал си го от нашия град?

Маршъл кима.

— Ти също го познаваш.