Брад Мелцър
Петият убиец (5)

Глава 4

Наши дни

Вашингтон, окръг Колумбия

— Чакай, познаваш ли го? — пита Тот, когато влизам зад преградата му и се взирам в полицейската снимка на Маршъл. Краката ми се вдървяват, тялото ми се вцепенява, чувствам кожата си сякаш всичката кръв във вените ми внезапно се е втвърдила.

— Бийчър.

— Името му не е Ози. Това е Марш. Маршъл. В седми клас му викахме Маршмалоу^[1].

— Кога си го виждал за последен път?

— Не и след прогимназията.

— А той познава ли нея? — пита Тот.

Вдигам поглед от телефона. Мислех, че капанът е заложен от президента. Но от въпроса на Тот, разбирам, че той е притеснен дали капанът не е нейно дело — на другия човек, който идва от нашия малък град.

Клементин.

Моята детска любов, първата ми целувка, момичето, което преди два месеца разкри безмилостния побой, извършен от президента, и се опита да го изнудва с това.

Знам. Трябва да подобря вкуса си по отношение на жените.

— Мислиш, че Клементин…?

Вратата на залата ни се отваря зад нас. Другите архивисти започват да пристигат. Почесвам русата коса на тила си и вдигам пръст. Време е да продължим разговора навън. Когато излизаме в коридора, той гъмжи от сутрешните тълпи. Агентите от Сикрет Сървис отдавна са си отишли, но и двамата мълчим, устремени към металната врата, зад която са потъналите в мрак библиотечни стелажи в сърцето на Националния архив. Лампите със сензори за движение се включват една след друга и светлината ни следва докато отминаваме ред след ред претъпкани с книги рафтове.

— Мислиш, че Клементин има нещо общо с това убийство, така ли? — питам, като се старая да говоря тихо, и завивам наляво след Тот, който спира в нашето обичайно скривалище, при ръждясалата метална маса в дъното на реда.

— Имаше нещо общо с предишното, нали? — пита Тот. — Когато се появи миналия път, използва твоя достъп до Архива, за да изнудва президента Уолъс. Тогава простреля и уби Палмиоти, изчезна с доказателството за побоя, извършен от президента, а междувременно едва не съсипа живота ти. Наистина ли искаш да видиш какво може да направи на бис?

— Няма как да знаеш дали ще има бис.

— Бийчър, нейният баща е Нико Адриан — казва той, имайки предвид убиеца, който някога се опита да вкара куршум в президента, и сега разполага с постоянна стая в психиатричната клиника „Света Елизабет“. — Знаеш, че Клементин се връща. Тя знае за Кръга Кулпър. Така че, ако все още продължава да преследва президента…

— Не го преследваше. Изнудваше го за информация за баща си.

— Вярваш ли го? Тя не твърдеше ли също така, че умира от някакъв новооткрит рак. И че твоят собствен мъртъв баща всъщност е жив?

— Лъжеше за баща ми!

— Знам, но знам също и колко те е заболяло. Клементин не е просто манипулаторка, Бийчър. Тя е ловец, не се различава от баща си. Преследва президента, уби Палмиоти и с удоволствие ще убие отново. Единствената причина да се свърже с теб беше, защото й трябваше изкупителна жертва. Точно както в момента — казва Тот, а сивата му брада грее в мрака сред стелажите. — Виж, ти знаеше, че е само въпрос на време. Клементин не изнудваше президента за пари. Тя искаше информация за собствения си баща и знаеш, че все още жадува за нея. Така че, ако се опитва да предложи нещо на президента или просто да си отмъсти на теб, защото я спря миналия път, не е ли това най-добрият начин да го направи — като помогне на президента да те уличи в убийство така, че да не можеш да се измъкнеш? Трябва само да се свърже със стария си приятел Маршъл…

— Те не са стари приятели — казвам.

— Не се ли познаваха?

— Дори и да са се познавали, не са били близки.

Тот замълчава, обмисляйки информацията.

— Ти осъзнаваш ли, че родният ти град е пълен с откачалки?

Кимам, като все още държа телефона на Тот и се взирам в снимката на Маршъл. Заради грапавата кожа, която прави лицето му унило, и начина, по който е хлътнало дясното му око, Марш изглежда най-малко десет години по-възрастен от мен. И жертва на десет пъти повече страдания.

— Значи смяташ, че Клементин няма пръст в това, а президентът е изпратил Маршъл? — пита Тот.

— Нямам представа. Знам само, че две минути след като ти ми казваш за намерението на президента да ми размаже физиономията, внезапно съм обвинен в престъпление, което трябва да се разследва от столичната полиция, но магически се озовава в ръцете на Сикрет Сървис. А чу ли какво казаха тези агенти? Ченгетата са арестували Маршъл за убийството, но той някак си вече е на улицата? Не ти ли се струва, че нещо намирисва?

— Може да е пуснат под гаранция? — предполага Тот.

— Не е плащал гаранция — казва роботизиран глас през телефона на Тот. Честния измамник.

Пронизвам Тот с поглед.

— Оставил си го да слуша през цялото време?

— Няма регистрирано освобождаване под гаранция — прекъсва ни Чес. Казва се само освободен. Или нямат нищо срещу него, или Маршъл има могъщи приятели, които не се притесняват да се обаждат за големи услуги.

Няма нужда Тот да ми го казва. Това е то. Президентът отвръща на удара.

Когато започнах в Архива, научих, че добрите архивисти следват правилата, а великите архивисти следват своите предчувствия.

— Твърдят, че е убил пастора? — питам, все още загледан в полицейската снимка на Марш.

— Да, с твоето име в джоба. Защо?

— Просто така.

Тот е сляп с едното око, но въпреки това вижда всичко.

— Бийчър, познавам този поглед. И знам, че ум като твоя никога не пропуска нищо — това те прави голям архивист. Но каквото и да си мислиш за Маршъл, трябва да престанеш със спомените. Той вече не е твоят приятел от детството.

Разбира се, Тот е прав. Гледам изгореното лице на Марш, превърнато почти в маска. После се връщам в мислите си обратно в Уисконсин, прехвърлям старите спомени и търся връзки. Може би това е нов капан от Клементин. Или от президента, който иска да ми запуши устата и все още ме обвинява за смъртта на най-добрия си приятел. Или може би той преследва Кръга Кулпър. Но докато безжизнените очи на Марш ме гледат…

— Мога да ви вкарам на местопрестъплението — обявява Честния измамник през телефона на Тот.

Звучи сякаш това е добра новина. И наистина е така. Колкото повече информация, толкова по-добре. Но в главата ми все още звучи предишното предупреждение на Тот — президентът вече знае как свършва всичко. Затова докато бързаме край стелажите и пробуждаме автоматичните светлини по пътя си, не мога да се отърся от чувството, че всичко, което правим сега…

… Е точно това, което иска президентът.